Изгубената империя

Глава 16

Индийски океан

— Добре, изгаси — извика Сам.

Реми завъртя ключа и моторите замлъкнаха. Сам вдигна платната и двамата притаиха дъх за секунда, докато платът улови въздуха и се изпъне. Носът на дхоу леко се вирна и той се понесе напред. Олюлявайки се, Сам се върна на кърмата и се отпусна до Реми.

— Излетяхме — рече той.

— Да се надяваме, че след малко няма да предаваме „Хюстън, имаме проблем“ — усмихна се Реми и му подаде бутилка вода.

Пладне отмина, а се намираха едва на около осем километра северно от Мафия. Сутринта зоркото око на Реми бе видяло проблемите с оста на перката, но едва когато Сам я разглоби, разбраха колко трудно ще я ремонтират. Докато Реми надзираваше момчетата, които приключиха с боядисването и подмяната на платната, Сам и Ед запретнаха ръкави под един импровизиран сенник от чаршаф.

Когато свършиха, Бузиба и още десетина момчета пренесоха лодката до водата, където изпробваха двигателя и направиха пробна обиколка в залива. След час дхоу беше натоварен с вода и провизии. Сам и Реми махнаха на Бузиба и Ед и потеглиха.

— Колко ни остава? — попита Реми. Сам стана, извади картата, която бяха намерили в кабината, и я разтвори върху скута си. Погледна джипиеса и отбеляза позицията им.

— Шейсет и пет километра — каза той. — Движим се с пет възела… ако не спираме, ще стигнем малко след полунощ. Другата възможност е да спрем някъде и да подремнем, а сутринта да тръгнем много рано, за да стигнем горе-долу по зазоряване. Виждам един безименен остров на около двайсет километра южно от Фанджове.

— Аз гласувам за втория вариант. Иначе без радар само си търсим белята.

— Съгласен съм. Бездруго няма да видим нищо от Сукути, докато не се развидели.

Плаваха още пет часа на север, като последния час уловиха попътен вятър и намериха острова, точно когато горният край на слънцето се скриваше зад хоризонта. Сам вкара лодката в малко заливче и пусна котва. Реми влезе в кабината и след малко излезе оттам с лампа, газов котлон и две консерви.

— Какво ще желаете, капитане — печен боб или печен боб с наденички?

Сам сви устни.

— Колко много избори. Предлагам да отпразнуваме факта, че не се удавихме, и да изядем и двете.

— Чудесна преценка. А за десерт: прясно манго.

Изненадващо удобната двойна койка, заедно със соления въздух и нежното поклащане на дхоу, скоро ги унесе в дълбок, спокоен сън. В четири часа часовникът на Сам иззвъня. Станаха, закусиха с останалото манго и силно кафе, след което вдигнаха котвата и отново поеха на път.

Ленивите предутринни ветрове им загубиха около час, но малко преди изгрев-слънце въздухът се раздвижи и не след дълго вече се носеха на север със стабилни шест възела. В седем пред очите им се разкри остров Фанджове. След половин час стигнаха до атола, който им беше показал Мичъл. Свалиха платната и включиха мотора. Четирийсет минути лавираха с опънати нерви между рифовете, докато стигнат до южния бряг на Малък Сукути. Реми забеляза заливче, обрасло с мангрови дръвчета, в което можеха да скрият лодката от любопитни очи. Следвайки знаците, които му даваше Реми от носа, Сам умело вкара лодката в заливчето. Изключи моторите и я остави по инерция да се мушне между две дръвчета, щръкнали диагонално от брега.

След цял час равномерно бумтящ двигател, сега им се стори, че наоколо цари мъртвешки покой. Постояха неподвижно половин минута, заслушани, докато джунглата отново се оживи с какофония от жужене и чуруликане.

Реми върза въжето на лодката към ствола на едно дърво и се върна на задната палуба при Сам.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Да приемем най-благоприятния сценарий: че камбаната още е на борда на „Нджива“. С малко късмет няма да се наложи изобщо да стъпим на острова. При всички положения обаче ще трябва да изчакаме да падне мрак. Засега предлагам да поразузнаем наоколо и да си спретнем малък пикник.

— Разузнаване и пикник — повтори Реми с усмивка. — Мечтата на всяка жена.

За разлика от по-големия си побратим, остров Малък Сукути беше изцяло покрит от мангрови блата и джунгла, с изключение на едно самотно назъбено възвишение, не повече от сто и седемдесет метра надморска височина, но Сам и Реми добре знаеха, че сто и седемдесет метра изкачване по тесни, виещи се пътечки спокойно може да означават три или четиричасов поход.

Към десет сутринта, плувнали в пот, нахапани от насекоми и целите в кал, те се измъкнаха от тресавището и си запроправяха път през джунглата. Сам вървеше отпред. Продължиха на север, докато стигнаха това, което търсеха: поток. Водата означаваше животни, а животните означаваха дивечови просеки. Само след няколко минути намериха една. Водеше на северозапад, към върха. Малко преди един на обед успяха да се измъкнат от джунглата и се озоваха в подножието на възвишението.

— Какво облекчение — каза Реми, загледана нагоре.

Скалата не беше непреодолима.

Висока около петнайсетина метра, с наклон не повече от петдесет градуса и множество хватки и пукнатини. След кратка почивка за вода двамата тръгнаха нагоре и скоро стигнаха до една скална ниша малко под върха. Извадиха биноклите от раниците си, изправиха се и се огледаха.

— Фонтан на хоризонта10 — промърмори Сам.

На километър и половина и трийсетина метра надолу се намираше домът на Окафор. Боядисана в маслено жълто и с искрящо бели первази, къщата беше разположена в почти идеален кръг от червеникавокафява почва. От това разстояние се виждаха детайли, които им бяха убягнали във въздуха. Както Сам беше предвидил, в източната част на имението работеха трима мъже в зелени гащеризони. Двама сечаха клони с мачетета, а третият косеше тревата. Самата вила беше огромна, може би към хиляда и петстотин квадратни метра, опасана от балкони на всеки етаж. В задната част на имота се издигаха нещо като радиоантена и сателитна телевизионна кула.

— Виждаш ли това? — попита Реми.

— Кое?

— На покрива в източния ъгъл.

Сам насочи бинокъла си натам и видя друг бинокъл, военноморски, монтиран на триножник.

— Лошата новина е, че могат да видят всичко, което приближава от югозапад от разстояние петнайсет километра. Виждаш ли коаксиалния кабел в основата?

— Да.

— Предполагам, че е за дистанционно управление и наблюдение. Вероятно от контролна зала някъде в къщата. Добрата новина е, че надали е приспособен за нощно наблюдение.

Продължиха да оглеждат с биноклите си надолу към хеликоптерната площадка. В края на периметъра от бели камъни, на нисък стол седеше човек в каки гащеризон, подпрял на бедрото си „Калашников“.

— Спи — каза Реми.

— Да, а и хеликоптерът липсва. Шефа го няма — рече Сам и премести бинокъла. — Засякох някакво движение на „Нджива“.

— Виждам го — отвърна Реми. — А ето едно познато лице.

Сухата, жилеста фигура и изпито лице на Ицли Ривера не можеха да се сбъркат. На предната палуба на яхтата, държеше на ухото си сателитен телефон и слушаше. След минута кимна, погледна часовника си, каза нещо в слушалката и прекъсна. Обърна се към кърмата, сви ръце на фуния и извика нещо. След десет секунди Ночтли и Яотъл дотичаха изпод арката на лявата палуба и застанаха пред Ривера, който им говори нещо няколко минути, след което отново хукнаха.

— Изглежда, че Ривера предава заповеди от по-високо. Да се надяваме, че става дума за камбаната.

— Нашата камбана — поправи го Реми с усмивка.

— Харесва ми как мислиш. Я да преброим охраната.

През следващите петнайсет минути изброиха четирима: един на хеликоптерната площадка, един на пътя към кея, двама в района на вилата. Освен ако не бяха пропуснали нещо, никой не наблюдаваше подстъпите към острова.

— Да не забравяме Ривера и двамата глупаци — напомни Сам. — Те вероятно си стоят постоянно на яхтата. Ако е така, трябва да намерим начин да ги разкараме оттам.

— Няма да е лесно. Като знам колко усилия хвърлиха да се сдобият с камбаната, сигурно спят при нея.

През останалия следобед се посветиха да чертаят подробна карта на острова, като си направиха и приятен пикник с плодове, ядки и минерална вода. Малко след пет чуха тихо бръмчене от изток. Фокусираха биноклите си и не след дълго към шума се добави и нарастващият силует на хеликоптер. „Юрокоптер ЕС135“ на Амбонисие Окафор, мастилено черен с матови стъкла, се спусна над острова и направи кръг във въздуха, сякаш човекът вътре искаше да огледа царството си; после зависна над площадката и кацна. Дежурният пазач вече стоеше мирно с автомата пред гърдите. Когато перките спряха, страничната врата на хеликоптера се отвори и от нея излезе висок, строен африканец със снежнобял костюм и огледални слънчеви очила.

— Купонът свърши — рече Сам, — татко се прибра.

— Домакинът ни явно е посещавал модното училище на Иди Амин — отбеляза Реми. — Готова съм да се обзаложа, че гардеробът му е пълен с клонинги на този костюм.

Сам се усмихна зад бинокъла.

— Кой би рискувал да му каже, че е банален?

Окафор прекоси площадката и поздрави пазача. Когато стигна до пътеката, пред него спря електрическа голф количка. Той се качи и количката потегли нагоре по хълма към вилата.

— Да видим дали ще има някакво раздвижване, сега когато си е вкъщи — каза Сам.

След десетина минути количката се върна по склона, зави по към кея и спря до „Нджива“. Ривера прекоси подвижното мостче и се качи на пътническото място. Количката отново се качи до вилата и Ривера изчезна вътре. Излезе след двайсет минути и голф количката го откара до яхтата. Сам и Реми не откъсваха очи от „Нджива“. Минаха пет минути, после десет, двайсет. Нищо не помръдваше; никаква реакция на срещата с Окафор.

— Доста разочароващо — каза Реми, като погледна косо към Сам. — Виждам как се въртят колелцата в главата ти. Имаш ли план за нападение?

През годините допълващите се характери на Сам и Реми бяха оформили общия план на приключенията им: Сам разработваше стратегията, а Реми играеше адвокат на дявола и анализираше замисъла на съпруга си с острия си като бръснач ум, докато се уверят, че планът е осъществим и няма да нагазят в твърде дълбоки води. Дотук системата работеше добре, макар водата често да им стигаше до брадичките.

— Почти — отвърна Сам, като свали бинокъла и погледна часовника си. — По-добре да слизаме вече. След четири часа ще се мръкне.

Върнаха се по-лесно, отчасти защото не се бореха с гравитацията и отчасти защото вече си бяха проправили път. Когато отново стигнаха до морското равнище, заобиколиха мангровото тресавище от юг, на плажа свиха отново на север и преплуваха последните четиристотин метра. Близо до устието на заливчето Реми спря и каза:

— Тихо. Слушай.

Сам го чу след няколко секунди: тихото ръмжене на морски двигател някъде отдясно. Обърнаха се и видяха катер „Ринкер“, който заобикаляше носа на стотина метра от тях. На кормилото имаше един човек, а зад него друг оглеждаше брега с бинокъл.

— Поеми си дъх! — каза Сам. Двамата си поеха дълбоко въздух, свиха се на кълбо и се гмурнаха под водата. На два метра под повърхността се протегнаха и заплуваха отново към залива. Сам докосна брега няколко секунди преди Реми. Стисна с пръсти корените, стърчащи от калта, обърна се, хвана Реми за китката и я издърпа. Посочи над главите им, където плуваха мъртви листа и клони. Подадоха глави навън и се огледаха.

— Чуваш ли го? — прошепна Сам в ухото й.

— Не… почакай, ето ги.

Сам погледна накъдето кимна Реми. Видя ринкера на петнайсетина метра от тях. Моторът изкашля и замря. Водачът опита отново да запали, но безуспешно и удари с юмрук по кормилото. Партньорът му отиде до кърмата, коленичи и вдигна капака на мотора.

— Проблеми с двигателя — прошепна Сам, — скоро ще продължат нататък.

И на двамата им беше ясно, че или ще стане така, или ще повикат помощ, което значеше, че Сам и Реми ще трябва да останат дълго във водата.

— Стискам палци — отвърна Реми.

Вторият мъж на катера се обърна и каза нещо на водача, който отново опита да запали. Моторът пак изкашля и замлъкна.

— Изгоряла им е свещ — промърмори Сам. С крайчеца на окото си видя, че Реми бавно се отпуска назад, с лице нагоре. Проследи погледа й и видя срещу себе си, на по-малко от петнайсет сантиметра, две мънистени кафяви очи. Премигнаха и леко се присвиха. На Сам му трябваше секунда да разбере какво вижда.

— Маймуна — прошепна той.

— Знам, Сам, забелязах.

— Капуцин?

— Мисля, че е колобус. Съвсем млад.

Двигателят на катера отново заръмжа, този път стабилно. Колобусът над главите им се стресна от шума и вирна глава, стиснал клоните с малките си ръчички. После върна поглед към Сам и Реми.

— Спокойно, мъниче… — каза Реми.

Колобусът отвори уста и започна да пищи и да тресе клоните така буйно, че по главите им се посипаха листа.

Сам сниши глава и надникна през клоните. Мъжете на катера се бяха изправили с вдигнати пушки, насочени към тях. Изведнъж се чу пукот и едно от дулата проблесна.

Куршумът просвистя в листака над главите им. Колобусът изпищя още по-силно и се залюля на клоните. Сам намери ръката на Реми под водата и я стисна.

— Те към нас ли… — попита тя шепнешком.

— Не мисля. Търсят си обяд.

Последва още един пукот и още по-силно пищене и тресене.

После тишина. Само ръцете и краката на колобуса ситняха по-далеч от мястото им.

— Идват насам — прошепна Сам, — приготви се за гмуркане.

Катерът се завъртя с носа си право към тях и бавно започна да се приближава. Онзи до водача бе подпрял пушката на предното стъкло.

— Чакай — каза Сам. — Чакай… — Когато ринкерът стигна на пет метра от тях, прошепна: — Поеми си въздух… сега!

Гмурнаха се заедно, опипвайки брега за хватки. Когато краката им потънаха в калта, извиха шии назад. На повърхността катерът си проправяше път през растителност. Чуха се приглушени гласове, запращяха клони. Отгоре се посипаха листа.

След около минута пропелерът на катера забръмча и машината пое назад. Сам и Реми изчакаха да се обърне и да се заотдалечава, преди да се покажат на повърхността. Поеха си въздух. Катерът изчезна зад завоя.

— Не го хванаха, нали?

Сам се обърна и се усмихна.

— Това е моето момиче. Обича животните повече от себе си. Не, избяга им. Хайде и ние да се измъкваме от тук.