Изгубената империя

Глава 48

Стигнаха до дъното. Сам вървеше отпред, придържайки Реми в ръцете си, а Ривера ги следваше. Намериха малка полянка приблизително в центъра на купата и Сам остави Реми на земята. Ривера седна на един дънер в края на полянката. Без да отмества пистолета от гърдите на Сам, мексиканецът вдигна ризата си. Отляво на корема му имаше тъмномораво охлузване с размера на топка за бейзбол.

— Сигурно боли — каза Сам.

— Нищо особено.

Сам коленичи до Реми и повдигна превръзката на бедрото й. Кръвотечението почти беше спряло.

— Ривера има вътрешно кръвотечение — прошепна той тихо.

— Колко силно? — попита тя през стиснати зъби.

— Не съм сигурен.

— Губи му времето, докато се гътне.

— Ще се опитам.

— Престанете да шепнете! — кресна Ривера. — Махай се от нея. — Сам се подчини. — Разкажи ми сега теорията си за входа.

Сам се поколеба.

Ривера насочи пистолета към Реми.

— Изхождам от илюстрациите — каза Сам. — Чикомоцток винаги се изобразява като голяма пещера със седем малки около нея… като цвете. Тя се намира под планина. Рисунките се различават, но основните детайли са винаги едни и същи, в това число и входът.

— На дъното?

— Точно така. Но ако съм прав, че това е мястото, това значи, че външната форма на острова е била също толкова важна за тях, колкото и вътрешната.

— Как биха могли да го видят отгоре?

— Не са го видели. Обиколили са го и са го картографирали. Предвид малките размери на острова, не е било трудно да го направят с добра точност.

— Продължавай.

— Ако погледнеш илюстрацията отпред като двуизмерно изображение, входът към Чикомоцток е долу. Ако я погледнеш отгоре — а те като повечето култури са се ориентирали по четирите посоки, — входът лежи на юг.

Ривера помисли и бавно кимна.

— Добре. Сега го намери. Имаш четири часа. Ако не успееш, ще убия и двама ви.

Ривера постави ясни условия: Сам щеше да търси входа, а той самият щеше да пази Реми. На случайни интервали от време щеше да вика Сам и ако той не отговореше в рамките на десет секунди, щеше да я застреля.

Както бяха направили и с Реми на Пулау Легунди, Сам използваше това, което имаше: здрава двуметрова тояга и търпение. Обърна се натам, накъдето предполагаше, че е юг, и тръгна нагоре по склона на калдерата, дупчейки земята с пръчката.

Стигна догоре за двайсет минути. Направи крачка надясно и тръгна отново надолу. Чувстваше се нелепо. Макар този метод да беше разумен и приложим в някои случаи, сериозността на сегашното му положение, това, което търсеше, и часовникът, който тиктакаше над главата на Реми, го изпълваха с дразнещо чувство на безсилие.

Следобедът минаваше. През двайсет и пет минути той се качваше по склона, после слизаше надолу. Повтори операцията шест пъти, после осем, десет.

Малко преди пет часа, докато слънцето се спускаше към западния хоризонт, той си пробиваше път през особено гъст шубрак. Спря да си поеме въздух.

Отначало го чу като тихо свистене. Задържа дъха си, за да се опита да определи откъде идва. Сякаш беше навсякъде около него.

— Фарго! — изрева Ривера.

— Тук съм!

— Имаш още половин час.

Сам мина още три метра надолу по склона и спря. Свистенето леко заглъхна. Мина три метра вляво и отново се заслуша. Сега беше по-силно. Повтори опита няколко пъти, докато се озова пред издатина в склона. Забучи пръчката в нея и върхът й изчезна.

Сърцето му затуптя лудо.

Той падна на колене и пъхна глава в отвора.

Свистенето се чуваше два пъти по-силно.

— Вълни — прошепна той.

Изправи се, бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи го, но то не светна. „Хайде…“ Разви капачето, изсипа батериите и ги подсуши с ризата си. Сглоби го и го включи. Възнагради го ярък лъч.

Пъхна отново глава в дупката и огледа с фенерчето. Пред очите му се разкри шахта, около метър широка, която се спускаше диагонално в склона. Някъде в тъмнината завиваше надясно.

— Фарго!

Той извади глава.

— Тук!

Трябваше да вземе решение. Нямаше идея накъде води тунелът, нито разполагаше с подходящата екипировка. Лесно можеше да се отдалечи достатъчно, за да не чуе следващото повикване на Ривера, или още по-зле, да го чуе, но да не успее да отговори в рамките на десет секунди. Не се и съмняваше, че това ще означава още един куршум за Реми.

— Бездруго ще ни убие — каза той на себе си, — да хвърляме заровете.

Той се мушна с краката напред в дупката и се заспуска надолу.

Едва беше минал три метра, когато чу Ривера:

— Фарго!

Бързо издрапа нагоре и подаде глава навън.

— Тук!

Погледна часовника си: деветнайсет минути.

Влезе отново в тунела и се спусна максимално бързо надолу, задържайки се едва-едва с пръстите на краката и ръцете. На завоя се сви, за да мине. Наклонът стана по-стръмен, продължи още три метра, после изведнъж се разшири. Сам усети как краката му висят в празното пространство. Вкопчи се за стените, за да се спре, но гравитацията взе надмощие. Изплъзна се от тунела и започна да пада.