Изгубената империя

Глава 42

Зондски пролив, Яванско море, Индонезия

Високоговорителят в ъгъла на откритото кафене заговори: „На вниманието на всички пътници с билети: «Кракатау Иксплорър» ще отплава след пет минути. Моля, качете се по стълбата.“ Съобщението беше повторено на индонезийски, френски и немски език, а след това още веднъж на английски.

Сам и Реми бяха седнали на една масичка в ъгъла до дървена рамка, покрита с цъфнала бугенвилия. Допиха кафето си и станаха. Сам остави две банкноти по пет хиляди рупии на масичката и двамата излязоха на кея.

— Някакъв знак от тях? — попита Реми.

— Не. А ти?

— Не.

По-рано същата сутрин, когато бусът на „Кракатау Иксплорър“ потегли от обръщалото на „Четирите сезона“, на Сам му се стори, че зърва Ицли Ривера, но през деветдесетминутното пътуване от Джакарта до Карита Бийч Ризорт не забелязаха нищо обезпокоително. Макар возенето във ван, претъпкан с туристи, да не беше любимата форма на пътуване на Сам и Реми, те ясно съзнаваха, че ако Ривера и хората му наистина са тук, самотните пътища в дъждовните гори на Ява може да се окажат смъртоносни.

Освен това обиколката с корабче на останките от вулкана Кракатау и наскоро открития музей „Кракатау“ беше не само първата крачка по стъпките на злощастната съдба на Блейлок, но и ефективен начин да накарат Ривера да се покаже и да извият ръката му. Последното нещо, което му трябваше на мексиканеца, беше отново да изтърве плячката. За Сам и Реми това беше като плуването с акули: по-добре да ги виждат, отколкото да се чудят кога ще изскочат от мрака и ще нападнат.

Двамата се присъединиха към последните туристи на стълбичката, качиха се на корабчето и си харесаха място край перилата на десния борд. „Кракатау Иксплорър“ представляваше трийсет и шест метров плоскодънен скиф с продълговата кабина, сгушена високо върху бака. Задната палуба, с размери двайсет и четири на дванайсет метра, беше разделена на редове от пейки, покрити със син винил.

Сам държеше доковете под око, докато Реми огледа другите пасажери.

Преброи около шейсетима.

— Все още нищо — каза тя.

— Тук също.

Двама работници откачиха стълбата и я дръпнаха от корабчето. Служител на борда затвори входа. Прибраха въжетата. Трима от екипажа отблъснаха корабчето от кея. То изсвири, двигателите заръмжаха и съдът се насочи на запад към пролива.

Три часа по-късно по интеркома се чу глас с индонезийски акцент: „Дами и господа, след малко «Кракатау Иксплорър» ще заобиколи носа на острова, за да се приближим до музея“.

След няколко минути корабчето наистина зави наляво и се насочи на изток по северния бряг на острова. Пасажерите се струпаха покрай парапетите, за да видят стръмните шестстотинметрови скали — единствените останали, след като по-голямата част от острова бе пропаднала в морето.

Корабчето спря на кея пред музея, вързаха въжетата и спуснаха стълбичката. Сам и Реми слязоха и се насочиха към основната сграда. Закотвен за дъното в западния край на кратерното езеро, музеят с площ близо петстотин квадратни метра беше изграден от дебело закалено стъкло и бели стоманени греди. Според брошурата, която бяха намерили в „Четирите сезона“, в музея се намираше най-голямата колекция от веществени материали и сведения за катаклизма в света.

Интериорът беше климатизиран, минималистично обзаведен, бамбукови подове, тъмносиви стени и високи тавани. Пространството беше разделено от декорни стени със снимки, картини и илюстрации, а на свободностоящи платформи бяха изложени артефакти, оцелели след бедствието. Във всяка част имаше мултимедия с течнокристален дисплей и тъчскрийн контрол.

Сам и Реми се разхождаха сами, докато към тях не се приближи един от гидовете — млада индонезийка в морскосиня рокля:

— Добре дошли в Музея „Кракатау“. С удоволствие ще отговоря на въпросите ви.

— Интересно ни е какви кораби са домували в пролива по време на изригването — каза Реми.

— Разбира се. Една от нишите ни е посветена специално на това. От тук, моля.

Последваха я покрай няколко ниши, докато стигнаха до една, обозначена като „Ефекти върху мореплаването“. Две от стените бяха заети с дагеротипни снимки на проливите и околните заливи. На третата имаше копия от страниците на корабни дневници, статии от вестници, писма и илюстрации. На платформите в средата бяха изложени отломки, вероятно от корабите, потънали след експлозията.

— Колко кораба е имало тук в онзи момент? — попита Реми.

— Официално са били четиринайсет, но през 1883-а тук всеки ден стотици малки рибарски и товарни съдове са плавали насам-натам. Разбира се, по-лесно е да се преброят корабите — по данни от застрахователите. Освен това успяхме да сравним капитанските дневници, за да изясним всички съдове.

Сам посочи един плакет на стената отсреща:

— Това списък на корабите и екипажите ли е?

— Да.

— Едно от имената ми е познато: „Бероу“.

Жената кимна.

— Не се учудвам. Може да се каже, че „Бероу“ е известен кораб: параход със странични колела, който бил закотвен в залива Лампунг на петдесет мили от Кракатау. Бил е повлечен от една от вълните цунами и отнесен на няколко мили нагоре по река Коерипа. Открит е почти невредим, но целият екипаж е загинал.

— Тук има само тринайсет — каза Реми.

— Моля?

— На списъка. Казахте четиринайсет кораба, а виждам само тринайсет.

— Сигурна ли сте? — Жената се приближи и ги преброи. — Наистина. Странно. Сигурна съм, че е административна грешка.

Реми се усмихна.

— Благодаря ви за помощта. Ще се поразходим още малко.

— Разбира се. Ако желаете, си позанимайте с мултимедията. Можете да разгледате всички документи в сбирката ни, включително тези, които не са изложени.

Реми се приближи до стената със снимките, пред която стоеше Сам.

— Донякъде се надявах да видя „Шенандоа“ в списъка — каза тя.

— А снимка става ли?

— Какво?

Той посочи най-горната снимка на стената, увеличена до метър и двайсет на метър и осемдесет. На табелката до нея пишеше: „Поглед на североизток от палубата на британския товарен кораб «Сейлсбъри», закотвен на единайсет мили източно от Кракатау. 27 август 1883. На снимката: остров Пулау Легунди и заливът Лампунг“

— Виждаш ли го?

— Да.

На преден план, на фона на Пулау Легунди, стоеше тримачтов кораб с боядисана в черно горна част на корпуса.

— Това не значи нищо — възрази Реми. — Сигурна съм, че по онова време е имало много кораби, които са изглеждали досущ като „Шенандоа“.

— Съгласен съм.

— Да проверим. „Шенандоа“ е бил седемдесет метра дълъг, хиляда и двеста тона, оборудван като боен кораб, Гарантирам ти, че ако такъв кораб влезе в Зондския пролив всеки капитан или вахтен офицер веднага би го забелязал.

Приближиха се до мултимедията, поиграха си малко с тъчскрийна и започнаха да претърсват архивите на музея, подредени по тема, дата и ключови думи. След около час Сам намери цитат от капитанския дневник на германския търговски кораб „Минден“ и изкара превода му на екрана:

Сам потърси още малко:

— Ето — промърмори Сам.

Сам продължи да разглежда още малко.

— Това е. Последните записки на „Минден“. Може и той да е. Времето съвпада, описанието също: осем оръдейни бойници.

— Да допуснем, че е бил той. Последните записки от „Минден“ са от два часа преди последното изригване на Кракатау. Който и да е бил корабът, който са забелязали, най-вероятно се е опитал да се отдалечи и или е избягал, или е бил пометен от цунами, или засипан от отломки и пепел.

— Има още една възможност.

— Каква?

— Да го е сполетяла същата съдба като „Бероу“: да е бил отнесен навътре към сушата.

— Нямаше ли да го открият?

— Може би да, може би не.

— Суматра е голям остров, Сам. Откъде предлагаш да започнем?

Сам отново посочи снимката.

— От последното място, на което е бил закотвен.

— Здравейте, Фарго — чуха глас зад гърба си.

Обърнаха се.

Пред тях стоеше Ицли Ривера.

— Ето че отново се срещаме — каза Сам. — Пък спокойно може да минем и без това.

— Мога да се погрижа.

— Стига да ви помогнем да довършите това, което сам не можете.

— Четете мислите ми.

— Проблемът е, че този план завършва с убийството ни — обади се Реми.

— Не е задължително.

— Напротив — отвърна Сам. — И вие го знаете, и ние го знаем. Дори и сега знаем достатъчно за малката мръсна тайна на Гарса, за да съборим правителството му. В сравнение с другите ви жертви, имаме планина от информация. А в Занзибар сте убили една жена, само защото е намерила меч.

— Другите осем може би и за по-малко — добави Реми.

Ривера сви рамене и разпери ръце.

— Какво мога да кажа?

— Например: „Коя е най-високата сграда, от която мога да скоча?“

— Аз имам по-добра идея: да ми дадете всичко, с което разполагате, а аз ще кажа на шефа, че съм ви убил?

— След всичко, което преживяхме заедно, още ли мислите, че ще ви повярваме?

— Досега имахте късмет. Това няма да се повтори.

— Да видим дали правилно съм ви разбрал. Първи вариант: даваме ви всичко, което имаме, и вие ни убивате. Втори вариант: не ви даваме нищо и проверяваме колко късмет ни е останал.

— Разбирам идеята ви. Да сменим малко термините: давате ми това, което искам, и аз обещавам да ви убия бързо и безболезнено. Или продължаваме да си играем на котка и мишка, аз ви хващам и измъчвам жена ви, докато не ми дадете, каквото искам.

Сам пристъпи напред и го погледна в очите.

— Трябва да поработите над обноските си.

Ривера подръпна леко сакото си, за да покаже дръжката на пистолета си.

— А вие — над дискретността си.

— И жена ми така казва.

— Много сте твърдоглави. И двамата. Сега си тръгваме. Ако се опитате да окажете съпротива или да привлечете внимание, ще застрелям първо жена ви, после и вас. Да вървим. Отпред ме чака лодка. Излизаме навън и…

— Не.

— Моля?

— Чухте ме.

— Не блъфирам, мистър Фарго. Ще застрелям и двама ви.

— Вярвам, че ще се опитате. Но не възнамерявам да ви улеснявам.

— Никой не може да ме спре. Ще съм изчезнал, много преди да дойдат властите.

— И тогава? Да не мислите, че сме дошли тук с всички доказателства в джоба си? Вие наистина подценявате хората. Претърсили сте хотелската ни стая и не сте намерили нищо, нали?

— Точно така.

— Само че у себе си носим само няколко снимки, които при това вече сте виждал. Ако ни убиете тук, всичко ще се разчуе. Докато се върнете в Мексико, всички новинарски канали ще предават събитието.

— Нямаше да сте тук, ако имахте всичко, което ви трябва. Липсва ви това, което е намерил Блейлок или което е търсел.

— Значи сме двама.

— Забравяте обаче, че аз съм се посветил на тази тайна от десет години. А вие се занимавате с нея едва от няколко седмици. Каквото и да намерите, каквото и да разкажете, ние ще го извъртим. Знаете за кого работя и знаете с каква власт разполага. Дори да оцелеете, много скоро ще излезете двама алчни, жадни за пари и слава търсачи на съкровища, които са си измислили фантастична лъжа за своя собствена облага.

— Но пък ще сме живи и здрави — сладко отвърна Реми.

— И запазили чувството си за хумор — добави Сам. — Щом сте толкова сигурен, защо не се приберете у дома и да видим какво ще стане?

— Не мога. Аз съм войник. Изпълнявам заповеди.

— Значи сме в безизходица. Или ни застреляйте, или се махайте.

Ривера помисли за секунда, после кимна.

— Нека бъде вашата. Запомнете, мистър и мисис Фарго: дадох ви шанс. Каквото и да стане, ще се погрижа да не напуснете Индонезия живи.