Занзибар
— Вие двамата не можете ли да изкарате една нормална, спокойна почивка? — попита Руб Хейуд от пуснатия на високоговорител телефон.
— Имали сме много такива — възрази Реми. — Но ти се обаждаме само за ненормалните.
— Не знам това като комплимент ли да го приема, или като обида — измърмори Руб.
— Като комплимент, разбира се — каза Сам. — Ти си ни пръв помощник.
— Ами Селма?
— Тя ни е първата помощничка — отвърна Реми невъзмутимо.
— Добре, да видим дали съм разбрал. Намирате ромбоидна монета, която пирати откраднали от губернаторска съпруга във френска общност някъде край Мадагаскар. След това се натъквате на камбана от някакъв мистериозен кораб. После се появява военен катер, пълен с мексикански наемници с ацтекски имена, които се опитват да ви убият. А сега един от тях лежи вързан в една от стаите ви. Правилно ли съм схванал?
— В общи линии.
— С три малки уточнения — обади се Сам. — Монетата на Аделиз няма нищо общо с цялата работа, поне така смятаме, а Селма проверява ацтекското предположение. Що се отнася до името „Офелия“, не мислим, че е първоначалното. Първо, надписът не изглежда професионално гравиран, буквите са грубо издълбани. Второ, след като почистихме още от мръсотията, под него забелязахме други букви — „Ш“, „Е“ и „А“.
— Имам чувството, че съм в скрита камера — каза Руб. — Добре, вътре съм. С какво мога да ви бъда полезен?
— Преди всичко, отърви ни от гостенина.
— Как? Ако наистина си мислиш за тази работа с предаването на престъпници, Сам, да знаеш, че…
— Мислех си, че можеш да подръпнеш някои конци в танзанийското вътрешно министерство и да уредиш полицията да го задържи.
— По какво обвинение?
— Няма паспорт, няма пари, носеше оръжие…
Руб замълча за момент.
— Доколкото ви познавам, подозирам, че искате не само да го разкарате, но и да видите кой ще прояви интерес към него.
— Мина ни през ума — призна Сам.
— Оръжието още ли е у вас?
— Да.
— Добре, ще звънна тук-там. Друго?
— Твърди, че името на шефа му е Ицли Ривера, бивш мексикански военен. Добре би било да научим повече за него и яхтата, която използваха. Каза, че името й е „Нджива“ и домува в Багамойо.
— Я пак, буква по буква.
— Н-д-ж-и-в-а — продиктува Реми. — Означава „гълъб“ на суахили.
— Аха. Благодаря, Реми. Винаги съм се чудел как е „гълъб“ на суахили.
— Някой е кисел.
— Какво ще правите с камбаната?
— Ще я оставим тук — отвърна Сам. — Селма е наела вилата анонимно и е платила в брой. Няма голяма вероятност да я намерят.
— Не че не знам отговора, но да попитам. Някакъв шанс просто да си вземете камбаната и да се приберете у дома?
— Може и да го направим — успокои го Сам. — Ще поразучим още малко и ще видим какво ще открием. Ако нищо не излезе, си отиваме вкъщи.
— Чудо на чудесата! Внимавайте. Ще ви се обадя, когато имам някаква информация.
След като Руб затвори, Реми каза:
— Ще трябва да му вземем нещо много специално за Коледа.
— Отсега знам за какво си мечтае.
— За какво?
— За нов телефонен номер, извън указателя.
След това отидоха с андреяла до село Уроа на юг по брега, накупиха необходимите неща от една вехта железария и се върнаха във вилата преди обяд. Реми остави Сам с чука, пироните и дъсчици и влезе да провери Яотъл. Спеше дълбоко. После намери две консерви с миди, стопли ги и изнесе купичките на двора. Сам тъкмо заковаваше последните две дъсчици.
— Как ти се струва? — попита той.
— Чудесна щайга.
— Трябваше да се получи сандък.
— Щайга, сандък, все едно. Сядай да ядем.
На половин миля от края на Чуквани Пойнт Роуд Ицли Ривера изкара джипа на банкета, после мина през канавката и се качи от другата страна, сред дърветата. Теренът беше неравен и обрасъл, но задвижването на рейндж роувъра се справяше без проблем. Ицли зави на югозапад към поляната на Чуквани Пойнт.
— Час? — попита той Ночтли.
— Тъкмо минава един.
Един час до срещата на семейство Фарго с камиона на „Мнази“. Предостатъчно време да намерят удобен наблюдателен пост, от който не само да виждат всичко, но и лесно да пресекат пътя им за бягство.
— Виждам поляната — каза Ночтли, взирайки се през бинокъла. — Там има нещо.
— Какво?
— Виж сам.
Подаде бинокъла на Ицли, който фокусира върху поляната. На средата на черния път имаше дървен сандък, а до него — картонена табелка.
— Пише нещо — промърмори Ривера и нагласи увеличението. — Que madres…4
— Какво е? Какво пише? — нетърпеливо попита Ночтли.
— „Весела Коледа.“
Ицли подкара напред между дърветата, мина през канавката и се качи на поляната. Спря джипа и отиде до сандъка. Подритна го с крак; беше празен. Отскубна табелката и я обърна. На гърба с печатни букви беше написано:
„ДА СЕ СРЕЩНЕМ ДА ПОГОВОРИМ ЗА КАМБАНИ.
ИГРИЩЕ ЗА КРИКЕТ, НИЕРЕРЕ РОУД, ПЕЙКАТА В ЮГОЗАПАДНИЯ ЪГЪЛ.
16:00“