Изгубената империя

Глава 4

Занзибар

Бурята, разразила се над острова в малките часове, по зазоряване вече беше отминала. Въздухът беше чист и свеж, а росните листаци около бунгалото блещукаха. Сам и Реми седяха на задната веранда, в посока към плажа, и закусваха плодове, хляб, сирене и силно черно кафе. В дърветата наоколо цвърчаха скрити птички.

Изведнъж един гекон с размерите на кутре се покачи по стола на Реми, претича през скута й, залъкатуши между чиниите на масата и накрая избяга по стола на Сам.

— Някъде е завил погрешно, като че ли — отбеляза Сам.

— Влечугите ме харесват — отвърна Реми.

Изпиха по още една чаша кафе, прибраха масата, приготвиха си раниците и слязоха на плажа, където бяха закотвили корабчето. Сам метна раниците през перилата и помогна на Реми да се качи.

— Котва? — извика тя.

— Ей сега.

Сам приклекна до пясъчната котва, оформена като свредел, освободи я и я подаде на Реми. Тя изчезна, а краката й затупкаха по палубата. След няколко секунди двигателят забръмча и запръска вода на празни обороти.

— Намали — извика Сам.

— Прието.

Когато чу перката да се върти, Сам се подпря на корпуса, зарови крака в пясъка и го избута навътре. Щом корабчето заплава свободно във водата, той се протегна, хвана се за най-ниската пръчка на перилата и се преметна на борда.

— Остров Чумбе? — обади се Реми от кабината.

— Остров Чумбе — потвърди Сам. — Имаме да разрешаваме загадка.

Бяха на няколко мили на северозапад от Затворническия остров, когато иззвъня сателитният телефон на Сам. Той седеше на палубата и подреждаше екипировката. Вдигна. Селма.

— Имам добри и не дотам добри новини — рече тя.

— Първо добрите.

— Според наредбите на танзанийското министерство на природните ресурси, мястото, на което сте намерили камбаната, се намира извън границите на резервата. Там няма риф, така че не е необходима протекция.

— А недотам добрите?

— Все пак важи законът за морските води — „без специални методи на изравяне“. Недоизяснено звучи, но ми се струва, че ще ви трябва нещо повече от хилки за тенис на маса. Пийт и Уенди проверяват как стои въпросът с добиване на разрешителни — съвсем дискретно, разбира се.

Двойката Пийт Джефкоут и Уенди Кордън — стройни руси калифорнийци с бронзов загар, бяха завършили съответно археология и социология и работеха като чираци на Селма.

— Хубаво, дръж ни в течение.

След като спряха за кратко на доковете в Стоун Таун, за да заредят гориво и провизии, продължиха надолу по каналите на занзибарските острови. Час и половина плаваха лениво, преди да стигнат до координатите на камбаната. Сам спусна котвата. Въздухът беше съвършено спокоен, небето — синьо и празно. Тъй като Занзибар се намираше непосредствено под Екватора, тук юли се падаше не през лятото, а през зимата и температурата нямаше да надвиши двайсет и шест-седем градуса. Чудесен ден за гмуркане. Сам вдигна на фала червеното знаме с бяла диагонална ивица — „Около съда има гмуркачи“ — и се присъедини към Реми на задната палуба.

— С кислород или шнорхели? — попита тя.

— Да започнем с шнорхелите. — Камбаната се намираше само на три метра под повърхността. — Да огледаме добре с какво си имаме работа, после ще преценим.

Също като предишния ден — и както в деветдесет процента от времето в Занзибар, — водата беше поразително бистра, с нюанси от тюркоазно до индигово синьо. Сам се прехвърли през планшира, последван от Реми. Двамата останаха няколко секунди на повърхността, докато мехурчетата и пяната се разсеят, после се гмурнаха. Когато стигнаха бялото пясъчно дъно, се обърнаха надясно и скоро стигнаха до наноса. Там отново се гмурнаха и се спуснаха до дъното покрай отвесната пясъчна стена. Спряха, коленичиха на дъното и забиха водолазните си ножове в пясъка, за да ги използват за хватки.

Пред тях бе началото на Мъртвата зона. Заради снощната буря не само се беше развълнувало течението в основния канал, но и се бяха насъбрали много отломки, които бяха заприличали на плътна сиво-кафява стена. Тя поне щеше да държи акулите встрани от плитчините. Лошото беше, че и от мястото си в момента усещаха теглещото ги течение.

Сам почука по шнорхела си и посочи с палец нагоре. Реми кимна.

Изплуваха на повърхността.

— Усети ли това? — попита Сам.

Реми кимна.

— Все едно някаква невидима ръка се опитва да ни хване.

— Стой близо до наноса.

— Ясно.

Гмурнаха се отново. На дъното Сам погледна екрана на джипиеса, ориентира се, посочи на юг и показа с пръсти на Реми: „десет метра“. Излязоха на повърхността и заплуваха натам. Сам водеше, като се едно око следеше джипиеса. Спря и посочи с показалец надолу.

Там, където преди бяха видели камбаната, сега нямаше нищо, освен кратер с формата на бъчва. Двамата разтревожено се огледаха. Реми първа забеляза извита вдлъбнатина по дъното на три метра вдясно от тях, свързана с друга подобна от линия като опашката на пепелянка. Проследиха повтарящия се десен и накрая, на около шест метра забелязаха тъмен силует. Камбаната.

Не бе нужно богато въображение да се досетят какво се е случило: през нощта вълните са подкопали пясъка, а камбаната се е изтърколила. После течението я е подхванало. Физиката, дълбаещите вълни и времето са си вършили работата, докато бурята най-сетне е отминала.

Сам и Реми се спогледаха и развълнувано си кимнаха.

Танзанийският закон им забраняваше „специални методи на изравяне“, но Майката Природа им беше помогнала.

Заплуваха към камбаната, но на средата на пътя Сам се протегна и улови Реми за ръката. Тя вече беше спряла и гледаше втренчено, видяла същото.

Камбаната се крепеше на ръба на пропастта. Тясната й част и короната бяха заровени в пясъка, но отворът се подаваше над бездната.

Излязоха на повърхността и си поеха дъх.

— Прекалено е голяма.

— За какво? За да падне?

— Не, за да е от „Спийкър“.

— За това си права. Не се бях замислил.

Водоизместимостта на „Спийкър“ беше четиристотин и петдесет тона. Според стандартите за онези времена камбаната му надали би тежала повече от двайсет и пет — трийсет килограма. Тази обаче беше по-голяма.

— Стъранно, колоко стъранно2 — рече Сам. — Хайде обратно на лодката. Трябва ни план.

На няколко метра от корабчето зад гърбовете им изръмжаха приближаващи дизелови мотори. Двамата стигнаха до стълбичката и се обърнаха. Беше военен катер на танзанийската брегова охрана, на стотина метра от тях. Качиха се на палубата и свалиха екипировката си.

— Усмихвай се и махай — промърмори Сам.

— Загазихме ли? — попита Реми усмихната.

— Не знам. Скоро ще разберем — отвърна Сам, без да спира да маха.

— Чувала съм, че танзанийските затвори са неприятно място.

— Не знам за приятен затвор. Всичко е относително.

Катерът се изравни успоредно с корабчето им, с нос до кърмата им. Сам видя, че е подобрен китайски катер „Юлин“ от шейсетте години. Бяха виждали такива няколко пъти по време на екскурзиите си до тук и Сам, искрено заинтересуван, беше научил това-онова за тях: дванайсет метра дълъг, десет тона, тривинтов, два дизелови мотора по шестстотин конски сили, две 12,7-милиметрови оръдия и отпред, и отзад.

На задната палуба стояха двама моряци, облечени в камуфлаж, отпред — още двама. Всички бяха преметнали автомати „Калашников“ АК-47 през рамо. От кабината излезе чернокож мъж в снежнобели дрехи, очевидно капитанът, и се приближи до перилата.

— Ахой — извика той. За разлика от предишните срещи на Сам и Реми с бреговата охрана, този имаше мрачно изражение. Никакви приветливи усмивки и учтивости.

— Ахой — отвърна Сам.

— Рутинна проверка на безопасността. Ще се качим при вас.

— Заповядайте.

Двигателите на катера загъргориха. Когато носът му застана на три метра от тях, изключиха двигателите и инерцията ги плъзна към корабчето. Моряците на задната палуба хвърлиха буферите, хванаха се за перилата на корабчето и сближиха двата съда. Капитанът скочи на задната палуба, до Сам и Реми.

— Виждам, че сте вдигнали гмуркачески флаг — отбеляза той.

— Да, поплувахме малко с шнорхелите — каза Сам.

— Лодката ваша ли е?

— Не, под наем.

— Документите, моля.

— На лодката ли?

— Да, и разрешителните ви за гмуркане.

— Ще ги донеса — каза Реми и се отправи към кабината.

— Каква е целта на пътуването ви? — обърна се капитанът към Сам.

— В Занзибар или конкретно тук?

— И двете, сър.

— На почивка сме. Това изглежда приятно място. Бяхме тук и вчера.

Реми се върна с документите и ги подаде на капитана, който първо разгледа договора за наем, а после разрешителните им за гмуркане.

Вдигна очи и се взря в лицата им.

— Сам и Реми Фарго?

Сам кимна.

— Ловците на съкровища?

— Поради липса на по-добро определение — потвърди Реми.

— Търсите съкровища в Занзибар?

— Не дойдохме за това — рече Сам с усмивка, — но хвърляме по едно око.

Над рамото на капитана, зад затъмнените стъкла на военния катер, се мярна силует. Сякаш човекът вътре ги наблюдава.

— И намерихте ли нещо?

— Една монета.

— Запознати ли сте с танзанийските закони по тези въпроси?

— Разбира се — каза Реми и кимна.

Човекът зад прозореца на военния катер почукна веднъж по стъклото с пръст.

Капитанът погледна през рамо и каза:

— Почакайте тук.

Той прекрачи отново перилата и влезе в кабината. Минута по-късно се върна при тях.

— Опишете ми монетата.

— Кръгла, медна, горе-долу с размера на петдесет шилинга — отговори Реми, без да й мигне окото. — Много нащърбена. Не можахме изобщо да я разберем каква е.

— Носите ли я със себе си?

— Не.

— И твърдите, че не търсите останки от потънали кораби или съкровища?

— Точно така.

— Къде сте отседнали?

Сам не виждаше смисъл да лъже. Щяха веднага да проверят.

— В бунгало на Кендва бийч.

Капитанът им върна документите и докосна фуражката си.

— Приятен ден.

Скочи обратно на юлина. Двигателите изръмжаха, моряците го избутаха и катерът се отправи на запад към канала. С две широки крачки Сам влезе в кабината и се върна с бинокъл. Вдигна го към катера. След двайсетина секунди го свали.

— Какво? — попита Реми.

— Онзи в кабината даваше заповедите.

— Онзи, който почука по прозореца? Успя ли да го видиш?

Сам кимна.

— Не беше чернокож и не носеше униформа. Приличаше на латиноамериканец или може би средиземноморец. Слаб, орлов нос, гъсти вежди.

— Що за цивилен от друга страна би имал властта да се разпорежда с бреговата охрана?

— Някой с дълбоки джобове. — Колкото и да обичаха Танзания и Занзибар, както и хората тук, нямаше спор колко е честа корупцията. Повечето танзанийци изкарваха по няколко долара на ден, военните — съвсем малко повече. — Нека не избързваме. За момента нищо не знаем. Само ми е любопитно, Реми: защо излъга за монетата?

— Интуиция. Мислиш ли, че трябваше…

— Не. И на мен инстинктът ми говореше същото. Танзанийската брегова охрана разполага всичко на всичко с два военни катера „Юлин“ за централната брегова ивица, основния канал и Занзибар. Останах с впечатлението, че търсеха конкретно нас.

— Аз също.

— А и това не беше никаква проверка на безопасността. Не питаха за спасителните жилетки, за радиостанциите, за водолазната ни екипировка.

— И кога за последен път сме срещали представител на властта в Танзания, който не се усмихва и не прелива от любезност?

— Никога. А монетата на Аделиз…

Реми откопча страничния джоб на късите си гмуркачески панталонки, извади монетата и се усмихна.

— Моето момиче — усмихна се Сам.

— Мислиш ли, че ще претърсят бунгалото?

Сам сви рамене.

— Е, като сглобим пъзела, какво се получава според теб? — замисли се Реми.

— Идея си нямам, но от тук нататък трябва да сме постоянно нащрек.