Глава 40

Джакарта, Индонезия

— Сигурна ли си в това, Селма? — попита Сам.

Двамата с Реми седяха на леглото в апартамента си в „Четирите сезона“. Предния ден, след като си тръгнаха от дома на Думади и се сбогуваха с Робърт Маркот, те взеха чартърен полет от летището на Палембанг „Султан Махмуд Бадарудин Втори“ и след четиристотин километра над Яванско море пристигнаха в Джакарта. Хотел „Четирите сезона“ им се стори подходящо място за база.

— Попитах го директно и той призна — отговори Селма по високоговорителя.

— Този изобретателен кучи син. Вече се съмнявам дали изобщо има внуци в Лондон.

— И дали наистина умира — допълни Реми.

— И двете са верни. Проверих. И все пак за мен си остава мошеник.

От многото въпросителни и любопитни факти около приключението на Сам и Реми имаше един момент, който особено много тормозеше Селма: как Ривера и неговият шеф, президентът Гарса, бяха разбрали, че семейство Фарго ще заминат за Мадагаскар? Какво ги бе подтикнало да подкупят властите да ги уведомят, ако ги забележат? Селма беше убедена, че има само две възможности: Синтия Ашуърт, която им беше дала писмата на Констанс, или Мортън, собственикът на музея „Блейлок“ в Багамойо. Те бяха най-големите източници на сведения. Дали Гарса бе успял също да се добере до тях?

Надянала маската на „лошото ченге“, Селма започнала от Мортън. Добре знаела, казала му тя, че е продал материала за Блейлок и на други и че ако не си признае, ще го съди. След две минути всичко си признал.

— Не знаеше нито името на Ривера, нито как онзи е научил за музея, но преди около пет години той се появил заедно с няколко от главорезите си и разпитвал за Блейлок и „Шенандоа“. Мортън каза, че Ривера не събудил доверие у него, и подозирал, че нещата ще загрубеят, ако не му сътрудничи, затова още същата вечер преместил всички важни материали от хранилището на музея в дома си. Не ще и питане, че на следващата сутрин, когато отишъл в музея, го намерил разбит и претършуван. Ривера се появил няколко часа по-късно, мил и любезен. През нощта Мортън бил скрил част от документите на Блейлок — страници от дневника му, оригиналния ръкопис на биографията му, случайни рисунки и карти…

— Картата на Моро на Мадагаскар — предположи Реми.

— Да. Видял ситните надписи на нея и откъснал тази част, а по-голямата дал на Ривера. Това като че ли го задоволило и Ривера си тръгнал. Мортън, който не е глупак, се досетил, че Ривера надали е приключил, и още веднъж преместил нещата на друго място.

— И същата вечер къщата му също била разбита.

— Точно така. Мортън се постарал да прекара цялата нощ вън с приятели. Уловката сработила и Ривера повече не се върнал.

— Защо не е приложил същия номер и на нас?

— Каза, че ви е харесал. Освен това искал да се пенсионира и да се погрижи за внуците си. Когато сте му предложили шейсет хиляди вместо двайсет, решил да ви даде всичко.

— Значи не знаем с какво разполага Ривера, така ли? — попита Реми.

— Не — отговори Сам. — За зла участ Мортън му е продал достатъчно, за да му позволи да напипа някои следи и да напредне до известна степен, но не толкова, че да стигне докрай. Откакто и ние сме в играта обаче, усилията им могат да се увенчаят с успех. Трябва да очакваме отново да се появят… ако вече не са тук.

— Което ме навежда на другата ми мисъл — продължи Селма. — Приключихме с дешифрирането на писмата на Блейлок до Констанс. Можете ли да познаете датата на последното му писмо?

— Не.

— Поне годината?

— Селма…

— Добре де. Хиляда осемстотин осемдесет и трета.

— Това означава, че е преследвал съкровището цели единайсет години — възкликна Реми. — Боже мой!

— А писмата преди това?

— След пленяването на „Шенандоа II“ се разреждат до няколко годишно.

Обикновеният текст, както и преди, е предимно с пътеписен характер… като от екстравагантен любител на приключенията. В писмата си той повтаря почти всички басни от биографията на Мортън. Но това са само украшения. Едно от кодираните съобщения до Констанс подсказва, че е бил убеден, че Дъдли и останалите са разкрили лъжата му за „Шенандоа II“ и са по следите му.

— А така ли е било наистина?

— Доколкото разбирам, не. А и дори да са разбрали, надали им е пукало. Кораба го нямало. Вече не бил заплаха. Блейлок си бил свършил работата.

— Добре, да се върнем на последното писмо.

— Да. То е с дата 3 август 1883 година и е пуснато от Багамойо. Цитирам интересната част:

„Най-сетне намерих следата, за която се молех. С Божията помощ ще открия произхода на моята зелена скъпоценна птица и ще взема дългоочакваната награда. Утре отплавам за Зондския пролив. Очаквам пътуването да продължи 2325 дни. Ще пиша възможно най-скоро.

Твой У.“

— Зондския пролив каза, нали? — повтори Сам.

— Да.

Сам замълча. Затвори очи за момент, а на лицето му заигра полуусмивка.

— Какво има? — не се стърпя Реми.

— Блейлок е заминал от Багамойо на 3 август 1883-а. Ако съдим по времето на отсъствие, което сам е посочил, трябва да е стигнал дотам около 27 август плюс-минус един-два дни.

— Добре, и?

— Зондският пролив се намира до вулкана Кракатау. А 27 август е денят на неговото изригване.



Изригването на вулкана Кракатау от 1883 година беше добре известно на такива любители на историята като Сам и Реми. Центърът на този архипелаг, обхващаш около двайсет хиляди квадратни километра, попада почти точно върху Зондския пролив между Ява и Суматра и преди катаклизма се е състоял от три острова: Ланг, Ферлатен и Раката — най-големият в групата и дом на три вулканични кратера, известни под общото име Кракатау. На три пъти изригнал през вековете преди 1883-а, така че бедствията не били нещо чуждо на Кракатау.

На 12 май, три месеца преди голямото изригване, отстрани на Пербуатан, най-северният кратер, се появила голяма пукнатина, от която започнала да се вдига пара и облаци пепел, които се вдигали на почти седем хиляди метра височина в атмосферата. Жителите на близките села и градчета, които и преди били виждали подобни явления, не им обърнали голямо внимание и към края на месеца като че ли всичко утихнало. Кракатау се успокоил и останал така цял месец.

На 16 юни изригванията започнали отново, покривайки голяма част от морето и сушата с черен дим в продължение на една седмица. Когато мъглата се прочистила, се видяло как от два от кратерите на Кракатау се издигат стълбове от пепел. Вдигнали се високи вълни в проливите и корабите на котва трябвало да подсилят въжетата си, за да не бъдат изхвърлени на брега.

Минали три седмици. Третият кратер на Кракатау също започнал да бълва черен дим и скоро по близките острови се натрупал дебел пласт пепел, на места достигаш до шейсет сантиметра, унищожавайки флората и фауната и превръщайки тучните гори в лунен пейзаж.

Изригванията продължили до средата на август. На 25 август в един часа следобед Кракатау навлязъл в критична фаза. В следващия час в небето на трийсет километра височина се издигнал черен облак от пепел, а изригванията били почти непрекъснати. Корабите в радиус от двайсет и пет — трийсет километра били бомбардирани от камъни с размера на юмрук. Привечер, когато над пролива паднал мрак, бреговете на Ява и Суматра били залети от малки цунамита.

На следващата сутрин, малко преди изгрев-слънце Кракатау изпаднал в смъртоносни конвулсии. Земята се разтърсила от поредица от три изригвания, всяко по-мощно от предишното. Експлозиите били толкова силни, че се чули чак в Пърт, Австралия, на три хиляди километра на югоизток, и на остров Мавриций, на пет хиляди километра на запад.

Вълните цунами, получени в резултат на всяко от изригванията, се понесли от Кракатау със скорост до двеста километра в час, заливайки бреговете на Ява, Суматра и околните острови на разстояние до седемдесет километра.

В десет часа и две минути Кракатау надал последния си залп с експлозия, равняваща се на мощта на двайсет хиляди атомни бомби. Остров Кракатау се разпаднал. Изригващите кратери, които били изхвърлили всичката си магма, се срутили върху себе си, поглъщайки трийсет и шест квадратни километра от острова и отваряйки пукнатина с десет километра ширина и двеста и четирийсет метра дълбочина. Цунамито, което се образувало, помело цели села, убивайки хиляди хора за броени минути, изкоренявайки дървета и оголвайки земята от всяка растителност.

След мощната вълна по бреговете на Кракатау към Зондския пролив с грохот се застичали реки от огън и пепел, които се носели с над сто километра в час и достигали температури от почти седемстотин градуса по Целзий. Океанът под тях закипял и вдигнал възглавница от пара, която го пренесла на повече от петдесет километра, за да изпепели и погълне всичко по пътя си, независимо дали човешко или природно творение.

Само няколко часа след последната експлозия Кракатау — или това, което било останало от него, утихнало. В рамките само на трийсет часа живота си изгубили между трийсет и шест и сто и двайсет хиляди души.

Загрузка...