Изгубената империя

Глава 37

Голдфиш Пойнт, Ла Хоя, Калифорния

— Тук има много неясни моменти — изтъкна Сам. Грабна бележник и химикалка и започна да пише:

— Как/кога се е сдобил Мортън с дневника на Блейлок, с бастуна му и с Кодекса на Орисага?

— Как/кога се е озовала камбаната на „Шенандоа“ в пясъка край брега на остров Чумбе? Как е останала без чукало?

Сам спря.

— Какво още? — попита той. Реми му махна да й подаде тефтера и сама продължи:

— Какво знаят Ривера и възложителят му за Блейлок? Как са се забъркали във всичко това? Какво преследват?

— Как е научил Ривера за Мадагаскар?

Реми върна бележника на Сам, който каза:

— Имам идея за един от въпросите. Какво преследват? Подозираме, че Ривера работи за мексиканското правителство, нали така?

— Спокойно можем да приемем, че е така.

— Знаем също така, че сегашната администрация, партията Мешика Теночка на президента Гарса, дойде на власт, яхнала вълната на ултранационализма — гордостта от истинското, предколониално наследство и прочее. Знаем, че Ривера и главорезите му имат ацтекски, нахуатълски имена, също като повечето лидери на Мешика Теночка и членове на кабинета. „Ацтекското мъртво вълнение“, както се изрази пресата, спечели изборите.

Сам огледа останалите; всички кимаха.

— Ами ако този, за когото работи Ривера, знае истината за ацтеките? Ако са я знаели много преди изборите?

— Установихме може би девет убийства на туристи в Занзибар за последните седем години. Ако интуицията не ни лъже, потулването е стигнало най-малко до там.

Сам кимна.

— Ако Блейлок наистина е открил това, което си мислим, то може да преобърне мезоамериканската история надолу с главата.

— Това достатъчно ли е, за да убиват хора? — попита Уенди.

— И още как — отвърна Реми. — Ако членове на настоящото правителство са спечелили изборите с лъжа и истината излезе наяве, колко ли им остава, докато ги изхвърлят от кабинетите им? И докато арестуват лидерите им? Представи си, че след като избират Джордж Вашингтон за първи президент на Америка, става ясно, че е предател. Малко е като да сравняваш ябълки и круши, но схващаш идеята.

— Тогава може би през цялото време говорим за пряка намеса на президента Гарса — отбеляза Пийт.

— Той със сигурност притежава власт като тази, която явно стои зад Ривера. В момента единственото, с което разполагаме, са дневникът и писмата на Блейлок. Шестото чувство ми казва, че отговорите са скрити там.

— Откъде предлагате да започнем? — попита Селма.

— От стихотворението му. У теб ли е?

Селма разлисти бележника си и зачете:

— Първите два реда вече ги разгадахме — говори за камбаната и спиралите на Фибоначи. Остават следващите три.

Разделиха се на групи. Селма, Пийт и Уенди работеха върху писмата на Блейлок до Констанс Ашуърт и търсеха евентуални следи, които може би са пропуснали, а Сам и Реми се оттеглиха в зимната градина, за да размишляват върху дневника на Блейлок, зареден от Селма в айпадите им.

Двамата се изтегнаха един до друг в шезлонгите под сянката на палмите и буйните папрати. През прозорците в покрива струеше слънчева светлина и хвърляше отблясъци по плочките на пода.

След около час Сам промърмори сякаш на себе си:

— Леонардо Лъжецът.

— Моля?

— Този ред в дневника на Блейлок: „Леонардо Лъжецът“. Явно е имал предвид Леонардо Фибоначи.

— Този с редиците и спиралите.

— Именно. Но защо „лъжец“?

— И аз това щях да попитам.

— Редицата на Фибоначи не е била открита от него, той просто я разпространил в Европа.

— Значи е излъгал за откритието?

— Не, никога не е твърдял, че е негово. И Блейлок, като математик, би трябвало да го знае. Започвам да се чудя дали този ред не е служел да напомня нещо на самия него.

— Продължавай.

— Според проучванията ми редицата се приписва най-често на един индийски математик от дванайсети век на име Хемачандра, който — изненада! — е бил автор и на епична поема със заглавие „Животописи на шейсет и трима велики мъже“.

— Което също се споменава в дневника на Блейлок.

— Точно срещу думите за Леонардо Лъжеца.

— Определено не изглежда случайно. Но каква е целта?

— Не съм сигурен. Трябва пак да видя тази страница.

Когато се върнаха в работната зала, Сам помоли Уенди:

— Трябва да видя полето около онези думи за „Шейсет и тримата велики мъже“.

— Няма проблем. Само секунда. — Уенди отвори изображението във фотошоп, оправи някои настройки и каза: — Готово. Трябва да е вече на екрана ви.

Сам се вгледа внимателно.

— Можеш ли да изолираш и увеличиш полето около „шейсет и три“?

След трийсет секунди се появи новото изображение. Сам отново се взря в екрана.

— Прекалено е неясно. Интересуват ме най-вече ситните елементи над и под числото.

Уенди се захвана отново за работа. След няколко минути каза:

— Опитайте така.

На екрана вече беше ново изображение.

— Трябваше да си поиграя малко с цветовете, но мисля, че елементите са…

— Идеално — промърмори Сам, без да отлепя поглед от екрана.

— Дали ще споделиш с останалите? — не се стърпя Реми.

— Смятахме, че Блейлок е използвал спиралата на Фибоначи като инструмент за кодиране във вътрешността на камбаната. Проблемът е в какъв мащаб. Началният квадрат на спиралата може да бъде с произволен размер. Ето това ни липсваше. Сега го имаме.

— Обяснете — помоли Селма.

— Думите за Леонардо е трябвало да му напомнят за „Шейсет и тримата велики мъже“. Погледнете непосредствено отгоре и вдясно над цифрата 3.

— Кавички — каза Уенди.

— Или символът за инчове — допълни Пийт.

— Бинго. Вижте сега тирето точно под числото 63. Знак минус. Ако преместим знака за инчове надолу, а минуса — нагоре, се получава… — Сам грабна един бележник, написа нещо и го обърна така, че всички да го видят:

6’ — 3’ = 3’

— Блейлок ни казва, че началният квадрат на спиралата е със страна три инча — седем сантиметра и половина.

Скоро видяха, че няма толкова лесно да открият математичния принцип, за да пресъздадат спиралата. Блейлок я беше измислил, изхождайки от познанията си по топология. За да я разгадаят, двамата Фарго имаха нужда също от специалист. Затова Сам се обади на един от някогашните си преподаватели в „Калтех“. Оказа се, че Джордж Милхауп вече се е пенсионирал и живее само на стотина километра на Маунт Паломар, където, след като напуска института, си играе на любител астроном в обсерваторията.

Сам изложи проблема накратко и успя да заинтригува достатъчно професора, който веднага се качи на колата си и пристигна в Ла Хоя само за два часа.

Милхауп, нисък мъж, над седемдесетгодишен, с бяла коса и плешиво теме, последва Сам към работната зала, стиснал кожената си чанта в ръка. Огледа се, възкликна: „Прекрасно!“ и стисна ръка на всички. После нетърпеливо попита: „Къде е? Къде е тази загадка?“

Сам не искаше да мъти излишно водите и ограничи разказа си до „Шенандоа“, камбаната и съответните находки в дневника на Блейлок. Когато приключи, Милхауп помълча трийсетина секунди. Свил устни, той замислено кимаше на себе си. Накрая каза:

— Не мога да споря със заключенията ти, Сам. Добре направи, че ми се обади. Беше добър по математика, но топологията никога не е била силната ти страна. Ако ми донесете тази камбана, изчисленията си, голям скицник и ме оставите на спокойствие, ще приема предизвикателството на мистър Блейлок; да видим какво ще излезе.

Час и половина по-късно по интеркома се чу дрезгавият глас на Милхауп.

— Ало? Приключих.

Сам, Реми и останалите се върнаха в залата. На масата, насред пергелите, моливите, метрите и изписания бележник, стоеше една скица.

Петимата бавно обиколиха масата, сякаш играеха на „Музикални столове“, вперили поглед в скицата.

— Вие ни забихте — каза Сам накрая.

— Виждате ли буквите „гд“ в горния десен ъгъл и числата до кривата долу вляво?

— Да.

— Това, разбира се, е моят почерк, но ги открих във вътрешността на камбаната. Предположих, че означава „горе дясно“.

Сам и Реми го погледнаха изненадани.

— Пропуснали сме ги.

— Не се косете. Бяха миниатюрни. Без лупата си и аз нямаше да ги видя. Бяха по самия ръб на камбаната.

— Говорите в множествено число.

— Бяха две. Имам още една скица, но като изключим подредбата на символите, е идентична с тази. Когато видях бележките „гд“, сметнах, че и двете служат за ориентация и отбелязват края на две спирали. А защо спиралите са две… предполагам, че отговорът се крие в останалата част от това негово стихче. Както виждате, всеки хикс е съпроводен от знак; всеки представлява различен йероглиф. Направих легенда.

— Удивително — възхити се Сам, — какво ли търпение му е било необходимо.

Милхауп се усмихна и потри ръце.

— А сега с удоволствие бих разнищил стихчето на мистър Блейлок.

Сам го прочете на глас.

— Добре, съгласен съм с вашето тълкуване на първите два реда — каза Милхауп. — Що се отнася до другите, имам някои идеи. Преди всичко, този човек мисли много абстрактно, което е особено необичайно за математик.

— Бил е странен тип наистина — съгласи се Сам. — Освен това смятаме, че може би малко му е хлопала дъската.

— Аха, разбирам. Това поставя нещата в перспектива. Добре, третият ред: „Отгоре земята изравнена“ ме навежда на мисълта за две спирали, които трябва да се гледат отгоре. Бележките, които намерих във вътрешността на камбаната, като че ли го потвърждават. Съгласни ли сте?

Всички кимнаха.

— Четвъртият стих: „От молещи се ръце денят ми е на четири съсечен, джираре веднъж, дваж“ е малко по-труден, но ако сме относително сигурни за гледането отгоре, „молещите се ръце“ може да са стрелките на часовник, сочещи полунощ. Мисля, че думите „денят ми е на четири съсечен“ означават, че мистър Блейлок е разделил часовника на четири части — полунощ, три, шест и девет. И накрая, следвайки логиката, „джираре веднъж, дваж“ вероятно означава, че трябва да завъртим първата спирала на позиция три часа, а втората — на шест.

Милхауп завъртя скиците, така че първата отгоре да сочи с отворения си край надясно, а долната — надолу. Изгледа всички подред.

— Някакви идеи?

Никой нищо не каза.

— И аз нямам. Да видим последния ред от стихотворението.

Селма го прочете:

— „Думи на древните, думи на отец Алгарисмо“

— За първата част, „думи на древните“, имаме някои предположения — каза Реми.

— Имате предвид тези ацтекски йероглифи в камбаната? — Милхауп се усмихна като Чеширския котарак от „Алиса“. — Разбира се, понятие си нямам как се превеждат. Вие обаче сигурно имате?

Сам кимна.

— Йероглифите са от ацтекския календар — тринайсет месеца с тринайсет символа.

— Да разбирам, че мистър Блейлок е бил погълнат от мисълта за ацтеките?

— Предполагам, че и така може да се каже — съгласи се Реми, — макар че ние не се изразяваме толкова меко.

— Но втората част, „думи на отец Алгарисмо“, опре делено ни затрудни.

— Ще ви зарадвам, като ви кажа, че знам отговора. Най-сетне страстта ми по история на математиката да се отплати. Няма никакъв отец Алгарисмо. Поредният номер на мистър Блейлок. „Алгарисмо“ е португалска дума, получена от „алгоритъм“. Означава просто „цифра“.

— Тогава последният ред означава: „думи на ацтеките, комбинирани с цифри“ — каза Реми. — Сам, ти си спецът по криптография. Това говори ли ти нещо? Сам кимна.

— Може би. Струва ми се, че в дневника му имаше една страница, запълнена само с точки. Или си въобразявам?

— Не, и аз си я спомням. Сега ще я намеря — каза Уенди и се скри в архивите.

— Виждам как се въртят колелцата в главата ти. Какво става?

— Не мисля, че трябва да комбинираме ацтекски думи с числа, а по-скоро да ги преведем. Да вземем например символа за „кремък“ и да заменим буквите в английската дума със съответните им числа.

Реми вече драскаше в бележника си: 6, 12, 9, 14, 20.

— Елементарно заместване — отбеляза Милхауп.

— Именно. Струва ми се, че спиралите на Блейлок са просто за декорация. Погледнете двете завъртени скици. Ако изправим краищата на спиралите, ще получим една хоризонтална и една вертикална линия от йероглифи.

— Матрица — отбеляза Реми.

В този момент по интеркома се чу гласът на Уенди.

— Сам, намерих страницата, която търсеше. На екрана е.

Селма взе дистанционното и включи екрана. Както бе казал Сам, на страницата нямаше нищо друго, освен групички от привидно случайни точки — ред след ред, колона след колона.

— Колко групички са? — попита Сам.

Реми вече броеше.

— Сто шейсет и девет. Тринайсет на тринайсет — усмихна се тя. — Точно като идеята ти с мрежата от двете спирали. И същият брой като месеците в ацтекския календар.

— Имаме победител — заяви Милхауп. — Сега остава само да насложите точките върху матрицата и да видите какво ще се получи.

Сам, на когото се струваше, че вече от месеци преследва загадките на Блейлок, сега бе толкова въодушевен от близостта на решението, че нападна „Загадката на точките“ с ентусиазъм, който не го напусна чак до малките часове на нощта.

Преводът на нахуатълските йероглифи на английски език и превръщането им в числа беше лесно, но времеемко. След като приключи с това, той започна да намества групичките от точки в съответните им редове и колони, докато не получи нещо като судоку, създадено след сериозна доза LSD. После започна да експериментира с различни криптографски методи, надявайки се да попадне на нещо, което да пасне. Малко преди полунощ го откри: двоична система, в която позицията на точките определяше кои числа от матрицата да се използват.

Когато чу теорията му, Реми попита:

— Сам ли го измисли? А пробва ли го?

— Да. С изключение на „празните“ струпвания, всички останали обозначават географска ширина и дължина. Това е карта.