Изгубената империя

Глава 29

Мадагаскар, Индийски океан

— Отново в Африка — промърмори Сам, като отби рейндж роувъра от един черен път. Изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. — Поне на теория.

— Гледай местните да не те чуят — предупреди го Реми. — Намираме се на петстотин километра от африканския бряг. За тях Мадагаскар е отделен свят.

Сам вдигна ръце примирително. Знаеше, че е права. По време на целия маратон от Сан Диего през Атланта и Йоханесбург до Антананариво имаха достатъчно време да почетат за Мадагаскар.

Слязоха от джипа и започнаха да си събират екипировката от багажника.

Картата в бастуна на Блейлок бе опазила тайните си едва няколко часа, докато Пийт и Уенди преровят огромната картографска база данни, която семейство Фарго бяха натрупали през годините. Както се оказа, въпросната карта беше част от по-голяма карта, начертана от френски пътешественик на име Моро през 1873-а година, двайсетина години след като Франция анексира острова. Думата, от която се виждаше част в горния ляв ъгъл, се оказа „Prunes“, френската дума за „сливи“ — името, което един изследовател бе дал на група атоли по крайбрежието. След това Пийт и Уенди лесно откриха имената на реките и уточниха за кой район от бреговата ивица става въпрос.

Това, което си остана загадка обаче, беше защо Мадагаскар имаше такова значение за Блейлок. На този въпрос се надяваха да си отговорят, докато Селма, Близнаците — чудо и Джулиан Северсън в Библиотеката на Конгреса продължаваха да дисектират и анализират дневника на Блейлок, писмата му до Констанс Ашуърт и Кодекса „Оригаса“, както го нарекоха самите те.

Сам и Реми от своя страна, освен с една съвременна топографска карта, разполагаха само с ламинирано копие на картата на Моро и увеличен образ на района около миниатюрната бележка — след като се увериха, че е с почерка на Блейлок, — която Пийт бе открил над едно заливче. Вече свикнали с накъсаната мисъл на Блейлок, ни най-малко не се изненадаха, че той се състои само от седем думи:

Четвъртият по големина остров на Земята, Мадагаскар беше наистина в много отношения един отделен свят.

Тук живееха пет процента от растителните и животинските видове на планетата. Осемдесет процента от тях не се намираха никъде другаде: лемури на всякакви райета и с всякакви размери, крокодили — пещерни обитатели, хищни растения и плюещи бръмбари, гигантски стоножки, трийсет и два вида хамелеони, двеста и два вида птици, причудливи баобаби, сякаш извадени от въображението на режисьор на научнофантастични филми. И сред всички тях нямаше нито една отровна змия, която да може да нарече острова свой дом.

Не по-малко уникална бе историята на Мадагаскар. Макар официално да започваше през седми век, когато поселищата на местните хора, банту, по северния край на Мадагаскар се бяха превърнали в търговски центрове за преминаващите арабски търговци, археологическите находки през последните десетилетия показваха, че първите заселници на острова са пристигнали от Сулавеси, Индонезия, межди 200 и 500 г. пр.Хр.

През следващите хиляда и сто години Мадагаскар бил населяван предимно от португалци, индийци, араби и сомалийци, чак до началото на Епохата на великите географски открития и надпреварата за Африка. Европейските колониални сили и пиратите се втурнали вкупом към Мадагаскар и островът станал владение на поредица от различни династии чак до края на осемнайсети век, когато династията Мерина успяла, не без подкрепата на британците, да си спечели хегемония над по-голямата част от територията му за цял век — до френската инвазия през 1883 година. През 1896 година Франция анексирала Мадагаскар, а кралската династия Мерина била прокудена в Алжир.

Прегледаха набързо екипировката си, метнаха раниците на гръб и се огледаха наоколо, наслаждавайки се на красивите гледки. Пътят от летището на Антананариво ги беше отвел на изток по Второ шосе и надолу по централните възвишения, които се простираха от север на юг по гръбнака на острова към мястото, на което се намираха сега — крайбрежните низини. Последните бяха покрити с три километра широка ивица от дъждовни гори и проломи, осеяни с петстотинметрови скали и водопади. Зад гърба им се намираше Канал де Пангалан — осемстотинкилометровата верига от естествени и изкуствени езера и заливчета, свързани от канали.

Именно тук се надяваха да намерят мястото, което Блейлок беше указал с кодираната си бележка. След това щеше да бъде лесно да измерят 1442 „дължини“ (за които предполагаха и се надяваха, че съответстват на бастуна на Блейлок) на 315 градуса по компаса и да потърсят „Устата на лъва“, в която да скочат или да се взрат или каквото там Блейлок е имал предвид. Проблемът беше, че Моро, авторът на картата, явно беше пропуснал часовете по картография в школата за пътешественици. Усетът му за мащаб и разстояния почти липсваше. Сам и Реми трябваше да напредват чрез проби и грешки.

— Поначало не звучеше просто — каза Реми, — но като гледам това място… — Тя поклати объркано глава, без да довърши.

Сам кимна.

— Земя, забравена от времето.

Сам тръгна напред по пътеката, проправена от диви животни. След стотина метра и тя изчезна. Той извади мачетето и започна да си пробива път през храсталаци колкото човешки бой. На всяка крачка назъбени листа драскаха голата им кожа, а остри стъбла закачаха дрехите им и трябваше час по час да спират, за да се отскубнат от шиповете им. След половин час и почти половин километър пред тях се откри полянка с размера на гараж. Реми погледна джипиеса, огледа се, за да се ориентира, и даде нова посока. Сам тръгна отново, просичайки пътека, докато Реми указваше накъде. Вървяха още час. По раздразнената им кожа лъщеше пот, а дрехите им така се бяха напоили, че изглеждаха, сякаш двамината току-що са излезли от басейн. Въпреки палещото слънце, и двамата потръпваха от лек хлад. След още половин час Сам внезапно спря и вдигна ръка за тишина. Обърна се към Реми и попипа носа си. Тя кимна. Дим. Някъде наблизо гореше огън.

Отляво нещо прошумоля. Някой се движеше в шубрака. Замръзнаха на място и затаиха дъх, опитвайки се да определят откъде идва звукът. След малко го чуха отново, но по-отдалеч.

Изведнъж един мъжки глас извика:

— Да не би да сте се изгубили, добри хора?

Сам погледна Реми, но тя само сви рамене.

— Не бих го нарекъл „изгубване“, по-скоро „разходка наслуки“ — отвърна той.

Непознатият се засмя.

— Е, това е нещо ново. Ако искате да си починете, сложил съм да ври кафе.

— Разбира се, защо не! А къде…

— Погледнете наляво.

Те се обърнаха и след миг от храсталаците на десетина метра от тях се вдигна клон с горящ връх.

— Ако продължите направо още десетина-дванайсет крачки, ще излезете на пътеката, а от там — при мен.

— Идваме.

След пет минути се озоваха на полянка, обградена от джуджета баобаби. Между два от тях имаше опънат хамак. В средата на полянката, между два паднали ствола, служещи за пейки, пращеше малко огнище. Седемдесетинагодишен мъж с посребрена коса и козя брадичка им се усмихна. Зелените му очи проблясваха дяволито.

— Добре дошли. Настанявайте се.

Сам и Реми свалиха раниците и седнаха на ствола срещу стареца. Представиха се, мъжът кимна и се усмихна.

— Мен всички ме наричат Кид12.

Сам кимна към револвера, закачен на хълбока му.

— Заради това ли?

— Повече или по-малко.

— „Уебли“?

— Набито око имате. Модел „Марк VI“, 455-и калибър. Около 1915-а.

— Стига си приказвахте за пищови, момчета — намеси се Реми. — Благодарим за поканата. Имаме чувството, че се скитаме от два дни.

— По времето на Мадагаскар това ще рече към два часа.

Сам погледна часовника си.

— Прав сте. — После забеляза в краката на мъжа нещо, което приличаше пирамидки от пръст, около две педи високи. — Мога ли да попитам…

— А, това ли. Мадагаскарски трюфели. Най-добрите в света.

— Не съм ги чувала — каза Реми.

— Продават се предимно в Япония. Две хиляди долара за килограм.

— Като гледам, тук сте събрал няколко хилядарки — отбеляза Сам.

— Горе-долу.

— Как ги намирате? — поинтересува се Реми.

— Миризма, местоположение, животински следи. След десет години е най-вече по усет.

— Десет години? Надявам се, че не сте прекарал всичките тук.

Кид се засмя.

— Не, сезонът на трюфелите продължава само пет седмици. Останалите четирийсет и седем прекарвам в малката си къщичка на плажа край Андеворанто. Малко риболов, малко гмуркане, малко разходки и много залези.

— Звучи прекрасно.

— Наистина е, госпожо. Обаче тези драскотини хич не ми харесват.

Сам и Реми погледнаха зачервените белези по ръцете и краката си. Мъжът бръкна в старата брезентова раница, подпряна на дървото, порови в нея и извади стъклено шише без надпис.

— Местна рецепта — каза той, като го подхвърли на Реми. — Прави чудеса. Само не питайте какво има в него.

Сам и Реми намазаха зеленикавото, смрадливо мазило на раните си.

Паренето веднага изчезна.

— Мирише на животинска урина и…

— Казах ви да не питате — усмихна се Кид и им наля кафе от почернялото от сажди джезве, което стоеше в края на огъня. — Ако не възразявате, може ли аз да попитам какво правите тук?

— Търсим едно място, което може и да не съществува — отговори Сам.

— А, зовът на изгубени земи, като песен на сирени. По случайност въображаемите места са една от моите специалности.

Сам бръкна в страничния джоб на раницата си, извади картата на Моро и му я подаде. Кид я разгледа за половин минута, после му я върна.

— И добра, и лоша новина. Изберете си.

— Лошата — каза Реми.

— Закъснели сте с около осемдесет години. Тази част от Пангалан е потънала след земетресение през 1932 година.

— А добрата?

— Сега е суша. И вероятно мога да ви заведа на няколко метра от мястото, което търсите.

След като изпиха кафето си, Кид срита пръст върху огъня, прибра нещата си и тримата се отправиха на път. Кид вървеше най-отпред, след него — Реми, а накрая — Сам. Новият им познайник нямаше нужда нито от мачете, нито от компас. Вървеше уверено на североизток, следвайки пътечки, които отначало приличаха само на малки пролуки в шубраците. Макар и възрастен, той се движеше с уверена, пестелива походка — личеше, че е прекарал по-голямата част от живота си сред природата, а не между четири стени.

След като вървяха четирийсет минути в мълчание, Кид извика през рамо:

— Това място, дето го търсите… какво му е толкова специалното?

Реми хвърли въпросителен поглед на Сам. Той помисли за секунда, после отговори:

— Приличате ми на честен човек, Кид. Или греша?

Кид спря, обърна се и се усмихна.

— Не, не грешите. Оправдавал съм доверието на хората повече пъти, отколкото крачки съм направил.

Сам се взря в него, после кимна.

— Вървете, а аз ще ви разкажа една история.

Кид се обърна и тръгна.

— Чувал ли сте някога за кораба на Конфедерацията „Шенандоа“?

След още час храсталаците изтъняха и скоро се тримата озоваха сред савана, в която тук-там растяха баобаби на групички. На километър и половина от лявата им страна започваше дъждовна гора, която се издигаше до възвишенията, а от дясната се виждаше Канал де Пангалан. Зад него синееше Индийският океан.

Спряха да пийнат вода. Кид свали манерката от устата си и попита:

— Та значи тоя тип Блейлок… май е бил голям особняк.

Реми кимна.

— Проблемът е, че все още не знаем каква част от историята му е истинска и каква — плод на развинтена от маларията фантазия.

— Това е благословията и проклятието на приключенията — отвърна Кид. — Ако питате мен, човек никога не бива да пропуска възможността да тръгне по неотъпкания път.

Сам се усмихна и надигна манерката си.

— Да пием за това.

Чукнаха се.

— Вие двамата защо не си починете? Аз ще поразузная наоколо. Струва ми се, че сме близо, но трябва да проверя.

Кид остави раницата си и тръгна през високата трева. Сам и Реми се отпуснаха на земята и се заслушаха в плисъка на вълните. Над връхчетата на тревите се вдигна ято разноцветни пеперуди, попърхаха няколко секунди над главите им и после отлетяха. Един лемур висеше с главата надолу от баобаба до тях и ги гледаше любопитно. После бавно се изкатери нагоре и изчезна от погледа им.

Кид се появи безшумно зад гърба им.

— Еврика — каза той простичко.

Повървяха само пет минути. Излязоха на върха на малко хълмче със стръмни склонове. Кид спря и разпери ръце.

— Тук ли е? — попита Сам.

— Тук е. След земетресението заливът се затворил и водата се изпарила. Останала само горната част от острова. Падината била запълвана от океански наноси и бури в течение на осемдесет години.

Сам и Реми се огледаха. Слава Богу, хълмчето беше не повече от четирийсет квадратни метра.

— Предлагам да намерим центъра и да тръгнем оттам — каза Реми.

— Колко дължини бяха указани?

— Хиляда четиристотин четирийсет и две. Около три километра.

Кид погледна към небето.

— По мадагаскарско време това ще рече три или четири часа, по-голямата част от тях в дъждовната гора. Моят съвет е да си намерим място за нощуване.