Изгубената империя

Глава 7

Занзибар

Двайсет минути по-късно, когато се качи отново на борда на андреяла, Сам намери Реми на един от шезлонгите, спокойно да отпива кенийска бира. Гостът им, Яотъл, лежеше безпомощно на палубата като победена трофейна риба, с превит гръб и вързани към стъпалата китки, а те на свой ред — към най-близкия кнехт. Още беше в безсъзнание.

— Радвам се да те видя — рече тя и му подаде една бира. — Как мина инцидентът?

— Май се вързаха. Той как е?

— Има лоша цицина отстрани на главата, но диша добре. Като изключим, че ще го боли глава ден-два, ще оцелее. Беше добре въоръжен. — Тя кимна към два предмета в краката си: единият беше ножът, за който вече знаеха, а другият — полуавтоматичен пистолет. Сам го вдигна.

— „Хеклер&Кох Р30“. Деветмилиметров, петнайсет патрона в пълнителя.

— Откъде, по дяволите, знаеш…

Сам сви рамене.

— Идея си нямам. Помня всякакви дреболии. Такъв съм си. Ако не греша, това не е цивилно оръжие. Продават се само на полицията и военните.

— Значи нашият гост е или ченге, или военен?

— Или някой с връзки. Откри ли нещо друго у него?

— Нищичко. Няма портфейл, няма документи. Дрехите и обувките му са местни. Проверих етикетите.

— Професионалисти, значи.

— Така изглежда. А курабийките, които оставихме за Дядо Коледа…

— Видяхме какво мислят за монетата на Аделиз. Захвърлиха я като пробит грош. Но тефтерът им грабна вниманието.

Преди да подредят сцената за гостите си, Сам и Реми решиха, че има пет неща, от които може би се интересува тайнственият мъж, Орловия нос: първо, монетата на Аделиз, второ, камбаната, трето, самите Фарго, четвърто, нещо, което се страхува да не открият, или пето, нищо — все пак не беше изключено да правят от мухата слон.

Благодарение на хитрата си уловка вече можеха да изключат номер едно и номер пет. Другите три варианта обаче засега оставаха. Сам и Реми бяха изпълнили с безсмислени драсканици и числа целия тефтер, с изключение на едно: страничен изглед на камбаната с отбелязан час (14 часа), място (Чуквани Пойнт Роуд) и телефонен номер. Последният им беше даден от Селма и ако някой позвънеше на него, щеше да намери „Мнази — товарни и транспортни дейности“. Ако Орловия нос захапеше тази въдица, можеха да бъдат сигурни, че го интересува именно камбаната.

Това, разбира се, водеше до въпроса как Орловия нос е научил за нея. Сам и Реми не бяха казали на никого, освен Селма. И тъй като се беше появил едва след като я издърпаха със сала на Сам, дали беше възможно някой да ги е забелязал, докато я теглеха към лагуната? Но не бяха забелязали никого нито на брега, нито във водата.

— Скоро ще съмне — рече Сам. — Да си прибираме плячката и да намерим къде да полегнем, докато си намерим друго местенце.

— Ами той? — попита Реми, като кимна към Яотъл.

— По-добре да го вкараме вътре. Нали не искаме да се счупи.

След като го вързаха сигурно в кабината, те вдигнаха котва и пресякоха лагуната, за да стигнат до сала и камбаната. Извлачиха ги близо до брега, после Сам скочи и ги нагласи така, че камбаната да плава на педя над дъното.

— Лост… — промърмори Сам на себе си. — Реми, трябва ми брадвичката от кутията с инструменти.

Тя я извади и му я подаде. Сам излезе на брега и изчезна с фенера между дърветата. Реми го чуваше как се движи в тъмнината: пукаха съчки, дърво се удряше в дърво, току долитаха по някоя приглушена ругатня и звуци от сечене. Пет минути по-късно той се появи с две палмови трупи, всяка по два и половина метра дълга и десет сантиметра широка. В краищата им беше изсякъл жлебове.

— Ще ме посветиш ли в плана си? — попита тя.

Сам й намигна.

— Не искам да ти развалям изненадата. Само че ще ни трябва дневна светлина.

Не се наложи да чакат дълго. Десет минути след първите жълто-оранжеви багри на изгрева се заловиха за работа. Сам отвърза сала, скочи във водата и го завъртя настрани, така че трите подаващи се от водата греди да сочат към плажа. Възседна най-външната, за да потъне, и извика:

— Дай бавен назад!

— Бавен назад! — повтори Реми.

Моторите заръмжаха. Андреялът се задвижи назад, докато щурцът опря в сала.

— Продължавай! — извика Сам.

Под тежестта му и мощността на корабчето плаващите греди се потопиха под водата и започнаха да се заравят в брега. Водата под кърмата се разпени. Когато гредите хлътнаха на педя в пясъка, той извика: „Стоп!“

Реми отне мощността и отиде на кърмата. Сам се гмурна под сала и излезе в средата му под щурца.

— Ще надигна тази напречна греда, а ти ще дърпаш.

— Разбрах.

Двамата заедно успяха да повдигнат гредата над планшира, като двата края стърчаха през двете страни палубата. Реми отстъпи назад и потри ръце.

— Схванах накъде биеш — рече тя. — „Дайте ми достатъчно голям лост и опорна точка и аз…“

— „… ще преместя света“ — довърши Сам. — Архимед.

С брадвичката изсече жлебове в двата края на стърчащата греда. Подаде едната на Реми и сам взе другата.

— Сега най-важното.

Всеки от тях пъхна единия край в съответния жлеб на гредата и подпря другия на кнехта на борда откъм своята страна.

— Искаш ли честта да бъде твоя? — предложи Сам.

— А ти къде ще бъдеш?

— В кабината с теб. Ако тези дръвчета поддадат, няма да е никак добре, ако сме наблизо. Дай много бавно назад, ако обичаш.

Реми бавно подкара корабчето на заден ход. Предният край на сала започна да се надига. Дръвчетата потрепериха и се огънаха като лък.

Гредите на сала скърцаха. Камбаната се вдигаше сантиметър по сантиметър, докато отворът й се изравни с планшира.

— Стой на място — каза Сам, — само пази посоката.

Той хвана остатъка от котвеното въже и отиде на палубата, като поглеждаше ту едната трепереща греда, ту другата. Наведе се, върза въжето за короната на камбаната и се върна в кабината, като по пътя го размотаваше.

— Бавно назад — промълви той.

— Ако изтървем това чудо върху палубата, мисля, че можем да се простим с депозита — прошепна му Реми.

— Имаме застраховка — подсмихна се той.

Корабчето се задвижи отново назад. Лостовете продължиха да се огъват и скърцат. Сам чевръсто обираше въжето. Камбаната се плъзна върху планшира, отскочи и се олюля.

— Сам…

— Знам. Стой така. Леко…

Той се обърна, изхвърча по стълбата и след десет секунди се върна с един дюшек. С ловко движение плъзна дюшека като на боулинг по палубата към щурца и извика:

— Намали!

Реми рязко отне мощността. Сам напъна въжето. Гредите изпукаха като изстрели и се строшиха. Камбаната се стовари глухо върху матрака, завъртя се на една страна и остана на място.