Изгубената империя

Глава 6

Занзибар

В интерес на истината, нямаше много за мислене. Не смееха да издърпат камбаната по брега до бунгалото. Трябваше им сигурно място, където да я приберат, докато вземат някои решения и направят приготовления.

И двамата бяха наясно, че срещата им с юлина може да не значи нищо, но в същото време вярваха на инстинктите си, а по този въпрос те бяха единодушни: нито първата визита на военния катер, нито следващата му поява бяха случайни. А и всички въпроси на капитана се въртяха около едно: дали семейство Фарго търсеха нещо конкретно. Може би някой — най-вероятно мъжът, който се криеше в кабината, — се притесняваше да не бъде открито нещо важно. Но дали камбаната, монетата на Аделиз или нещо съвсем друго?

— Въпросът е, искаме ли да почакаме и да видим какво ще направят, или да поразклатим дървото — каза Сам.

— Не обичам да си седя на ръцете.

— Нито пък аз.

— Какво имаш предвид?

— Да се държим като хора, които наистина крият нещо.

— Ние наистина крием нещо — напомни му Реми. — Стокилограмова корабна камбана, висяща от импровизиран сал.

Сам се разсмя. Съпругата му определено умееше да уцелва същността на нещата.

— Ако не правим от мухата слон, тези хора — които и да са те, — сигурно вече са претърсили бунгалото.

— И не са намерили нищо.

— Именно. Затова ще наблюдават и ще чакат да се приберем у дома.

— А ние няма да се приберем — усмихна се Реми и кимна.

— Точно така. Ако тръгнат да ни търсят, ще знаем, че играта започва3.

— Да не би да каза „Играта започва“? Наистина?

Сам сви рамене.

— Реших да я пробвам, да чуя как звучи.

— О, мой Шерлок… — каза Реми и завъртя очи.

Закачиха камбаната и сала за корабчето се отправиха към мангровата лагуна. До стъмване оставаха само два часа. През първия обследваха лагуната за подходящо място да скрият сала. Откриха го на източния бряг, където имаше групичка диагонално разположени кипариси. С помощта на рибарската кука натикаха сала под надвисналите клони. После Сам се гмурна и го върза за един от стволовете.

— Как изглежда? — извика той от прикритието.

— Нищо не се вижда. Трябва да влязат вътре, за да го открият.

Сам хвана няколко дребни червени риби в устието на провлака, а после се върнаха в лагуната и слязоха на брега. Реми, която беше по-сръчна в тази част, почисти рибите и ги приготви, докато Сам събере дърва. Скоро филетата цвъртяха на огъня. Когато слънцето започна да се спуска зад кокосовите палми, вече похапваха.

— Знаеш ли, струва ми се, че обичам тези моменти — каза Реми, като откъсна парченце риба и го пъхна в устата си. — До известна степен, де.

— Разбирам те. — Наистина я разбираше. Реми беше войник; никога не трепваше пред предизвикателствата. Заедно бяха газили в кал и сняг, бяха бягали от куршуми и преследвачи. И никога не пропускаше да открие положителното във всичко. Едновременно с това обичаше и да се глези. Той също. — Щом оправим нещата около загадъчната камбана, ще отидем в Дар ес Салаам, ще си наемем апартамент в „Роял“, ще пием джин с тоник на терасата и ще залагаме на мачове по крикет.

Очите й светнаха. „Мьовенпик Роял Палм“ беше единственият петзвезден хотел в Дар ес Салаам.

— Така те харесвам, Сам Фарго.

— Само че първо трябва да се подготвим за гостите — охлади ентусиазма й той, като погледна слънцето и часовника си.

С падането на нощта лагуната оживя от песните на щурците. В дърветата по брега и храстите на плаващите островчета замигаха светулки. Сам беше закотвил андреяла между две по-големи островчета с носа на запад. Небето беше ясно: черен фон, а на него — светлинки като дупчици от карфица и полумесец, потънал сред мек многоцветен ореол.

— Утре може и да вали — отбеляза той.

— Тези бабини деветини и за Южното полукълбо ли важат?

— Ще разберем.

Седяха на палубата, пиеха кафе в тъмнината и гледаха светлинното представление на насекомите. От това място виждаха едновременно устието на лагуната и плажа, където бяха вдигнали импровизирана палатка от брезента, взет от корабното шкафче с припаси. Зад палатката се виждаше мъждив фенер, а на няколко крачки встрани — малък огън. Сам беше запасил достатъчно клони, за да го поддържа цяла нощ.

Реми се прозина.

— Дълъг ден.

— Слез да поспиш — предложи Сам, — аз ще поема първата вахта.

— Златен си. Събуди ме след два часа.

Целуна го по бузата и изчезна.

Първите две вахти минаха спокойно. Към края на шестия час, малко преди два през нощта, на Сам му се стори, че чува тихо ръмжене на двигатели в далечината, но звукът отмина. Пет минути по-късно се появи отново, този път по-силен и по-близо. Някъде на север. Сам огледа устието на лагуната с бинокъла, но не видя нищо, освен вълните на водната повърхност в провлака. Шумът отново заглъхна. Всъщност не, не заглъхна, а спря. Той отново вдигна бинокъла.

Мина минута, после още една. На четвъртата минута в провлака се появи тъмен силует. Напомняше на носа на акула и сякаш се движеше над водата. Движейки се по-бавно от човешки ход, надуваемият сал „Зодиак“ се плъзна безшумно в устието на лагуната. След трийсетина секунди се появи още един зодиак, и още един. Изминаха петнайсетина метра в колонка, после се наредиха един до друг и навлязоха в самата лагуна.

Сам безшумно слезе по стълбичката, приближи се до койката и докосна крака на Реми. Тя веднага вдигна глава от възглавницата. „Компания“, прошепна той. Тя кимна и след секунди двамата бяха на задната палуба. Прехвърлиха се през планшира във водата. Сам инстинктивно се протегна и взе единственото оръжие, с което разполагаха — рибарската кука.

Вече бяха отрепетирали плана. За десет секунди стигнаха до най-близкото плаващо островче. Запровираха се в лабиринта от мангрови корени, докато стигнаха до една кухина в средата. По-рано я бяха огледали и установиха, че е широка един метър и почти два и половина висока. Стигаше до долната страна на гъбената шапка отгоре. Навсякъде около тях се виждаха криви корени и виещи се стъбла. Въздухът лепнеше от дъх на плесен и глина.

През плетеницата от корени, на три метра вдясно виждаха андреяла. Притиснати един до друг, едва ли не прегърнати, Сам и Реми се завъртяха, така че да виждат устието на лагуната. Отначало там нямаше нищо. Тъмна, осветена от луната вода и тишина.

После се чу слабо, едва доловимо бръмчене.

Сам допря устни до ухото на Реми:

— Зодиаци с електрически тролинг двигател. Много бавни.

— Щом има зодиаци, има и кораб-майка — прошепна Реми в отговор.

Имаше право. Зодиаците се справяха с крайбрежните води на Занзибар, но повечето тролинг двигатели имаха ограничен обхват и максимална скорост от четири-пет възела. Които и да бяха неканените гости, идваха някъде съвсем отблизо. Предположението на Реми за по-голям кораб беше най-вероятният сценарий.

— Нали остави почерпка за Дядо Коледа? — попита Сам.

Тя кимна.

— Ще трябва да се поогледат, но всичко е на място.

След две минути на двеста метра от дясната им страна се появи първият зодиак. После на същото разстояние, само че отляво, видяха и втория. След секунди се показа третият, който се спускаше към центъра на лагуната. По никой от тях не се виждаше и искрица светлина, но на сивкавите лунни лъчи Сам и Реми различиха по един силует, седнал на кърмата на всяка от лодките.

Трите зодиака се движеха редом един до друг, не се чуваше и дума, не се виждаше и един фенер… това не бяха нито туристи, нито любители на нощното водно сафари.

— Виждаш ли оръжия? — прошепна Сам.

Реми поклати глава.

Следващите няколко минути наблюдаваха как трите зодиака си проправят път през плаващите островчета, докато стигнаха на петдесетина метра от андреяла. Човекът в средния зодиак вдигна ръка и направи странен жест. Другите две лодки се доближиха към андреяла.

Сам потупа Реми по рамото, за да привлече вниманието й, и насочи палец надолу. Потопиха се. Само очите и носовете им останаха над повърхността.

Средният зодиак — явно водещият, — стигна първи до андреяла. Приближи се до носа и човекът се хвана с една ръка за перилата. Обърна се в профил и видяха лицето му. Изпитото лице и орловия нос не можеха да бъдат сбъркани: това беше тайнственият мъж от военния катер.

Другите два зодиака заобиколиха корабчето отляво и отдясно и се събраха отново при кърмата. За секунди и двамата мъже се прехвърлиха през перилата и се озоваха на палубата. Този от страната на Сам и Реми се пресегна към рамото си, взе нещо и свали ръка. Лунните лъчи проблеснаха по стоманата. Нож.

Реми напипа ръката на Сам под водата и я стисна. Той също стисна нейната в отговор.

— В безопасност сме — прошепна той в ухото й.

Двамата мъже изчезнаха в кабината. След минута отново излязоха. Единият се наведе през планшира и даде знак на Орловия нос, който махна с ръка, оттласна се от корабчето и насочи зодиака към плажа. Когато стигна до брега, той също извади нож. Бавно, но сигурно тръгна към палатката на Сам и Реми. Надникна вътре, изправи се, огледа плажа и палмите, после се върна в зодиака. Две минути по-късно вече беше при другите двама на борда на андреяла.

За първи път се чу гласът му. Измърмори нещо на испански и другите двама мъже се мушнаха обратно в кабината. Корабчето се заклати. Заотваряха се шкафове, затръшкаха се чекмеджета. Иззвънтя счупено стъкло. През илюминаторите проблясваха фенери. След пет минути двамата мъже се върнаха на палубата.

Единият подаде на Орловия нос малък предмет, който онзи огледа набързо и хвърли обратно в кабината. Предметът издрънча по стълбата. Вторият мъж му подаде жълт тефтер. Орловия нос го разлисти и му го върна. Мъжът извади цифров фотоапарат и щракна посочената страница. После хвърли и него в кабината.

— Налапаха въдицата до дръжката — прошепна Сам в ухото на Реми.

Орловия нос и другарите му се качиха отново по зодиаците и потеглиха. За изненада на Сам и Реми обаче не се насочиха към провлака, а започнаха да претърсват лагуната. Започнаха от бреговата ивица. Обхождаха с фенери брега и дърветата. Един от зодиаците премина съвсем близо до укритието на Сам и Реми и двамата затаиха дъх, но лодката изобщо не намали ход и фенерът не трепна.

Най-сетне стигнаха до устието на лагуната и приключиха обхода на брега. Вместо да се насочат към провлака обаче, те се върнаха и започнаха да проверяват мангровите островчета едно по едно.

— Може да стане лошо — промърмори Сам.

— Много лошо — съгласи се Реми. Ножовете ясно им показваха това, което ги интересуваше: които и да бяха тези мъже, те нямаше да се поколебаят да използват насилие. Ако Сам и Реми бяха останали на корабчето или в палатката си, сега щяха да са мъртви.

— Да се върнем ли обратно на андреяла? — предложи Реми.

— Ако решат отново да го проверят, ще се окажем в капан.

— Други идеи?

Сам помисли за момент.

— Какво ще кажеш да уловим с един куршум два заека? — рече той и изложи плана си.

— Рисковано е — отбеляза Реми.

— Ще успея.

— Добре, но само ако няма друг начин.

— Добре.

Наблюдаваха движението на зодиаците. Ако продължаваха по курса си, след по-малко от две минути този отдясно щеше да стигне до тяхното укритие. Другите два бяха с половин минута пред него. С малко късмет щяха да приключат първи претърсването и да се върнат към устието.

— Стискай палци — прошепна Сам.

— Стискам — отвърна тя и го целуна по бузата. — За още късмет.

Сам се гмурна и през коренищата изплува на открито. Стараейки се да не изпуска трите зодиака от поглед, той се премести зад корените. След половин минута пред погледа му се появиха Орловия нос и партньорът му. Огледаха последните плаващи островчета, обърнаха се и се насочиха към провлака. Последният зодиак обаче продължи напред, на малко повече от десет метра от прикритието му.

— Apurate! — извика Орловия нос. „Побързай!“

Мишената на Сам вдигна ръка, за да покаже, че е чул нареждането.

Десет метра… пет метра.

Сам продължаваше да се движи и обикаля по часовниковата стрелка около мангровите корени. После спря и надникна. Зодиакът беше на три метра от него. Сам изчака носът на лодката да се скрие от другата страна и огледа лагуната. Другите два зодиака бяха на стотина метра и се движеха.

Сам си пое дълбоко въздух, гмурна се с рибарската кука в ръка, избута се покрай корените и показа очи над повърхността. Задницата на зодиака беше само на метър и половина. Движеше се бавно. Водачът й държеше една ръка на ръчката на двигателя и обхождаше с фенера мангровите корени. Сам се приближи на няколко педи от него, протегна се, хвана се леко с ръка за гумения край на лодката, вдигна рибарската кука, отметна я назад и замахна рязко с нея, все едно хвърляше стръв. Стоманеният й връх уцели мъжа точно над ухото. Той изохка, свлече се настрани и главата му се отпусна във водата. На мига се появи Реми, която вдигна главата му и изтъркаля мъжа обратно в зодиака. Сам надникна над рамото му. Орловия нос и партньорът му бяха вече на двеста метра от тях.

— Яотъл! — отекна гласът на Орловия нос.

— Побързай — каза Сам на Реми, после се качи в зодиака и седна пред двигателя. — Стой на левия борд. Ще те издърпам до корабчето.

Реми заобиколи и взе куката на греблото с два пръста. Сам включи мотора и зодиакът излезе иззад коренищата. Фенерът на Яотъл беше паднал и като го вдигна, Сам го насочи към другите две лодки, които се спряха. Сам присветна два пъти и вдигна ръка, молейки се това да е достатъчно. Затаи дъх и зачака реакция.

Нищо. Минаха десет секунди. Отсреща присветна два пъти фенер и се видя вдигната ръка.

— Яотъл… Apurate!

Сам насочи зодиака към кърмата на андреяла, използвайки корабчето за прикритие. Реми се качи на борда и двамата заедно прехвърлиха Яотъл над планшира. Той тупна с глух удар на палубата.

— А сега какво? — попита Реми.

— Вържи ръцете и краката му за кнехтовете и го претърси. Аз трябва да настигна новите ни приятели. — Реми отвори уста да възрази, но Сам я прекъсна. — Трябва ми маската и бинокълът. — Тя влезе в кабината, донесе му ги и пое куката от ръцете му. — Не се притеснявай, Реми, ще стоя на разстояние.

— А ако не можеш?

— Ще претърпя ужасен инцидент.

Той й намигна, включи двигателя и се отдалечи.

Орловия нос и партньорът му бяха продължили напред. Когато Сам стигна средата на лагуната, те вече свиваха на запад в провлака. Сам мислено си припомни завоите, направи няколко бързи изчисления наум и продължи. На петнайсетина метра от входа забави ход и се заслуша. Другите два мотора не се чуваха. Той тръгна отново и зави след тях. Видя ги на стотина метра пред себе си, един зад друг. На почти километър пред тях провлакът се разширяваше в плитчините на остров Чумбе. Сам вдигна бинокъла и огледа канала. Нищо не помръдваше и поне на десет мили не се виждаше светлинка — освен една. Тя се намираше на километър и половина на югозапад, на десетина метра над водата — международният сигнал за закотвен съд. Самият съд виреше нос, с елегантно извита палуба и светещи бели надстройки — очевидно луксозна яхта. Може би корабът — майка?

Орловия нос и партньорът му завиха наляво и веднага изчезнаха от погледа на Сам. Време беше да се приготви за инцидента: намали мощността, зави наляво и остави зодиака да спре върху пясъка. Огледа се и веднага видя това, което му трябва: остър камък. Взе го, избута лодката обратно във водата, скочи в нея и отново запали.

До тук късметът го следваше. С изключение на няколкото бегли погледа назад, за да се уверят, че Яотъл ги следва, нито Орловия нос, нито партньорът му изявяваха желание да спрат, за да го изчакат. След десет минути зодиаците навлязоха в плитчините.

— Хайде, момчета, покажете ми къде отивате — промърмори си той.

След като преминаха плитчините, Орловия нос и партньорът му завиха наляво към яхтата. Две минути по-късно Сам също стигна до плитчините, но се движеше с няколко градуса по-наляво, следвайки почти успоредно наноса, в който бяха открили камбаната. По брега се откриха познати му ориентири. Беше на двайсетина метра от пропастта. Време беше.

Взе камъка, който стоеше в краката му, наклони се на една страна, заби върха му в гумената стена и се отметна назад. Повтори го още два пъти, докато проби назъбена двайсетсантиметрова дупка. Хвърли камъка и погледна докъде са стигнали другите два зодиака. Бяха на няколкостотин метра в основния канал и все така приближаваха яхтата.

Нужни бяха само двайсет секунди, за да се усетят резултатите от саботажа на Сам. Зодиакът забави ход, започна да се тресе и да се подмята от водата, нахлуваща през пробойната. Сам завъртя за последно ръчката на двигателя, нададе писък, в който вложи всичката паника, на която беше способен, и се прехвърли през борда.

Гмурна се във водата, намести маската на лицето си и захапа мундщука на шнорхела. После застина неподвижно, носейки се във водата така, че само маската и върхът на шнорхела да се подават на повърхността.

Писъкът му беше постигнал желания ефект. Орловия нос и партньорът му обърнаха и с максимална скорост се насочиха към зодиака, който бързо се пълнеше с вода и сега се носеше на двайсетина метра отляво на Сам — точно над пропастта. Когато спасителите стигнаха на петдесет метра, светнаха с фенерите си и заоглеждаха повърхността.

— Яотъл! — извика Орловия нос. — Яотъл!

През последната минута Сам хипервентилираше. Сега си пое дълбоко въздух, гмурна се и заплува към брега под водата. Десет тласъка с плавниците му стигаха да се озове там. Обърна се, така че двамата мъже да му останат отдясно, и заплува на север покрай брега, като от време на време поглеждаше, за да се ориентира къде са фенерите им. Двата зодиака стояха до останките на третия. Сам чуваше виковете: „Яотъл!“ във водата.

Продължи да плува. Зад него един от зодиаците теглеше пробития. Сам спря. От липсата на кислород го боляха дробовете и се паникьосваше. Успя да овладее и болката, и паниката, и остана неподвижен.

Стори му се, че минаваха минути, но всъщност бяха не повече от трийсет секунди. Зодиаците увеличиха мощност, подминаха го и се насочиха обратно към канала. Сам изплува.