Изгубената империя

Глава 47

Сам никога не се беше разбивал преднамерено и затова планът му разчиташе на вътрешен инстинкт и общи познания по физика. Скоростта от трийсет възела, грубо казано, около петдесет и пет километра в час, означаваше достатъчно кинетична енергия да метне всички силно напред, но не толкова, че да преобърне самолета през нос.

Ударът беше достатъчно силен и да откачи пътническата седалка и тази зад нея, особено след като Сам предварително се беше погрижил да ги разхлаби.

Помощникът на Ривера на пътническото място, останал без колан, излетя с главата напред в предното стъкло, счупи си врата и загина на място. Ривера, все още закопчан, политна напред към пътническата седалка, а Сам, стиснал спалния чувал пред лицето и гърдите си, се удари в таблото. При Реми удара смекчиха два спални чувала. Тя първа дойде в съзнание след катастрофата.

Освободи колана си и се наведе напред между седалките. Хвана Сам за раменете и го отпусна внимателно назад. През дупката в предното стъкло, оставена от човека на Ривера, нахлуваше вода. Хидропланът започна да потъва с носа напред под тежестта на двигателя, вирвайки опашката си.

— Сам! — извика Реми. — Сам!

Той отвори очи. Премигна няколко пъти и се огледа.

— Получи ли се?

— И двамата сме живи. Това си е успех според мен.

— А Ривера?

Реми погледна мексиканеца, отпуснат напред.

— Или е в безсъзнание, или е мъртъв. Не знам и не ме интересува. Трябва да се махаме от тук, Сам.

— Какво ще кажеш да го направим веднага?

— Чудесна идея.

Сам подпря крака на таблото, за да се отблъсне назад, и откопча колана си. Натисна вратата, но не можа да я отвори. Опита отново.

— Вратата ми е блокирана. Пробвай тази на Ривера.

— Той ми пречи.

Сам натисна още с крака, изви гръб назад и премести горната част от тялото си към задната седалка.

— Откопчай колана му.

Реми натисна копчето. Ривера се килна напред в протегнатите ръце на Сам. Той остави гравитацията да свърши останалото и Ривера падна с главата надолу върху останките на пътническата седалка и трупа на приятеля си.

Реми пропълзя по седалката и натисна дръжката на вратата.

— Готов ли си?

— Стига ти да си готова.

— Дълбоко въздух!

Тя напрегна сили и отвори вратата. В кабината нахлу вода. Оставиха я да се напълни докрай, после Реми изплува навън. Сам я последва, но по средата спря и се обърна. Приближи се към предната седалка и заопипва пода с ръце. Под лявата обувка на мъжа откри това, което търсеше — полуавтоматичния му пистолет, — и го пъхна в колана си.

Върна се назад и излезе на повърхността точно до Реми. На три метра вдясно от тях опашката на хидроплана продължаваше да стърчи над водата.

— Не потъва — каза Реми.

— Сигурно в опашката е останал въздух. Връщам се да видя какво мога да извадя. Планът ми не включваше тази част. Ще се видим на брега.

Сам напълни дробовете си с въздух и се гмурна. С протегната ръка напипа края на крилото, издърпа се и влезе през вратата.

Спря на място.

Ривера го нямаше. Погледна към опашката, не видя нищо и отново провери предната седалка. С крайчеца на дясното си око забеляза някакво движение и веднага се обърна. Пред лицето му премина сянка и нещо твърдо го удари в челото. Зад очите му проблесна болка. Всичко потъна в тъмнина.

— Сам! — чу някъде в далечината. Гласът заглъхна, после се върна отново. — Сам!

Усети нечии ръце на лицето си. Познаваше това докосване: беше Реми. Насили се да отвори очи. Тя се беше навела над него, а кестенявите й коси падаха по лицето му. Тя се усмихна.

— Колко пръста виждаш?

— Много смешно. Нито един. Добре съм. Помогни ми да седна.

— Стой си така. Имаш кофти рана на челото.

— Ривера… Къде е…

— Тук съм, Фарго.

Сам наклони глава назад. На три метра от него на черния пясък седеше Ривера.

— По дяволите. Едно ти признавам, Ривера: кораво копеле си.

Сам се надигна на лакти и Реми му помогна да седне. Обърна се назад. Ривера изглеждаше зле: носът му беше счупен, едното му око — подуто и затворено, долната му устна беше разцепена. Дясната му ръка обаче държеше здраво пистолета.

— А ти се правиш на по-умен отколкото е добре за теб. В момента, в който се почувстваш по-добре, ще убия и двама ви с жена ти.

— Може и да се опитах да те убия, но не те излъгах за мястото. Не е изключено да греша, разбира се, но не мисля така.

— Добре. Ще убия и двама ви, после сам ще намеря входа. Островът не е толкова голям.

— Сега не ти изглежда голям, но щом влезеш в джунглата, изведнъж ще ти се стори огромен. Ще ти трябват месеци да го откриеш.

— А на вас?

Сам погледна часовника си.

— Осем часа от момента, в който влезем в калдерата.

— И защо точно осем?

— Просто предположение.

— Опитваш се да печелиш време?

— Това също. Освен това и ние искаме да намерим Чикомоцток не по-малко от теб. Може би дори повече. Само мотивите ни са други.

— Давам ви четири часа.

Ривера се изправи.

Реми помогна на Сам да стане. Той се облегна на нея, все едно му се вие свят.

— Боли ме главата — каза той силно, после прошепна в ухото на Реми. — Имах пистолет.

— Имаше — усмихна се тя. — Сега е у мен.

— На колана ти?

— Да.

— Ако ти се отдаде възможност, застреляй го.

— С удоволствие.

— Аз ще се опитам да му отвлека вниманието.

Сам и Реми, които бяха свикнали с джунглите през последните няколко седмици — първо на Мадагаскар, а после и на Пулау Легунди, — се справяха сравнително лесно. Ривера обаче срещаше големи трудности. Заради счупения нос трябваше да диша през устата, а сега и куцаше. И все пак опитът му като войник си личеше. Не изоставаше и не позволяваше разстоянието между тях и пистолета му да се увеличи над три метра.

Най-после стигнаха до върха. Под тях склоновете на калдерата се спускаха трийсет метра до дъното на долината. Формата на купа, която бе служила като фуния векове наред, беше помогнала на флората тук да расте по-бързо от тази навън.

— Сега какво? — попита Ривера.

Сам се завъртя в кръг, за да се ориентира.

— Компасът ми остана на самолета, така че трябва да преценя… — Той тръгна надясно през дърветата, направи двайсетина крачки и спря. — Трябва да е тук.

— Тук?

— Под нас.

— Обясни.

— За да ни застреляш? Не, благодаря.

Ривера стисна устни. Без да отмества поглед от Сам, той насочи пистолета леко вдясно и натисна спусъка. Куршумът прониза левия крак на Реми. Тя изпищя и падна. Ривера отново го насочи към Сам.

— Остави ме да й помогна — каза Сам, спрял посред крачка.

Ривера погледна Реми с присвити очи. Закуцука към нея, наведе се и вдигна пистолета, който беше паднал от колана й.

— Сега можеш да й помогнеш.

Сам се втурна към нея. Тя стисна здраво ръката му, примижала от болка. Сам попипа джобовете си, извади една кърпа и превърза раната й.

— Сега мога ли да имам цялото ви внимание? — попита Ривера.

— Да, по дяволите.

— Куршумът я уцели в четириглавия мускул. Няма да умре от кръвозагуба и стига да не остане тук повече от няколко дни, няма голяма опасност от инфекция. С тези два пистолета имам още трийсет куршума. Или ще ми сътрудничите, или продължавам да стрелям.