Изгубената империя

Глава 28

— Как да допуснеш, че може да е толкова лесно — измърмори той. — Като карта с голям „Х“ на нея.

Внимавайки да не повреди остатъка от пергамента или нещо друго, което би могло да е скрито вътре, Пийт и Уенди веднага го отнесоха в архива, за да извадят всичко и да вземат необходимите мерки за съхранението му.

Десет минути по-късно на компютърния екран се появи цифровото му изображение.

Пийт излезе от архивното помещение и каза:

— Трябваше да го смалим. Действителните размери на картата са петнайсет на двайсет сантиметра.

— А тези бележки по брега? — попита Сам.

— След като я цифровизираме, Уенди ще си приложи фотошопските магии и ще се опита да ги проясни. Като гледам местоположението и буквата „Р“, предполагам, че са имена на реки — на френски, както изглежда. Може би ще успеем да направим нещо и с частта от дума в горния ляв ъгъл — „runes“. Има и друго. Виждате ли стрелката отгоре?

— Да?

— Над малкия остров също има някакъв микроскопичен надпис. Работим и върху него.

Вратата се отвори и Уенди се появи с правоъгълно парче пергамент, притиснато между две поликарбонатни плоскости.

— Какво е това? — попита Реми.

— Изненадата зад втората врата. Беше навит в дъното на бастуна — отвърна Уенди и го остави на масата.

Сам, Реми и Селма се взряха в него мълчаливо.

— Това е кодекс — прошепна Реми накрая. — Ацтекски кодекс.

Изправени пред два наглед различни артефакта, те решиха да си поделят задачите. Пийт и Уенди седнаха пред компютъра, за да идентифицират картата, а Сам, Реми и Селма се заеха с новия пергамент.

— Кодекс е латинската дума за „парче дърво“ — обясни Реми, — но с времето започнала да се употребява за всяка подвързана книга или пергамент. Това е моделът на съвременната книга, но преди подвързването да се превърне в стандартна практика, всичко се смятало за кодекс, дори единичните пергаменти или няколко, сгънати заедно. Когато испанците нахлули в Мексико през 1519-а…

— Може би сега е моментът за ускорен курс по ацтекска история — прекъсна я Сам.

— Добре. Но не забравяйте, че между историците има редица спорове за ацтеките — както за тривиалности, така и по важни въпроси. Аз ще ви представя съкратена междинна версия. „Ацтеки“ е популярното название на група народи, говорещи езика нахуатъл, които някои историци наричат „мешика“. Мигрирали в централно Мексико някъде от север през шести век.

— „Някъде от север“ е много мъгляво понятие — отбеляза Селма.

Реми кимна.

— Поредният източник на противоречия. След малко ще се върнем на това. Та, ацтеките продължили миграцията си в Долината на Мексико, като измествали или абсорбирали други племена, възприемайки част от митологията и културните им практики. Това продължило горе-долу до дванайсети век. По това време по-голямата част от силата в региона била съсредоточена в ръцете на тепанеките в Ацкапоцалко. Превъртаме бързо напред: властта се сменя често, създават се и се рушат съюзи, ацтеките като цяло стоят ниско във властовата йерархия. Това продължава до 1323-а година, когато според легендата ацтеките получили видение за орел със змия в клюна, кацнал върху кактус. След още няколко години скитане ацтеките се натъкнали на блатист, почти необитаем остров в средата на езерото Техкоко, под днешния град Мексико днес е почти изчезнало. Твърди се, че именно там видели орела със змията върху кактуса. Спрели да скитат и започнали да строят. Нарекли новия град Теночтитлан. Въпреки че в новата им столица имало колкото земя, толкова и тресавища, ацтеките сътворили инженерни чудеса. Теночтитлан заемал площ от около тринайсет квадратни километра от западната страна на езерото Техкоко. Построили пътища до сушата, вдигащи се мостове, за да улеснят водния транспорт, акведукти, за да разполага градът с прясна вода, площади и дворци, жилища и бизнес центрове, всички свързани помежду си с канали. Когато населението станало твърде голямо, за да се изхранва с насажденията на сушата, инженерите им създали плаващи градини, които нарекли „чинампас“ и които можели да произвеждат до седем реколти на година. Това продължило още петдесет години, докъм края на двайсетте години на петнайсети век, когато бил създаден Тройният съюз между Теночтитлан, Техкоко и Тлакопан. Постепенно, с нарастващата му сила, всички племена извън съюза му се подчинили. През следващия век ацтеките и Теночтитлан достигнали своя апогей.

— А после пристигнал Кортес — рече Сам.

— Точно така. През пролетта на 1519-а. Само за две години цялата ацтекска империя била унищожена.

— Кои са другите противоречия? За ацтеките? — полюбопитства Селма.

— Откъде са дошли — от север или от юг, от колко далече. Много от класическите и предкласическите мезоамерикански култури — толтеките, маите, олмеките, — имат сходства с ацтеките. Получава се малко като въпроса с кокошката и яйцето. Дали става дума просто за сливане между различни култури или един от тези народи е прародител на всички останали? Много историци смятат, че ацтеките са родоначалниците на Мезоамерика.

Сам и Селма осмислиха казаното.

— Добре, говореше нещо за кодекси — върна я на първоначалната тема Сам.

— Да. Когато Кортес превзел територията на ацтеките и империята им се сринала, имало много писмени кодекси, повечето от йезуитски и францискански монаси, някои от войници и дипломати и дори диктувани от ацтеки. Те са сравнително редки и обикновено са били пренебрегвани — поне допреди два века. Ацтекските кодекси се отклонявали от испанската „партийна линия“, според която ацтеките били диваци, а собственото им нашествие — чудесен акт, продиктуван от самия Господ. Схващате.

— Пак ще повторя, че победителите пишат историята — вметна Сам.

— Именно.

— Говорите за Кодекс Борбоникус, Мендоса, Флорентине… — каза Селма.

— Точно така. Десетки са. Обикновено изобразяват живота на ацтеките преди, по време на или след испанското завоюване. Някои представляват просто справки за рутинни дейности, но други са исторически разкази за пристигането на Кортес, за различни битки и церемонии и прочее.

Реми взе една лупа от чекмеджето и се наведе да разгледа кодекса. Отдели му десетина минути, взирайки се във всеки квадратен сантиметър. После се изправи и въздъхна.

— Тематично този много прилича на Ботуринския кодекс. Смята се, че последният е бил написан от анонимен ацтекски автор между 1530-а и 1541-а, около десет години след падането на ацтеките. Предполага се, че разказва историята на прехода на ацтеките от Ацтлан към днешно Мексико.

— Ацтлан ли? — попита Сам.

— Една от двете митични родини на народите нахуа, в това число и ацтеките. Много историци спорят дали Ацтлан е легенда или действително географско място.

— Каза „двете родини“.

— Другата се нарича Чикомоцток, или „Мястото на седемте пещери“, важен елемент в ацтекското познание и религия. Погледнете нашия кодекс. Виждате ли очертанието на цвете в долния десен ъгъл?

Сам и Селма кимнаха.

— Обикновено така се представя Чикомоцток. Това изображение обаче е малко по-различно, струва ми се. Трябва да направя някои сравнения.

— Ако го тълкувам правилно, като че ли символизира морско пътуване — каза Сам. — Предполагам, че кануто е някаква метафора?

— Трудно е да се каже. Но забелязвате ли този елемент отстрани, който прилича на гребен?

— Да, видях го.

— Това е ацтекският йероглиф за числото „сто“.

— Хора или съдове?

— Предвид къде е поставен, бих предположила второто.

— Сто кораба — повтори Сам. — Плаващи от Чикомоцток до… къде?

— До мястото, на което живеят тази птица и предметът под нея? — предположи Селма. — Какво е това всъщност? Не мога да го определя.

— Прилича на меч — каза Сам, — а може би факел.

— Не съм сигурна, но тази птица ми е някак позната — продължи Селма.

— Разбира се — потвърди Реми, — това е птицата от дневника на Блейлок. Има и още нещо, което би трябвало да разпознаете.

Сам чукна върху грубо скицираната фигура в горната половина на кодекса.

— Това също е от дневника на Блейлок.

— Червена точка за мистър Фарго. И още нещо — каза Реми, като му подаде лупата. — Надписът.

Сам вдигна лупата до окото си и се наведе.

— Испанският ми не е особено добър, но тук пише… „Dado este 12vo dia de Julio, ano de nuestro Senor 1521, por su alteza Cuauhtemotzin. Javier Orizaga, S. J.“.

Сам вдигна поглед.

— Реми?

— Грубо преведено ще рече: „Дадено на този дванайсети ден от юли, лето Господне 1521-о, от Негово височество Куаутемотцин. Хавиер Орисага, О. Х.“

— Орисага… това също е от дневника на Блейлок: „Бил ли е Орисага тук?“

— Къде тук? — попита Селма. — В Чикомоцток?

— Само можем да предполагаме — отвърна Реми. — Обаче пропускате най-важното.

Без повече приказки тя се приближи до един от компютрите, пусна браузъра и следващите пет минути разглежда страниците на сайта famsi.org — Фондацията за развитие на мезоамериканските науки. Накрая се обърна към тях.

— Очевидно „О.Х.“ в името на Орисага означава „Общество на Христа“. Бил е йезуитски монах. Датата, 15 юли 1521-а година, се пада дванайсет дни след това, което испанците нарекли La Noche Triste, Тъжната нощ. Тя отбелязва бързата евакуация от ацтекската столица Теночтитлан, след като Кортес и конквистадорите избили стотици ацтеки, в това число и техния цар, Монтесума Втори, в Главния храм, Templo Mayor. Това бил повратен момент за Ацтекската империя. През август следващата година Теночтитлан бил изравнен със земята, а последният цар на ацтеките — Куаутемотцин, заловен и измъчван.

— Куаутемотцин — повтори Сам и се обърна към кодекса. — Той според Орисага е диктувал текста.

— Куаутемотцин е видял надписа на стените — промърмори Селма. — Знаел е, че народът му е обречен и е искал някой да узнае… — Гласът й пресипна.

Реми кимна.

— Ако този кодекс е оригинал, пред себе си може би имаме последния ацтекски завет.