Изгубената империя

Глава 5

Занзибар

Останаха още час на задната палуба. Отпиваха леденостудена вода и се наслаждаваха на нежното полюшване на андреяла, заслушани в плисъка на вълни по корпуса му. Половин час, след като си замина, катерът премина още два пъти на около миля от тях — първо от север на юг, после обратно. Повече не се върна.

— Тревожа се, че камбаната се е прекатурила — сподели Реми. — Просто я виждам как пада.

— Аз също, но не можем да рискуваме да се появят, точно докато се опитваме да я извадим. Нека почакаме още двайсетина минути. И в най-лошия случай вероятно пак ще можем да я достигнем.

— Прав си, но на петдесет метра дълбочина нещата биха станали малко рисковани. Сигурно няма да е толкова трудно да слезем, но да я намерим… — Колкото и масивна да беше камбаната, след такова търкаляне надолу можеше да се спре къде ли не; също както мраморното топче, което детето изпуска в трапезарията и някак се оказва под хладилника в кухнята. — А и да я намерим, ще бъде съвсем друга работа да я извадим. По-добра водолазна екипировка, компресор, пневматична възглавница, лебедка…

Сам кимаше. Нямаше начин да скрият подобно нещо от любопитни или дебнещи погледи. Самият опит да наемат такава екипировка в Стоун Таун, дори инкогнито, щеше да породи слухове. До края на деня щяха да са се стълпили зяпачи както по брега, така и по вода. Включително, най-вероятно, и военният катер с тайнствения си пасажер.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза той.

Преместиха корабчето на десетина метра от местоположението на камбаната. Сам върза котвата на една издадена скала, а след това развиха трийсетметровото дебело котвено въже, което бяха купили по-рано в Стоун Таун. Преметнаха въжето през кнехтовете на планширите отзад на левия и десния борд и подсигуриха клупа през средата с майон. Останалата част от въжето хвърлиха през кърмата. След две минути вече бяха във водата и плуваха с плавниците и шнорхелите, влачейки въжето.

За своя изненада, откриха камбаната на същото място, кацнала на ръба на пропастта. Положението обаче се оказа много по-опасно, отколкото очакваха. Пясъкът под камбаната се свличаше пред очите им, понесен заедно с парченца скала по течението.

Реми прекара края на въжето през ухото на колана си за гмуркане и го подаде на Сам. Той направи същото и захапа майона между зъбите си.

Изплуваха, поеха си няколко пъти дълбоко въздух и отново се гмурнаха.

Сам направи знак на Реми да снима. Дори да се случеше най-лошото и да изгубеха камбаната, снимките щяха да им позволят поне да я идентифицират. Докато Реми снимаше, Сам се приближи до ръба. Склонът не беше съвсем отвесен, може би около шейсет — шейсет и пет градуса. Не че имаше значение. Както беше предположила Реми, теглото на камбаната беше с десетина-петнайсет килограма над това на камбаната на „Спийкър“. Паднеше ли, ъгълът щеше съвсем малко да убие скоростта й.

Точно тогава, като по знак, пясъкът под камбаната поддаде. Короната й се изправи, олюля се за момент и след това започна да се плъзга все по-бързо надолу по склона.

Без да мисли — нещо, за което моментално съжали, Сам присви крака, отблъсна се силно и я последва. Чу зад себе си приглушения писък на Реми, но резкият плисък на течението го заглуши. Пясъкът го жилеше по тялото. Сам се преобърна презглава и се опита да се насочи към наноса.

Протегнатите пръсти на дясната му ръка закачиха нещо твърдо и през кутрето го прониза остра болка. Без да й обръща внимание, той усещаше как камбаната набира скорост, а булдозерният ефект на отвора се предаваше на инерцията. Погледът на Сам започна да се мержелее; дробовете му изразходваха последният кислород. Сърцето му пулсираше в главата като оръдеен залп.

Действайки изцяло опипом, той плъзна ръка нагоре по извивката на камбаната, после към върха й. Пръстите му напипаха отвора на короната. Вдигна лявата си ръка до устата, взе карабинера и го наниза през короната. Нави го около въжето, а после с палец затвори карабинера.

Камбаната спря. Въжето се опъна с и глухо издрънча като огромна струна. Хватката на Сам обаче го изпусна и той взе да се хлъзга надолу. Заудря по повърхността на камбаната, пръстите му отчаяно търсеха за какво да се захванат. Нямаше нищо. Изведнъж един ръб се плъзна изпод дланта му. Отново го прободе болката в кутрето. Въжето, помисли си той. Свитите му пръсти се бяха озовали върху въжето над отвора на камбаната. Протегна се с другата ръка, хвана въжето и се издърпа нагоре, като в същото време се оттласкваше с крака. Най-сетне видя котвеното въже — чисто бяло сред вихрушка от пясък. Сграбчи го. Усети как нечии пръсти докосват ръцете му. От мрака изплува познато лице. Реми. Погледът му се мержелееше, периферното му зрение тъмнееше. Реми се спусна по котвеното въже, протегна се, хвана го здраво за дяната китка и го задърпа.

Сам инстинктивно се вкопчи във въжето и се заизкачва.

Десет минути по-късно седеше на шезлонга на палубата със затворени очи и отпусната назад глава. След две минути в тази поза вдигна глава и отвори очи. Реми седеше на планшира и го гледаше. Наведе се и му подаде шише вода.

— По-добре ли си? — внимателно попита тя.

— Да. Много по-добре. Само кутрето ме боли. — Той го вдигна и го огледа. Ставата беше права, но подута. Сви пръст и примижа от болка. — Не е счупено. Една лепенка ще го оправи.

— Нищо друго ли ти няма?

Той поклати глава.

— Добре, радвам се да го чуя. Сам Фарго, ти си кръгъл идиот.

— Моля?

— Какво си мислеше, като хукна след това нещо?

— Просто реагирах инстинктивно. Когато осъзнах какво правя, вече беше късно. Като си сложиш главата в торбата…

— Си готов и на еднопосочно пътуване към дъното на океана — довърши Реми и тръсна намръщено глава. — Кълна се, Фарго…

— Съжалявам. И благодаря, че ме прибра.

— Идиот — повтори Реми, после стана и го целуна по бузата. — Обаче си моят идиот. Не е нужно да ми благодариш, но моля, пак заповядай.

— Кажи ми, че не сме я изгубили. — Сам се огледа наоколо. — Изгубихме ли я? — Все още беше леко замаян. Реми посочи зад кърмата, където котвеното въже се спускаше във водата, здраво опънато.

— Докато си подремваше, аз я издърпах. Би трябвало да е на около метър и половина от ръба.

— Браво на теб.

— Не се радвай прекалено. Още не сме я извадили.

— Няма да се плашиш, Реми — рече Сам през усмивка. — Физиката е наш приятел.

Преди да осъществят идеята на Сам обаче, трябваше да приложат малко груба сила. Увил пострадалото си кутре с монтажно тиксо, той стоеше на кърмата и обираше котвеното въже и правеше знаци с ръце, а Реми ги следваше, докато даваше на заден. Спряха корабчето над камбаната. Той разви въжето от кнехтовете, обра го докрай, после пак го застопори.

— Сега бавно напред — извика той. — Полека.

— Нямаш проблеми.

Реми започна съвсем леко да подава мощност, сантиметър по сантиметър. Сам се беше навел през кърмата, потопил маска във водата, и наблюдаваше камбаната, която риеше като булдозер в пясъка. Когато стигна на шест метра от пропастта, той извика:

— Стоп!

Реми спря.

Сам намести маската на лицето си и се гмурна, за да разгледа плячката. След минута излезе на повърхността.

— Изглежда добре. Не е много обрасла, което значи, че вероятно доста е постояла в този нанос.

Реми протегна ръка и му помогна да се качи.

— Някакви повреди?

— Не забелязах. Доста е дебела, Реми — сигурно е над трийсет и пет килограма.

Тя тихичко подсвирна.

— Голямо момиче. Добре, според стандартите, това означава кораб с водоизместимост… колко, хиляда тона?

— Между хиляда и хиляда и двеста.

Много по-голям от „Спийкър“. Чисто съвпадение е, че на същото място намерихме и монетата на Аделиз.

Сега, когато нямаше опасност камбаната да падне в канала, те я отвързаха и насочиха корабчето на стотина метра на север. Влязоха в провлака в „глезена“ на острова и се озоваха в лагуната на „тока“.

Не повече от седемстотин метра широка и още толкова дълга, лагуната на практика представляваше мангрово тресавище. От водата стърчаха няколко десетки „плаващи островчета“: гъбени шапки от пръст, кацнали на върха на оголени, разкривени мангрови корени. Различни по размер — от такива, под които можеше да стои само един човек изправен, до други с големината на двоен гараж, всички те бяха покрити с гъсти водорасли и малки горички от храсталаци. В южния край на блатото имаше тясна плажна ивица, а зад нея растяха кокосови палми.

Мястото беше зловещо тихо и мъртвешки застинало.

— Е, човек не вижда такива неща всеки ден — промърмори Реми.

— Да мяркаш някъде Лудия шапкар или Алиса?

— Не, да чукам на дърво.

— Да се размърдаме, че слънцето скоро ще залезе.

Заобикаляйки мангровите островчета, стигнаха до плажа, пуснаха котва и слязоха на брега.

— Колко ще ни трябват? — попита Реми. С една ръка сръчно събра косата си на шията и я върза с ластик на спретнат кок.

Сам се усмихна:

— Всеки път като те видя да го правиш, все едно е магия.

— Ние сме вълшебен вид — съгласи се тя и отърси водата от дългата си риза. — Та колко, казваш?

— Шест. Не, пет.

— Сигурен ли си, че не можехме да намерим, каквото ни трябва, в Стоун Таун и после да се промъкнем пак тук?

— На теб рискува ли ти се? Нещо ми подсказва, че капитанът на военния катер с удоволствие би ни арестувал. Ако реши, че го лъжем…

— Прав си. Добре, Гилиган, да направим тоя сал.

Потънали дървета имаше много. По-трудното беше да открият такива с подходящия размер. Сам набеляза пет кандидата, по около метър и половина дълги и дебели колкото телефонен стълб. Двамата с Реми ги извлачиха на брега и ги подредиха един до друг.

Сам се залови за работа. Конструкцията беше съвсем проста, както обясни той. Взе една клечка и я нарисува в пясъка.

— Не прилича на „Куин Мери“ — отбеляза Реми с усмивка.

— За нея ще ми трябват повече трупи.

— Защо стърчат краищата?

— По две причини: стабилност и лост.

— Не разбрах.

— Ще видиш. Сега ми трябва въже — няколко парчета по два метра.

— На вашите заповеди, сър — изкозирува Реми.

След около час работа Сам беше готов и огледа произведението си. Присвитите му очи говореха на Реми, че съпругът й смята уравнения наум. След минута Сам кимна.

— Добре. Трябва да има достатъчна плаваемост — обяви той. — С двайсетина процента резерва.

Влачейки сала след себе си, те отново насочиха корабчето през провлака и на юг по брега, докато стигнаха до мястото на камбаната. С помощта на рибарската кука Сам завъртя сала между андреяла и брега и го върза за кнехтовете.

— Инстинктът ми подсказва, че ни очаква второ посещение — рече Сам, изтегнат в шезлонга на задната палуба.

Реми се присъедини към него. Пиеха вода и гледаха водата. След трийсетина минути юлинът действително се появи на половин миля на север.

— Бива си те — рече Реми.

Катерът намали ход. Сам и Реми видяха фигурата в бяла униформа, също на задната палуба. Слънчевите лъчи се отразяваха от лещите на бинокъла.

— Усмихвай се и махай — рече Сам.

Двамата се усмихваха и махаха, докато капитанът не свали бинокъла и не се скри в кабината. Двигателят на катера заръмжа и той се насочи на север. Сам и Реми изчакаха да изчезна зад извивките на острова, после се захванаха за работа.

С готова котва в ръка Сам нахлузи плавниците и маската и се прехвърли на сала. С известни усилия успя да го центрира върху камбаната. Върза края на котвеното въже за далечния край на сала, гмурна се под ъгъл, докато въжето се опъна, и закопа върховете на котвата в пясъка.

Излезе на повърхността, улови въжето, което Реми му подхвърли, и го преметна през средната греда на сала. После отново се гмурна и закачи майона за короната на камбаната. Минута по-късно отново беше на задната палуба, за да осигури въжето на Реми за двата кнехта.

Накрая сложи ръце на хълбоците си и огледа установката.

Реми се усмихна:

— Май си много доволен от себе си, а?

— Определено.

— Има за какво. Храбрият ми инженер.

Сам плесна с ръце.

— Хайде да го направим.

Реми застана на кормилото и Сам извика:

— Бавен напред.

Водата зад кърмата стана на пяна и корабчето леко потегли. Опънатото въже започна да се подава от водата. С приглушено скърцане въжето се пристегна върху напречната греда на сала.

— Изглежда добре — провикна се Сам, — продължавай.

Салът се задвижи, съкращавайки разстоянието до кърмата.

— Хайде — мърмореше Сам, — хайде…

В далечния край на сала котвеното въже трепереше от напрежението, борейки се с товара. Сам сложи маската, наведе се и потопи лице във водата. Три и половина метра под повърхността камбаната се полюшваше на няколко сантиметра от дъното.

— Как върви? — попита Реми.

— Просто прелест. Продължавай.

Педя по педя те издърпаха камбаната, докато короната се показа над повърхността и издрънча в напречната греда на сала.

— Забави! Остави ход, колкото да стоиш на място.

— Забавям!

Сам грабна двуметровото въже от палубата и скочи във водата. С три замаха стигна до сала. Пет намотки през короната и моряшки възел през напречната греда, и камбаната беше здраво вързана. Сам вдигна победоносно ръце като каубой, който току-що е уловил бик.

— Готово! — извика той.

Двигателите замлъкнаха. Реми се върна на задната палуба, усмихна се и му отвърна с вдигнати палци.

— Поздравления, Фарго! А сега какво?

Усмивката му бързо изчезна.

— Не знам. Все още мисля.

— Защо ли подозирах, че точно това ще кажеш?