Изгубената империя

Глава 17

Остров Сукути

— Ето там! — извика Реми откъм носа. — Спри! Бавен назад!

Мачтата пречеше на Сам да вижда, но той отне мощността, остави лодката малко на свободен ход, после даде назад покрай брега.

— Така е добре — извика тя. — На около миля пред нас са. Още десет минути и ще направят завоя на север.

Четирийсет минути по-рано бяха изтеглили лодката на брега в заливчето и поеха на път, без да губят време. Надяваха се, че ринкерът ще заобиколи Сукути по южния бряг и ще се върне на кея на Окафор, а те ще могат да минат от северната страна на острова. Нямаха търпение да достигнат до относителната безопасност на провлака между Малък и Голям Сукути — стига той също да не се окажеше на пътя на катера.

Въпреки че най-бързият път до кея би бил просто да се стрелнат право от юг, така щяха да се изложат на показ за всички очи и уши, които наблюдаваха морето. Като следваха провлака на север и се прикриваха покрай брега от запад, щяха да останат невидими за всеки, който не е застанал на върха на острова.

Смълчани, двамата наблюдаваха как слънцето бавно се спуска към хоризонта, докато накрая Реми погледна часовника си и каза:

— Бавен напред.

Сам включи моторите и дхоу се измъкна от прикритието си. Реми лежеше по корем на носа и оглеждаше брега с бинокъла си.

— Няма ги. Чисто е.

Сам увеличи мощността и лодката се понесе напред. След десет минути Реми извика:

— Ето го там!

Сам се наведе странично през перилата и видя устието на провлака на няколкостотин метра отпред.

Широк не повече от петнайсетина метра, каналът приличаше по-скоро на тунел, отколкото на провлак. Бреговете му бяха обрасли и дърветата образуваха покрив над водата, оставяйки едва три метра ивица небе в средата.

Сам завъртя леко кормилото надясно и носът зави.

Реми се наведе под гика, приближи се и седна до Сам.

— Пътешествие в джунглата — рече тя.

— Какво?

— Провлакът. Напомня ми на „Пътешествието в джунглата“ в „Дисни Уърлд“.

Сам се засмя.

— Любимият ми атракцион като дете.

— Сам, това все още ти е любимият атракцион.

— Вярно е.

След няколко минути стигнаха на сто метра от устието на провлака. Усетиха как лодката трепери под краката им и набира скорост, достигайки пет възела за броени секунди.

— Позна — поздрави го Реми.

Сам, наясно със силата на течението край бреговете на Занзибар, беше предвидил опасността от подобни условия и тук. Разположено по този начин покрай брега, с прилив от юг, устието на провлака представляваше хидравличен вакуум, който засмукваше океана от юг и го плюеше на север.

Той изключи двигателя, за да пести гориво, и стисна здраво кормилото.

— Добрата новина е, че няма защо да се тревожим да не го изпуснем. Течението няма да ни позволи.

Лодката се наклони и кърмата се изметна настрани. Сам коригира първо надясно, после наляво и отново насочи носа към провлака. Реми се държеше здраво за перилата с усмивка на лицето, а кестенявата й коса се вееше назад.

— С каква скорост се движим? — извика тя.

— Десет — дванайсет възела — отвърна Сам през смях. Толкова близо до водната повърхност изглеждаше дори още по-бързо. — Мини напред, моля те. Очите ти ще ми трябват.

— Прието, капитане. Остават петдесет метра — извика тя, като отиде на носа. — Дръж така.

Сам видя една голяма вълна, над метър висока, да се разбива в оголен пясъчен нанос и предупреди Реми. Завъртя кормилото с няколко градуса, за да посрещне вълната, която удари носа отдясно и килна лодката. Носът се завъртя. Сам натисна здраво кормилото надясно, за да компенсира, докато вълната отмине и съдът отново се върне на курса си.

— Изглежда добре. Дръж така извика Реми. — Двайсет метра.

Сам се наведе през перилата на десния борд и погледна надолу. Индигово синята вода беше дълбока десетина метра, но на два метра вдясно се виждаше бялото дъно. Отляво — същото.

— Нямаме много накъде да бягаме — каза той. — Как изглежда напред?

— Още по-тясно. Какво ще кажеш да забавим малко?

— Разбира се.

Реми се завъртя по корем, взе котвата на Данфорт от мястото й, хвърли я през носа и остави въжето да се плъзне между ръцете й, докато усети, че котвата е стигнала дъното. Подръпна въжето с няколко сантиметра и го върза за перилото. Лодката забави ход и накрая се движеха на пресекулки.

— Десет метра — каза Реми.

В този момент изведнъж сякаш настъпи слънчево затъмнение и лодката се плъзна в провлака. Отляво и отдясно надвиснаха зелени стени, а над главите им се точеше тясна назъбена лента синьо небе. Сам погледна назад и му се зави свят, когато входът на провлака се затвори като люк на космически кораб.

— Приближаваме завой — извика Реми. — Четирийсет и пет градуса дясно на борд.

Сам се обърна напред.

— Готов съм.

— Три… две… едно… Завий!

Сам завъртя кормилото четвърт оборот наляво и го задържа.

— Завой дясно на борд! — извика Реми.

Сам отново завъртя кормилото.

— Задръж така — каза Реми. Минаха няколко секунди. — Добре, отпусни ляво на борд. Още… още… Добре. Дръж така.

Като по даден знак течението утихна и лодката продължи бавно. Провлакът леко се разшири и сега имаха по четири-пет метра от двете си страни.

— Издърпай котвата — извика Сам, — струва ми се, че вече всичко е наред.

Реми извади котвата и се върна при него. Откъм бреговете се носеха звуците на джунглата, тънеща в здрач: папагали грачеха жално, крякаха жабите, жужаха насекоми.

— Колко е спокойно — каза Реми, като се огледа. — Малко призрачно, но спокойно.

Сам извади картата и я разгъна на покрива на кабината. Реми светна с фенерчето. Сам очерта острова с показалец.

— Трябва ни обиколката.

Реми взе пергел и започна да обхожда бреговата линия, като отбелязваше с молив носовете и характерните извивки. После надраска няколко изчисления в полето и каза:

— Големият Сукути е към петнайсет километра, плюс-минус, Малкият — около девет.

Сам погледна часовника си.

— Ще стигнем до другия край на провлака след двайсет минути. Ако ринкерът веднага започне следващата си обиколка, ще мине покрай северната страна на провлака след още двайсет минути. Ако не се покаже, вероятно няма да има повече обиколки тази вечер или обикалят веднъж на няколко часа.

— Много „ако“ се събраха — отвърна Реми. — В случай че се окаже последното, може да се сблъскаме с тях някъде покрай брега. Да се надяваме, че първи ще ги видим.

Сам кимна.

— Направи ми услуга. Намери всички ниши и дупки по брега. Трябва да сме готови да се скрием на мига.

Отне й десет минути.

— Много са, но няма дълбоки. Има само шест-седем, за които съм сигурна, че са достатъчно големи да ни поберат.

— Ще трябва да импровизираме.

— Та какво казваше за някакъв гениален план?

— Де да беше такъв. Има прекалено много променливи. Трябва да приемем, че ще преместят камбаната по-скоро рано, отколкото късно — или за да я пренесат някъде, или за да я изхвърлят. Имат три възможности: с един от катерите, с „Нджива“ или с хеликоптера на Окафор. Ние ще започнем от яхтата. Каквото и да решат, камбаната ще бъде там, докато не понечат да я преместят. Ако използват катер или яхтата, предлагам да наденем пиратските шапки и да инсценираме отвличане.

— Ами ако изберат хеликоптера?

— Същото. Само че ще сложим шалчета.

— Сам, миличък, нямаш много опит с хеликоптерите.

— Мисля, че ще се справя с няколко километра до сушата. Ще прекосим канала за шест минути — може би още преди да са успели да организират преследване. Ще намерим някоя самотна полянка, ще кацнем и…

— Ще импровизираме? — усмихна се Реми. Сам също се усмихна и сви рамене. — Съгласна съм, че нямаме по-добър избор, но остават още много, потенциално катастрофални „ако“.

— Знам…

— Ако например ни забележат? Повече са, по-добре въоръжени.

— Знам…

— И, естествено, най-голямото „ако“: Ако вече са преместили камбаната?

Сам замълча.

— Тогава играта свършва. Не успеем ли да си я вземем тук, изчезва завинаги. Реми, демокрация сме. Ако не сме единодушни, просто няма да го правим.

— Аз съм „за“, Сам, много добре го знаеш. Само че при едно условие.

— Кажи.

— Да се презастраховаме.

Когато стигнаха до другия край на провлака, слънцето вече залязваше: неправилен овал от златно оранжева светлина в края на тунела. Когато им оставаха около десетина метра, Реми насочи лодката към десния бряг и отне от мощността, а надвисналата растителност ги обгърна. Изправен върху кабината, Сам пазеше мачтата и гика от по-големите клони, докато лодката се сгуши до брега. После припълзя напред и надникна през листата.

— Вижда се идеално — каза той. Слънцето се беше спуснало зад Голям Сукути и западната част на острова, включително провлака, тънеше в сумрак.

— Ако започнат нова обиколка, трябва да са тук след петнайсет до двайсет минути — добави той.

— Аз ще приготвя екипировката и ще потършувам малко.

Реми слезе долу. Сам шеташе в кабината. После се върна, седна и започна да си тананика „Летен вятър“ на Франк Синатра. Минаха през „Хотел Калифорния“ на Ийгълс, „В полунощ“ на Уилсън Пикет и тъкмо бяха стигнали до средата на „Хей, Джуд“ на Бийтълс, когато Сам вдигна ръка и се умълчаха.

Минаха десет секунди.

— Какво има? — не се стърпя Реми.

— Май нищо. Не, ето… Чуваш ли го?

Реми се заслуша и наистина долови тихо бръмчене на морски двигател.

— Май са те — каза тя.

— Идва от северозапад. Гостът ни може би е на път.

От всички сценарии, които бяха обмислили — по-късен втори патрул, който да пресрещне ринкера по северния бряг, или незабавен патрул, който да мине, преди да са излезли от провлака, — третият беше идеалният. Знаейки маршрута на ринкера и средната му скорост, те можеха да бъдат общо взето сигурни за местоположението на противника във всеки един момент. Освен при непредвидени обстоятелства, щяха да стигнат до кея много преди ринкера.

Легнал по корем, Сам държеше бинокъла на очите си, фокусиран върху носа на половин километър разстояние. Бръмченето се усили и след малко се видя носът на ринкера. Както се очакваше, на него имаше водач и наблюдател, и също както се очакваше, катерът зави на югоизток, следвайки бреговата ивица.

Светна прожектор.

— Всичко е наред — промърмори той полу на себе си, полу на Реми. — Няма да ни забележат, освен ако не се блъснат в нас.

— Вероятност?

— Деветдесет и пет процента. Може би деветдесет.

— Сам…

— Всичко е наред — повтори той. — Не вдигай глава и стискай палци.

Катерът се приближаваше. Намираше се на стотина метра от провлака и се движеше право към тях, обхождайки с прожектора брега и върховете на дърветата.

— Давайте, момчета — промърмори Сам, — тук няма нищо за гледане… продължавайте нататък…

Дистанцията се съкрати до петдесет метра. Четирийсет. Трийсет.

Сам свали едната си ръка от бинокъла, протегна се бавно назад и извади пистолета от джоба си. Остави го на палубата до рамото си и свали предпазителя.

Ринкерът беше на двайсет метра от тях.

— Реми, слез долу — прошепна той.

— Сам…

— Моля те, Реми.

Лодката леко се залюля, когато тя се спусна по стълбата.

Сам свали бинокъла. Изтри дясната си длан в крачола на панталона си, взе пистолета, протегна ръка между клоните и се прицели в тъмния силует зад кормилото на катера. Проигра сценария наум: първо водача, после прожектора и накрая втория човек, преди да е имал време да се скрие или отвърне на огъня. По два изстрела за всеки, после спира и изчаква за признаци на живот.

Катерът се приближи още повече.

Сам си пое дълбоко въздух.

Изведнъж моторът на ринкера изръмжа, носът му се вдигна и зави наляво. След пет секунди катерът изчезна от погледа му.

Сам издиша облекчено. Почука два пъти на покрива на кабината. След няколко секунди Реми прошепна:

— Чисто ли е?

— Чисто е. Виж картата. След колко време ще се скрият зад северния нос на Малък Сукути?

Чу се шумолене на хартия в мрака и дращене на молив.

— Имат малко повече от миля. След двайсет и пет минути можем да бъдем спокойни.

За всеки случай изчакаха трийсет минути, преди да се измъкнат от гъсталака и да напуснат провлака. През следващите четирийсет минути караха покрай северния бряг, без да се отдалечават на повече от петнайсет метра от брега и без да надвишават тихата, макар и дразнеща скорост от три мили в час.

Захапала фенерче между зъбите си, Реми се беше навела над картата и местеше пергелите. Вдигна очи и извади фенерчето от устата си.

— В момента ринкерът би трябвало да се намира около южния нос на Малък Сукути. Имаме поне двайсет минути.

Когато стигнаха до северния нос на Голям Сукути, спряха да огледат брега с бинокъла, после продължиха напред.

— Кеят е на по-малко от миля — каза Реми.

— Какво мислиш, да спрем по средата?

— Звучи добре.

Взеха разстоянието за дванайсет минути. Отляво се виждаше лунният пейзаж на острова, който се издигаше от брега, за да се срещне с дъждовната гора. Сам намали скоростта, докато Реми огледа бреговата ивица.

— Тук изглежда добре — каза тя и се премести на носа.

Сам зави наляво, обърна лодката към брега, следвайки указанията на Реми, докато тя извика: „Стоп“.

Сам отне мощността, взе раниците от палубата и отиде при Реми. Тя се прехвърли от другата страна, а той я хвана за китките и я спусна. Водата й стигаше до кръста. Подаде й раниците.

— Ела тук — каза Реми.

— Какво има?

— Ела тук, ти казвам.

Той се усмихна и се наведе колкото може, за да може тя да го целуне по бузата.

— Внимавай. Давенето забранено — каза тя.

— Ще го имам предвид. Ще се видим след няколко минути.

Следващата част от плана мина много по-гладко, отколкото очакваха. Сам обърна лодката, отдалечи я на няколкостотин метра от брега и пусна котва. По негова преценка дълбочината под кила беше петнайсетина метра. Слезе долу и отвори и петте клапана за пропускане на вода. Когато водата стигна до прасците му, се качи горе, скочи и заплува. След пет минути вече беше при плитчините и заплува към Реми.

Двамата заедно гледаха как дхоу бавно потъва и изчезва от погледа им.

Сам отдаде чест на лодката и попита:

— Готова ли си?

— Готова съм — кимна Реми.