Изгубената империя

Епилог

Две седмици по-късно

Голдфиш Пойнт, Ла Хоя, Калифорния

Реми влезе в солариума куцукайки и се отпусна на шезлонга до Сам.

— Трябваше да използваш бастуна поне още една седмица — каза той, без да вдига поглед от айпада.

— Не ми харесва.

Сам я погледна.

— А наричаш мен твърдоглав. Как е кракът ти?

— По-добре. Докторът каза, че след няколко седмици ще съм тип-топ. Предвид алтернативата, по-щастлива не бих могла да бъда.

— Под „алтернатива“ имаш предвид гладна смърт в кратера на угаснал вулкан?

— Именно.

Макар да нямаше опасност Реми да умре от кръвозагуба на острова, който нарекоха Чикомоцток, Сам знаеше, че рискът от инфекция и сепсис е съвсем реален. Имаше само две възможности: да чакат Селма да изпрати подкрепа, което тя със сигурност щеше да направи, но не се знаеше колко време ще отнеме молбата й да си проправи път през каналите на индонезийското правителство; или да остави Реми и сам да потърси помощ. В края на краищата, Реми, която добре познаваше съпруга си, го насърчи да й остави пистолета и да върви. За Сам остана единствено в коя посока да тръгне.

На следващата сутрин той се сбогува с жена си и се качи до ръба на калдерата, откъдето внимателно огледа хоризонта. Беше твърдо решен да поеме на юг, когато забеляза тънка струйка дим, издигаща се от гората на няколко километра на север.

Тичешком се спусна по склона, нагази във водата и плува осемстотин метра до брега. Тръгна на север и стигна до река. Последва я навътре към сушата, без да изпуска от очи дима, и се озова на малка полянка, в средата на която стоеше мъж със сафари елек и синя бейзболна шапка с логото на „Би Би Си“.

Като видя Сам да влиза в кадър, режисьорът на документалния филм извика: „Стоп!“ и поиска да знае кой е този дрипав негодник, който току-що му е съсипал снимките.

Два часа по-късно Сам беше отново при Реми, а след още един час на плажа кацна хеликоптерът на „Би Би Си“. На следващия ден бяха вече в Джакарта, а Реми — завита на сигурно в леглото.

— Трябва да вземем някои решения — каза Сам.

— Знам.

Двамата пазеха колосални тайни.

Предвид значимостта на това, което бяха открили през последните няколко седмици след импровизираното изваждане на камбаната на „Шенандоа“, те с шок осъзнаха, че никой, освен тях самите, Селма, Пийт, Уенди, професор Милхауп, професор Дайдел и Кид — никой друг не знае какво са намерили. Кануто с поплавъците в Мадагаскар продължаваше да седи на олтара си в пещерата на Лъвската глава; „Шенандоа“ още беше заровен в пролома на Пулау Легунди, погребан под четири метра пепел; статуетката на птицата малео беше грижливо прибрана в работния им кабинет; а ритуалната зала под калдерата си оставаше скрита и необезпокоявана.

Макар да имаха намерение да разкрият всичко това на световното археологично и антропологично общество, те смятаха, че би било мъдро да си дадат няколко седмици да осъзнаят смисъла на откритието си и да се подготвят за медийната буря, която неизбежно щеше да последва след съобщението в пресата.

Сега разбраха защо Гарса никога не допускаше символът на Мешика Теночка, нефритената статуетка на Кецалкоатъл, да бъде физически анализирана. Ако това се случеше, бяха убедени, че ще се установи сходство между нея и резултатите от тяхната птица. Малеото всъщност не беше изработено нито от смарагд, нито от нефрит, а от рядък вид гранат, известен като магмен демантоид. С изключение на изящните извивки на птицата, характеристиките й бяха същите като тези на камъка, който Сам беше взел от пещерата.

Независимо къде и как Блейлок беше намерил птицата, учудващо доброто й състояние и уникалната участ на „Шенандоа“ заедно бяха оставили още по-невероятно доказателство: микроскопични следи от специфични за Индонезия пигменти, които предполагаха, че статуетката някога е била оцветена, може би за да напомня още по-точно на птицата малео.

В дните след завръщането им у дома няколко по-дребни загадки, които измъчваха Сам, Реми и останалите постепенно се подредиха на място: дневникът на Блейлок, чиито странности продължаваха да се проявяват тук и там, разбули мистерията около камбаната, когато Пийт откри две слепнати страници. Според драматичния разказ на самия Блейлок два дни преди заминаването си за Зондския пролив „Шенандоа“ бил нападнат от пирати, докато стоял на котва близо до остров Чумбе. За да не попадне камбаната, „сърцето на Офелия“, в лоши ръце, Блейлок я изхвърлил през борда. Но преди това свалил за спомен чукалото, като възнамерявал отново да ги сглоби заедно след завръщането си в Багамойо. При същото нападение Блейлок изгубил меча си — същият, който Силви Радфорд бе намерила, докато се гмуркала из тия места сто двайсет и седем години по-късно.

В деня, преди да замине за Индонезия, Блейлок оставил любимите си дневник и бастун, с които никога не се разделял, на една от наложниците си. Така те се озовали след години в ръцете на Мортън и неговия музей. Сам и Реми не можеха да не се запитат дали енигматичният Уинстън Блейлок някак си е знаел, че няма да се върне.

В крайна сметка параноята на президента Куаутли Гарса сама го погуби. Ривера, като добър войник, не бе оставил никакви следи, които да уличат шефа му, така че Сам и Реми сътвориха дезинформационен заговор, който почиваше на изчезването на Ривера. Изненадаха се от зрелищния резултат.

Въоръжени с подозренията си за туристите, убити от Ривера в Занзибар, и доказателствата в подкрепа на действителния произход на ацтеките, те използваха връзките на Руб Хейуд, за да дадат начало на слух, който постепенно набра скорост: Ицли Ривера бил жив и разговарял с властите, които разполагали с подробности не само за убийствата, но и за опитите на Гарса да скрие истината за статуетката на Кецалкоатъл и хитростта, с която Мешика Теночка е заграбила властта. Броени часове, след като историята достигна американските кабелни канали, мексиканските мрежи започнаха да я излъчват постоянно. В рамките на няколко дни мексиканските опозиционни партии и народни представители започнаха да настояват за разследване и улиците на Мексико Сити се изпълниха със стотици хиляди протестиращи, които обградиха правителствените сгради и буквално парализираха града.

След като почти десет години бе пазил тайна, която можеше едновременно да го възвеличи и съсипе, Куаутли Гарса осъзна, че всичко е изгубено. Само за няколко седмици всичко беше унищожено от двама ловци на съкровища. Американци — империалисти, също като Кортес и неговите орди. Не беше справедливо. Историята се повтаряше. Как бяха успели тези Фарго? И то толкова бързо?

Проклети да са, проклет да е и Ривера, това изменническо копеле, мислеше си Гарса. Той нямаше да стане жертва на същата участ като предците си. Беше сам, но съдбата му още беше в неговите ръце.

На петия ден, след като гръмна новината, Гарса, затворен в кабинета си, пред който тълпите скандираха: „Покажи се!“ и „Гарса — вън!“, разпусна охраната и погледна през прозореца към онова, което само допреди часове беше неговата предана публика. Коварните конквистадори се бяха завърнали, за да съсипят всичко, съградено от него.

По залез-слънце Гарса излезе от кабинета си с подпухнали очи, качи се на покрива на сградата, гледаща към Темпло Майор, погледна за последно града и това, в което би могъл да го превърне, и безцеремонно скочи във въздуха.

Заобиколен от хиляди смаяни свидетели, обезобразеният му труп лежеше на стъпалата на пирамидата — последен спомен от изгубената Ацтекска империя.

По високоговорителя над шезлонга на Реми прозвуча резкият глас на Селма:

— Готова съм, когато кажете.

— Идваме.

Намериха Селма в края на масата в работната зала.

— Току-що получих последните данни: сходен сценарий, разигран от Американското геоложко общество преди няколко години.

Беше събрала информация от десетки геоложки организации и университети от цял свят.

— Видя ли го? — попита Сам.

— И да разваля удоволствието? В никакъв случай.

Един от най-проблемните въпроси, на които все още не бяха намерили отговор — поне не задоволителен, беше защо, след като са изминали двайсет хиляди километра по земното кълбо, протоацтеките бяха избрали за свой дом точно езерото Техкоко? Легендата твърдеше, че ги е довел орел, кацнал на кактус и със змия в клюна си, но теорията за миграционното иконографско изместване на професор Дайдел подсказваше, че оригиналният образ е била птица малео, кацнала на дуриан.

— Продължавай, Селма.

Селма насочи дистанционното към екрана и след миг се появи изображение на остров Чикомоцток, гледан от въздуха. Камерата се отдалечи, за да обхване островчетата наоколо, както и самия залив.

Селма натисна друг бутон.

Отначало бавно, а после все по-бързо изображението започна да се променя, а показалецът по оста на времето се движеше назад през интервали от десет години. Нивото на морето се вдигаше и спадаше, бреговата ивица се отдръпваше и настъпваше, джунглите оредяваха и се сгъстяваха. Над залива се разнесе димен стълб, после още един.

— Чакай! — извика Сам и Селма спря анимацията. — Вулкани?

— Така изглежда — кимна Реми.

Селма отново пусна клипа. Водата бързо се издигна и отдръпна. После земята започна да се движи.

— Ето го — промърмори Реми.

— Можеш ли да го забавиш малко, Селма?

Селма натисна един бутон на дистанционното.

Показалецът сочеше 782 г. сл.Хр. Анимацията се забави до интервали от една година. Сам и Реми гледаха като омагьосани как от морето постепенно се издигнаха полуостровите на залива и се сближиха, докато всички острови, с изключение на Чикомоцток, изчезнаха под водата. Когато стигнаха до 419 г. сл.Хр., заливът беше изцяло заобиколен от суша. Останал бе само един остров с очертания, напомнящи на пещерата с формата на цвете от илюстрацията на Чикомоцток, в средата на нещо като езеро.

— Нищо чудно, че толкова им е харесала блатистата земя в средата на езерото Техкоко — каза Реми. — Имали са чувството, че се връщат у дома.

Сам и Реми благодариха на Селма и се върнаха в зимната градина.

— Какво искаш да направим първо? — попита Реми.

— В смисъл?

— Откъде да започнем: от кануто на Мадагаскар, от остров Чикомоцток или от „Шенандоа“? Подозирам, че след изявлението ни много бързо ще започнат да се сформират експедиции. Ще ми се ние първи да си изберем.

Реми помисли за момент, после сви рамене.

— Ти как предпочиташ?

Сам се усмихна.

— Всяко е очарователно посвоему. — Той бръкна в джоба си и извади монета. Сви юмрук и я сложи върху нокътя на палеца си. — Две хвърляния. С победителя ли сме?

Реми кимна.

Сам Фарго хвърли монетата и тя се врътна към небето.