Изгубената империя

Глава 25

Савана, Джорджия

След като изслушаха докрай информацията на Джулиан Северсън и разбраха кой според нея би могъл да им помогне да разнищят следващата част от историята на Блейлок, Сам и Реми запазиха места за полет рано следобед. Малко преди три кацнаха в Савана.

Докато Сам уговаряше подробностите около автомобила под наем на гишето на „Херц“, Реми провери гласовата си поща. Сам се приближи до нея с ключовете в ръка.

— Селма е получила камбаната тази сутрин — осведоми го Реми.

Сам се усмихна и въздъхна с преувеличено облекчение.

— Трябва да призная, че след всичко, което преживяхме, за да се сдобием с нея, си представях как пада от самолета право в океана.

— И аз. Но Селма каза, че е в чудесно състояние. Обадила се е на Добо и той ще отиде да я вземе.

Александру Добо, който предпочиташе хората да го наричат само по фамилия, беше сърфист и плажен лентяй на пълен работен ден, реставратор в свободното си време и човекът, към когото се обръщаха за неща извън своята компетентност.

Като бивш шеф на катедрата по архитектура, реставрация и консервация на румънския университет „Овидиус“ и водещ консултант на Музея на румънските военноморски сили в Констанца и Националния исторически и археологически музей, Добо все още не бе попадал на артефакт, който да не може да реставрира.

Самата Селма беше родена и израснала в съседката на Румъния, Унгария, и двамата с Добо обичаха да си спомнят и да се карат за „старата родина“.

— Каза, че той щял да работи цяла нощ върху нея — добави Реми.

— Какво, вълните не стават за каране ли?

— Ужасни били.

— Как върви работата върху дневника?

— Каза само, че още го анализират. На езика на Селма това означаваше бавен, но сигурен напредък, който можеха да застрашат, ако я тормозят с въпроси.

— Освен това спомена спиралата и редицата на Фибоначи. Откриват ги на много места. Като мантра. Интересен човек е бил този Блейлок.

Сам подрънка с ключовете и рече:

— Да тръгваме.

— Какво взе?

— „Кадилак Ескалейд“.

— Сам…

— Хибрид.

— Добре.

За Сам и Реми Савана въплъщаваше южняшкия чар и история, които се усещаха навсякъде по уличките с дъбове и испански мъх; по площадите с цъфнали череши и около обгрижваните паметници; под формата на хортензии и орлови нокти, чиито цветове преливаха от балконите и по каменните стени; по фасадите на плантаторските къщи с гръцки колони и просторните неокласически имения. Дори жуженето на цикадите беше част от обаянието на Савана. Именно заради любовта си към това място без никакви въпроси приеха идеята на Северсън. Когато все пак се опитаха да изкопчат нещо повече от нея, тя само се усмихна и каза: „Мисля, че там ще откриете нещо познато“.

Въпреки жегата държаха прозорците на кадилака спуснати, за да се наслаждават на гледката. С ръка върху веещата се на вятъра плажна шапка, Реми попита:

— Къде отиваме все пак?

— „Уитакър Стрийт“, непосредствено до парка „Форсайт“. Много близо до Дома на Хейуърд, мисля.

Лятната къща на някогашен плантатор и един от хората, подписали Декларацията за независимост, беше само една от множеството забележителности в Историческия район от Националния регистър на Блъфтън. Разходката в Блъфтън беше разходка в историята.

Паркираха от източната страна на парка „Форсайт“ под един широк дъб и се разходиха пеша до една сиво-кафява къща със зелени кепенци. Сам свери адреса с този, който Северсън им беше дала.

— Това е.

На ръчно рисувана табела над стъпалата на верандата пишеше: „Музей и галерия на госпожица Синтия“.

Докато изкачваха стълбите, кокалеста хрътка с побеляла муцуна вдигна глава от черджето, на което си лежеше, излая веднъж и пак заспа.

Вратата се отвори и зад мрежата срещу комари се появи съсухрена жена с бяла пола и розова блуза.

— Добър ден, хора — поздрави тя с мелодичен южняшки акцент.

— Добър ден — отвърна Реми.

— Бъба е моят звънец.

— Бива го — каза Сам.

— Да, отнася се много сериозно към работата си. Заповядайте, моля.

Тя свали резето и открехна леко вратата. Сам я отвори докрай и Реми влезе.

— Аз съм госпожица Синтия — представи се жената и протегна ръка.

— Реми…

— Фарго, да. А вие трябва да се господин Сам Фарго.

— Да, госпожо. Как…

— Джулиан ме извести. Пък аз нямам много посетители, така че кои други да сте? Моля ви, заповядайте. Тъкмо правя чай.

С несигурна, но изненадващо елегантна походка тя ги заведе в нещо, което Реми и Сам можеха да нарекат гостна. Тежките резбовани мебели, дантелените завеси и тапицираните с кадифе фотьойли и столове изглеждаха като извадени от „Отнесени от вихъра“.

— Откъде се познавате с Джулиан, госпожице Синтия? — попита Сам.

— Старая се веднъж годишно да посещавам Вашингтон. Обожавам историята му. Запознах се с госпожица Джулиан преди пет години по време на една обиколка. Предполагам, че досадните ми въпроси са й се видели мили и продължихме да поддържаме връзка. Намеря ли нещо, което не мога да идентифицирам, веднага на нея се обаждам. Идвала е и тук. Прощавайте, трябва да нагледам чая. — Тя изчезна зад една врата, но след две минути се върна. — Запарва се. Докато чакаме, нека ви покажа това, за което сте дошли.

Преведе ги през фоайето, по един къс коридор и ги въведе в просторна, слънчева стая, боядисана в снежнобяло.

— Добре дошли в Музея и галерията на госпожица Синтия.

Също като Мортън в Музея — магазин за сувенири в Багамойо, госпожица Синтия беше събрала най-различни артефакти, все свързани с Гражданската война — от сачми за мускети до униформени знаци и дагеротипи.

— Лично съм събрала всичко това — гордо заяви мис Синтия. — От бойни полета, от разпродажби… Ще се изненадате какво можете да намерите, ако знаете какво търсите. О, това прозвуча много мъдро май!

Сам и Реми се засмяха и Реми каза:

— Определено така прозвуча.

— С възрастта човек го спохождат такива мисли. Е, после можете спокойно да разгледате всичко, но сега нека ви покажа нещо.

Госпожица Синтия отиде до северната стена, на която от пода до тавана бяха наредени снимки и скици в рамки. Застана пред нея и ги заоглежда със свити устни.

— А, ето къде си.

Тя закуцука към ъгъла, протегна ръка и свали една снимка с размери десет на петнайсет сантиметра в черна рамка. Върна се при тях и я подаде на Сам.

На зърнистия дагеротип се виждаше тримачтов дървен кораб на котва.

— Мили Боже — ахна Реми, — това е той.

— Виж това, Реми — каза Сам, като приближи снимката.

В долния десен ъгъл на изображението с избледняло мастило пишеше само една дума: „Офелия“.

Пет минути по-късно, вече в гостната и с по чаша чай в ръка, те продължаваха да се взират изумено в дагеротипа.

— Как… откъде…?

— Тази Джулиан има невероятна памет — ейдетична май се казваше.

— Фотографска памет.

— Да. Прекара часове в моя музей.

Тази сутрин ми изпрати по електронното нещо — поща ли е, какво е, — една скица с молив и ме помоли да я сравня с моята снимка. Предполагам, че скицата е била ваша?

— Нещо ми подсказва, че е повече ваша, отколкото наша — отвърна Реми.

Мис Синтия се усмихна и махна с ръка.

— Казах на Джулиан, че може да са близнаци, въпреки различния метод. Абсолютно еднакви са, включително и надписът.

— „Офелия“.

— За съжаление, не знаем много за нея.

— Моля?

— Прощавайте. Виждате ли, Уилям Линд Блейлок е мой пра-пра-пра — не знам колко точно „пра“ трябва да бъдат, но е мой чичо.

Мис Синтия се усмихна сладко и отпи глътка чай.

Сам и Реми се спогледаха. Реми сви устни и се замисли:

— Значи и вие сте Блейлок?

— О, не, не. Аз съм Ашуърт, като Офелия, преди да се омъжи за Уилям. След като леля Офелия била убита, моята пра-пра-прабаба Констанс продължила да поддържа контакт с Уилям. Разбира се, отношенията им никога не са преминали в нещо повече от приятелство, макар да подозирам, че е имало известно привличане. Той й е писал много често, като кореспонденцията им започнала няколко месеца, след като се прибрал от Англия, и продължила чак до края. Около 1883 година, мисля.

— Чак до края — повтори Сам. — Имате предвид смъртта му?

— О, не зная. Всъщност никой не знае какво е станало с него. Говоря просто за писмото, което изпратил на баба Констанс. — Очите на мис Синтия грейнаха. — Боже, та те са десетки, с чудни пощенски марки и печати откъде ли не. Бил е голям образ. Винаги на някакво приключение или експедиция. Доколкото разбирам, баба Констанс се е тревожела, че е малко чалнат. Приемала всичките му истории като фантасмагории.

— Споменахте за писма — каза Реми. — Дали още ги…

— Ама разбира се! В мазето са. Искате ли да ги видите?

Последваха я, и след като минаха през кухнята, слязоха по тесните стълби близо до задната врата. Мазето беше тъмно и влажно, с груби каменни стени и напукан бетонен под. Мис Синтия напипа ключа за лампата, оглеждайки се на светлината, която се процеждаше от стълбището. Насред мазето светна шейсетватова крушка. Покрай стените и навсякъде по пода бяха наредени кашони с всякакви размери и форми.

— Виждате ли трите кутии за обувки ей там? До кутията за коледни елхи?

— Да.

— Това са те.

Когато се върнаха в гостната, Сам и Реми отвориха кутиите и с облекчение установиха, че всички писма бяха разделени и прибрани в найлонови пликчета с цип.

— Мис Синтия, вие сте нашият герой — възторгна се Реми.

— Глупости. Имам обаче едно условие — каза тя строго. — Слушате ли ме?

— Да, госпожо — отвърна Сам.

— Да ги пазите и да ми ги върнете, когато приключите с тях.

— Не разбирам — каза Реми, — да не би да ни позволявате да…

— Разбира се. Джулиан каза, че сте почтени хора. Обясни ми, че се опитвате да разберете какво е станало с чичо Блейлок в Африка или където там е бил. Това е загадка за семейството ни от сто двайсет и седем години. Хубаво би било да я разгадаем. Аз съм твърде стара за такива приключения, но поне мога да го науча от вас. Стига да ми обещаете да се върнете и всичко да ми разкажете.

— Обещаваме — каза Сам.