Изгубената империя

Глава 22

Голдфиш Пойнт, Ла Хоя, Калифорния

Изтощени до крайност и нетърпеливи да се захванат за работа, веднага щом се приберат у дома, Сам и Реми прекараха по-голямата част от полетите си в сън и ядене, опитвайки се да не мислят какво им бе казала Селма за Уинстън Блейлок. Главната им изследователка не беше склонна да хиперболизира, така че и двамата приеха много сериозно подозрението й. Ако се окажеше вярно, щеше да хвърли голяма сянка на съмнение върху усилията им да си върнат камбаната на „Шенандоа“. Разбира се, макар камбаната безспорно да имаше историческа стойност, загадъчният надпис от вътрешната й страна и вманиачаването на Блейлок по кораба (независимо дали под името „Офелия“, „Шенандоа“ или „Ел Маджиди“) им подсказваха, че тук има по-дълбока загадка. Загадка, накарала Ицли Ривера, а може би и някой представител на мексиканското правителство, да убият деветима туристи.

Точно както бяха обещали, Пийт Джефкоут и Уенди Корден ги чакаха в салона за получаване на багаж. Пийт взе ръчните им чанти.

— Изглеждате уморени.

— Да бяхте ни видели преди осемнайсет часа и няколко часови пояса — отвърна Сам.

— Какво е станало? — попита Уенди, като посочи подутата скула на Сам и превързания му пръст. Макар последният вече да беше грижливо залепен с анкерпласт, раната на скулата му беше грапава от моментното лепило, за което Ед Мичъл се кълнеше, че е по-добро от шевовете.

— Прегорих една манджа и Реми ми се ядоса — рече Сам.

Жена му му го върна, като го ощипа по ръката.

— Момчешка му работа, това стана — обърна се тя към Уенди.

— Радваме се, че сте си у дома — каза Пийт. — Селма вече си скубеше косите. Не й казвайте, че съм я издал.

Лентата на конвейера се завъртя и Пийт отиде да вземе багажа им.

— Някакви новини за камбаната? — попита Сам.

— Пътува насам — отвърна Уенди. — Сигурно вече да е по средата на Атлантическия океан. С малко късмет би трябвало да пристигне вдругиден.

— Ще ни светнеш ли защо Селма мисли, че Блейлок не е бил с всичкия си?

Уенди поклати глава.

— От три дни се опитва да сглоби пъзела. Ще оставя тя да ви обясни.

Домът на Сам и Реми, едновременно с това и тяхната основна база, представляваше четириетажна къща в испански стил с обща площ от хиляда и сто квадратни метра, с високи тавани с греди от кленово дърво и достатъчно прозорци, за да трябва да купуват препарати за миене на стъкло в четирийсетлитрови разфасовки.

На най-горния етаж беше разположен апартаментът на Сам и Реми, а под него — четири апартамента за гости, дневна, трапезария и кухня с голям хол, издаден над скалите. На втория етаж се намираше спортният салон с различни тренажори, сауна, басейн с насрещно течение и стотина квадрата твърд дървен под, на който Реми тренираше фехтовка, а Сам — джудо.

Приземният етаж предлагаше сто и осемдесет квадрата офис пространство за Сам и Реми и допълнителна работна площ за Селма. Там имаше три работни станции „Мак Про“, допълнени с трийсетинчови екрани и два трийсет и два инчови LCD телевизора, закачени на стената. На източната стена се намираше гордостта и радостта на Селма: петметровият, хиляда и осемстотин литров соленоводен аквариум с разноцветни рибки, чиито латински имена тя знаеше наизуст.

Другата любов на Селма, към която изпитваше не по-малка страст, беше чаят. Един цял шкаф в работната й зала беше посветен на запасите й, сред които имаше рядък хибрид, наречен Фубсеринг османтус, на който според Сам и Реми тя дължеше неизчерпаемата си енергия.

Външният вид на Селма беше еклектичен до крайност: късо подстригана коса като от шейсетте, очила с рогови рамки и верижка за врата, а вечната й униформа се състоеше от панталони в цвят каки, маратонки и шарена тениска.

Що се отнася до Сам и Реми, Селма можеше да си бъде ексцентрична, колкото си иска. Но когато станеше дума за логистика, проучване и издирване на източници, никой не можеше да й се опре.

Сам и Реми влязоха в работната зала и завариха Селма облегната на аквариума — записваше нещо в бележник. Тя се обърна и като ги видя, вдигна пръст, приключи, каквото имаше за писане, и остави бележника.

— Една Centropyge loricula изглежда болна. — Като видя озадачените им физиономии, преведе: — Огнената ангелска риба.

— Една от любимите ми — каза Реми.

Селма кимна сериозно.

— Добре дошли у дома, мистър и мисис Фарго.

Сам и Реми отдавна се бяха отказали да я убеждават да им говори на „ти“.

— Хубаво е да се прибереш вкъщи — отвърна Сам.

Селма се приближи до дългата кленова маса в средата на стаята и седна. Сам и Реми се настаниха на столовете срещу нея. По продължението на масата лежеше масивният бастун на Блейлок.

— Добре изглеждате — отбеляза Селма.

— Пийт и Уенди бяха на друго мнение.

— Сравнявам състоянието ви с това, което си представях през последните няколко дни. Всичко е относително.

— Много си права — съгласи се Реми. — Изплюй камъчето.

Селма сви устни.

— Не обичам да ви предоставям непълна информация.

— Това, което ти наричаш непълна информация, ние наричаме загадка, а знаеш, че обожаваме загадките — отвърна Сам.

— Тогава значи това, което ще ви кажа, много ще ви хареса. Първо малко предистория. Заедно с Пийт и Уенди направихме дисекция, показалец и бележки към биографията на Блейлок от Мортън. Ще я намерите в pdf формат на сървъра, ако искате да я прочетете, но засега ще ви разкажа кратката версия.

Селма отвори една папка и зачете:

— Блейлок пристигнал в Багамойо през месец март 1872 година само с дрехите на гърба си, няколко сребърни предмета, пушка „Хенри“ .44-ти калибър, забоден в ботуша нож боуи, достатъчно голям да съсече баобаб, и къс меч, препасан на хълбока.

— Явно Мортън има творческа жилка — каза Реми и погледна към Сам. — Помниш ли историята на убитата британска туристка?

— Силви Радфорд.

— А помниш ли какво беше намерила тя при гмурканията си?

— Меч — усмихна се Сам. — Доста смело предположение, но не е изключено нейната находка някога да е принадлежала на Блейлок. Можеш ли…

Селма вече драскаше в тефтера си.

— Ще видя какво мога да открия.

— Къс меч и нож боуи лесно може да се объркат. Може и Мортън да е сгрешил. Извинявай, Селма, продължавай нататък.

— Блейлок очевидно хвърлил в ужас местните. Не само че бил с трийсет сантиметра по-висок и по-широк от всички, но и рядко се усмихвал. През първата му нощ в Багамойо се събрали половин дузина главорези и решили да разделят чужденеца от парите му. Двама от тях загинали, останалите имали нужда от медицинска помощ.

— Застрелял ги? — предположи Сам.

— Не. Ни веднъж не вдигнал нито пушката, нито ножа и меча. Бил се с голи ръце. След този случай никой повече не го безпокоил.

— Което вероятно е била идеята. Да докараш шестима мъже до такова състояние, при това невъоръжен, определено прави впечатление.

— Така е. След седмица бил нает за телохранител на богат ирландец на сафари, след месец бил започнал собствен бизнес като водач. Колкото добър бил с ръцете си, още по-добър бил с пушката. Другите европейски водачи и ловци използвали голямокалибрени пушки, а Блейлок успявал да свали тичащ бивол мбого с един изстрел на „Хенри“.

Около два месеца след пристигането си се заразил с малария и прекарал шест седмици на легло, като едва не се споминал. До оздравяването му за него се грижили двете му наложници — масайки, които работели в Багамойо. Макар Мортън да не го казва, срещата на Блейлок със смъртта като че ли оставила някакви следи… в душевното му здраве.

След това преживяване Блейлок изчезвал за месеци наред, като казвал, че отива на „експедиции в търсене на видения“. Живеел с двете си любовници, търсел мините на цар Соломон и Тимбукту, копаел вкаменелости в пролома Олдувай, изследвал пътя на Манса Муса с надеждата да намери златния му жезъл… Според един анекдот тъкмо Блейлок първи открил Дейвид Ливингстън. Мортън разказва, че Блейлок пратил човек в Багамойо да уведоми Хенри Мортън Станли, а скоро след това се състоял знаменитият момент: „Доктор Ливингстън, предполагам“ край езерото Танганайка.

— Значи, ако вярваме на Мортън, Уинстън Лойд Блейлок е бил Индиана Джоунс на деветнайсети век — вметна Реми.

Сам се усмихна.

— Ловец, изследовател, герой, мистик, Казанова и непобедим спасител в едно. Но всичко това разбираме от биографията на Мортън, нали така?

— Точно така.

— Между другото, можем ли да приемем, че Мортън е кръстен на другия Мортън, Хенри Мортън Станли?

— Абсолютно. Според родословното дърво в края на книгата всички преки наследници на Блейлок са кръстени по един или друг начин на Африка — места, исторически факти и образи…

— Ако това е биографията, какво стана с дневника, за който ни спомена? — попита Сам.

— Нарекох го „дневник“ поради липсата на по-подходяща дума. Повече прилича на бележник…

— Може ли да го видим?

— Стига да желаете. В архива е. — Освен работното си място, Селма разполагаше и със склад за архиви с контрол на температурата и влажността. — Състоянието му е лошо — прояден от насекоми, зацапан, залепени страници, повредени от вода. Пийт и Уенди го реставрират. Снимаме и конвертираме в цифров вид всички страници, които можем, преди да започнем работа върху повредените части. Има още нещо: този бележник явно е служил за капитански дневник на Блейлок.

— Моля?

— Макар ни веднъж да не споменава „Шенандоа“ или „Ел Маджиди“, много от записките ясно сочат, че е плавал по море, и то за дълги периоди. Името „Офелия“ обаче се споменава доста често.

— В какъв контекст?

— Така се казвала съпругата му.

— Това би могло да обясни вманиачаването му — каза Сам. — Не само мислено е прекръстил „Шенандоа“, но и е гравирал името „Офелия“ на камбаната.

— Офелия определено не е африканско име — отбеляза Реми. — Така трябва да се е казвала съпругата му в Съединените щати.

Селма кимна.

— В биографията не се споменава за нея. В дневника също не се говори в подробности — само вметки тук и там. Дали просто е копнеел за нея, или е имало нещо повече, не мога да кажа, но определено е присъствала в мислите му.

— Има ли дати в дневника? — попита Сам. — Нещо, което можем да съпоставим с биографията на Мортън?

— И в двете книги са посочени само месеци и години. В дневника са нарядко и отдалечени една от друга. Опитваме се да сверяваме, но се получават несъответствия. Така например открихме период, в който според биографията е обикалял по река Конго, а според дневника е плавал по море. Работата върви доста бавно.

— Нещо не се връзва — каза Сам.

— „Нещо“ ли? — отвърна Реми. — Според мен са много неща.

— И според мен. Но от гледна точка на капитанския дневник: ако смятаме, че Блейлок е бил по море с „Шенандоа“ — „Ел Маджиди“, искам да кажа, — се получава противоречие. По всичко изглежда, че след като султанът на Занзибар е купил „Шенандоа“ през 1866 година, той го е заразял на котва, докато не потънал или през 1872, или през 1879-а. Подозирам, че все някой би забелязал, че липсва.

— Имате право — каза Селма и отново си отбеляза. — Друг любопитен факт: султан Маджид се споминал през октомври 1870-а и бил наследен от своя брат и съперник Саид Баргхаш бин Саид, който по право станал собственик и на „Ел Маджиди“. Според някои историци е странно, че нито е прекръстил кораба, нито го е използвал.

— Можем ли да начертаем времева ос за „Шенандоа“ — или „Ел Маджиди“? Ще бъде по-лесно да визуализираме събитията — предложи Сам.

Селма вдигна телефона и набра номера на архива.

— Уенди, може ли да начертаеш груба времева ос за „Шенандоа“ — „Ел Маджиди“, моля те? Благодаря ти.

— Трябва да научим повече и за живота на Блейлок преди Африка — каза Реми.

— Работя и по този въпрос. Свързах се със стара приятелка, която може би ще ни помогне.

Уенди излезе от архива, усмихна им се, вдигна пръст, сякаш да каже: „Само секунда“, и седна на един от компютрите. Затрака по клавиатурата и след пет минути каза:

— На екрана ви е.

Селма взе дистанционното и намери новата графика:

— Имаме два наглед достоверни, но противоречиви разказа за потъването на кораба и период от шест години, в който не се знае нищо за него — каза Сам.

— Селма, коя е първата дата в дневника на Блейлок?

— Засега изглежда, че е август 1872 година, около пет месеца, след като пристига в Африка. На нашата времева ос това е месец след първото „потъване“ на „Ел Маджиди“ и началото на неизвестния период.

— Шест години — каза Реми. — Къде ли е бил толкова време?

Мексико Сити, Мексико

На двайсет и четири хиляди километра на юг Ицли Ривера седеше в преддверието на президентския кабинет и чакаше да го повикат. Вече цял час.

Асистентката на Гарса, двайсетинагодишно момиче с големи очи, лъскава черна коса и фигура като пясъчен часовник, седеше на бюрото си и пишеше на машината.

Показалците й витаеха над клавиатурата и от време на време натискаха по някой клавиш. На лицето й беше изписано крайно озадачение. „Все едно се мъчи да реши судоко с висока трудност“, помисли си Ривера. Очевидно уменията й на секретарка не са били приоритет при избора й.

Ривера се опита да убие малко време, като се замисли дали Гарса й е наредил също да приеме Мешика име. Какво ли би било то? Сякаш по знак в този момент на интеркома се чу гласът на Гарса и отговори на въпроса му.

— Чалчиуитъл, можеш да поканиш господин Гарса.

— Да, господине.

Тя се усмихна на Ривера и му показа вратата с един от абсурдно дългите си нокти.

— Можете да…

— Чух го, благодаря.

Ривера прекоси килима, отвори двойната врата, после я затвори зад себе си. Приближи се до бюрото на Гарса и застана в поза „свободно“.

— Седни — нареди Гарса.

Ривера се подчини.

— Прочетох доклада ти — каза президентът. — Имаш ли нещо да добавиш?

— Не, сър.

— Нека тогава да обобщя, ако не възразяваш…

— Не, разбира се, сър.

— Въпросът беше реторичен, Ицли. След като дни наред тези ловци на съкровища… семейство Фарго, ви надхитряват, ти и хората ти успявате най-после да докопате камбаната и да я превозите до острова на Окафор, само за да ви я отмъкнат изпод носа.

Ривера кимна.

— Не само че ви открадват камбаната, но забягват с хеликоптера на Окафор за четири милиона долара.

— А аз изгубих един човек. Ночтли падна от хеликоптера и си счупи врата.

Президентът Гарса махна пренебрежително с ръка.

— В доклада не описваш много ясно как двамата Фарго изобщо са успели да се качат на хеликоптера. Дали ще може да ми обясниш? Къде си бил ти през цялото това време?

Ривера се покашля и размърда неспокойно на мястото си.

— Аз бях… в безсъзнание.

— Моля?

— Мъжът, Сам Фарго, ме нападна на яхтата на Окафор. Изненада ме. Явно има някакво военно обучение.

— Явно. — Гарса се завъртя на стола си и погледна през прозореца, барабанейки с пръсти по бюрото. — Длъжни сме да предположим, че няма да се откажат. Това може да се окаже в наша полза. Ако са толкова умни, колкото изглеждат, можем да сме сигурни, че ще посетят поне едно от местата, които ние вече сме претърсили.

— Съгласен.

— Започни да се свързваш с контактите си — служители в имиграционните служби, летищата, всеки, който може да ни уведоми, когато Фарго се появят.

— Да, сър. Започвам от Антананариво. Нещо друго?

Гарса изгледа съсредоточено подчинения си.

— Имаш предвид дали ще има последици от провала ти?

— Да, сър.

Гарса се засмя невесело.

— Какво очакваш, Ицли? Нещо като по филмите? Да извадя револвер с инкрустирана дръжка и да те застрелям? Или под стола ти да зейне шахта?

Ривера се усмихна.

Лицето на Гарса доби студено изражение.

— Засега си оставаш най-добрият за тази работа. По-точно, най-добрият, с когото разполагам. Искам обаче да ми докажеш, че доверието ми не е напразно. В най-добрия случай това значи Сам и Реми Фарго да намерят смъртта си.

— Да, господин президент, благодаря ви.

— Още нещо, преди да си тръгнеш: искам да уредим мемориална служба.

— Да, за Ночтли…

— Не, не, за другия — Яотъл. Изглежда, че тази сутрин двамата с жена му са загинали в автомобилна катастрофа.

Ривера усети как настръхва.

— Какво?

— Тъжно, нали? Изгубил контрол и излетял в пропастта. И двамата загинали на място.

— Имаха детенце, на пет годинки.

Гарса сви устни, сякаш претегляше въпроса.

— А, момиченцето. То е добре. Било е на училище. Предполагам, че ще трябва да й намерим дом. Ще се погрижиш ли и за това?

— Да, господин президент.