Изгубената империя

Глава 10

Занзибар

Сам видя Ицли Ривера да се приближава между дърветата около паркинга от северната страна на игрището. Зад него на изток през паркинга вървеше друг мъж, но не можеше да види лицето му. Целенасочената му походка обаче ясно го открояваше. Това ще да е Ночтли.

На самото игрище вървеше юношески мач. Целият парк ехтеше от смях и викове. Ривера мина по пътеката от западната страна на игрището и спря пред пейката на Сам.

— Дошъл сте сам — отбеляза мексиканецът.

Когато видя Ривера толкова отблизо и на дневна светлина, Сам веднага си промени преценката за него. Макар да не се беше съмнявал, че си има работа с жилав и неустрашим мъж, острите черти на лицето му и стегнатите мускули предполагаха жестока суровост. Черните му очи гледаха Сам безстрастно: изражение, което надали често се променяше, независимо дали Ривера ядеше сандвич, или убиваше някого.

— Седнете — учтиво го покани Сам, въпреки че потръпна от страх. Имаше чувството, че храни с ръка голяма бяла акула.

Ривера седна.

— Поканихте ме на среща — каза той.

Сам не отговори. Гледаше мача. След една минута Ривера наруши мълчанието:

— Забавен беше този номер със сандъка.

— Нещо ми подсказва, че не ви е било толкова смешно.

— Така е. Къде е съпругата ви, мистър Фарго?

— Има работа. Можете да дадете знак на приятеля си да спре да обикаля. Няма да я намери.

Ривера помисли няколко секунди, после вдигна ръка от облегалката на пейката и я сви в юмрук. Ночтли спря.

— Да поговорим за нашия проблем — рече Сам.

— И какъв е според вас той?

— Мислите си, че имаме нещо, което искате.

— Кажете ми точно: какво си мислите вие, че имате?

Сам се изправи.

— Обичам словесните двубои, но днес не съм в настроение.

— Добре, добре. Седнете, моля ви.

Сам седна.

— Хората, за които работя, търсят един потънал кораб. Смятаме, че е някъде тук — каза Ривера.

— Как се казва?

— „Офелия“.

— Разкажете ми повече.

— Пътнически параход. Твърди се, че е потънал в тези води през 70-те години на 19-и век.

— Това ли е всичко, което знаете за него?

— В общи линии.

— Откога го търсите?

— От седем години.

— Активно?

— Да, активно.

— В и около Занзибар?

— Разбира се.

— Предполагам, че имате опит в тези неща, иначе нямаше да ви наемат.

— Да, имам опит.

— Хората, за които работите… какъв е по-конкретно техният интерес?

— Предпочитам да не говоря по въпроса.

— Нещо с парична стойност, предполагам? — продължи Сам. — Нещо, което „Офелия“ е превозвал, когато е потънал?

— Добро предположение.

— И смятате, че каквото и да сме намерили, е на „Офелия“?

— Възложителите ми биха искали да проверя тази възможност.

Сам кимна замислено. През последните минути се опитваше да накара Ривера да се издаде, да каже нещо, което двамата с Реми да могат да използват в собственото си разследване.

— Явно е нещо много ценно — отбеляза той. — Да подкупите капитан на танзанийски военен катер да ни сплаши, да ни наблюдавате, а после, когато падне нощта, да се промъкнете в лагуната и да се качите на лодката ни с извадени ножове…

Тези думи хванаха Ривера неподготвен. Той си по дълбоко въздух и издиша объркано.

— Всичко видяхме — продължи Сам.

— Откъде?

— Има ли значение?

— Всъщност не. Приемете извинението ми. Приятелите ми са бивши военни. Някои навици трудно се пречупват. Увлякоха се във вълнението си. Вече ги смъмрих.

— И тримата?

— Да.

Разбира се, Сам не се върза на самопризнанието на Ривера, но каза:

— Добре. Какъв е планът ви? Да откраднете каквото си мислите, че сме намерили ли?

— Засега не знаем какво сте намерили.

Сам замълча за десетина секунди, после каза:

— Не мога да разбера за идиоти ли ни взимате или имате проблем с краткосрочната памет.

— Моля?!

— Вие сте тук заради табелката до сандъка. Намерихте го благодарение на бележката, която видяхте до скицата на една камбана в тефтера, който пък открихте в лодката ни. Смятате, че сме се натъкнали на корабна камбана. Защо просто не го кажете?

— Приемете тогава, че съм го казал.

— А аз ще ви кажа друго: камбаната, която намерихме, не е от „Офелия“.

— Прощавайте, но не мога да взема думите ви на доверие.

— Да прощавам ли?

— Бих искал лично да погледна камбаната.

— Камбаната, за която вие и хората ви бяхте готови да ни убиете? Ще трябва да ви откажа.

— Упълномощен съм да ви платя възнаграждение, ако камбаната, която сте намерили, се окаже същата, която ние търсим.

— Не, благодаря. Имаме си достатъчно пари.

— Заведете ме при камбаната, позволете ми да я огледам и възложителят ми ще дари петдесет хиляди долара на посочена от вас организация.

— Не.

Очите на Ривера станаха студени и той тихо изръмжа:

— Мистър Фарго, ядосвате ме.

— Има си хапчета за нерви.

— Предпочитам да не решавам проблемите с хапчета — каза Ривера и вдигна ризата си, за да открие дръжката на пистолет, „Хеклер&Кох Р30“, същия като този, който взеха от Яотъл.

— Сега си тръгваме — промърмори Ривера. — Не правете сцени или ще ви убия на място. Ще сме избягали, преди някой да е съобщил в полицията.

— Полицията… — повтори Сам. — Имате предвид участъка от другата страна на пътя ли?

Риверя погледна през рамото му. Стисна устни, а мускулите на челюстта му потрепнаха.

— Трябваше да се подготвите по-добре. Разбирам, че това е стар участък, но толкова трудно ли щеше да бъде да проверите? Сигурно ви смутих.

— Cabron!5

Сам не беше на „ти“ с испанския жаргон, но подозираше, че Ривера подлага на съмнение баща му.

— Ако погледнете по-внимателно — каза той, без да обръща внимание на ругатнята, — ще видите мъж и жена, седнали на пейката до стъпалата на участъка.

— Виждам ги.

Сам извади телефона си, набра номер от бързото избиране и остави да звънне два пъти, после затвори. След секунда Реми Фарго се обърна към игрището и им помаха.

— Мъжът, с когото разговаря тя, е старши полицейски инспектор от Дар ес Салаам.

— Полицията може да бъде подкупена. Също като бреговата охрана.

— Не и този. Случайно се оказа близък приятел на човека на ФБР в американското посолство.

— Блъфирате.

— В този момент може би жена ми му разказва за мъж на име Яотъл, който се опита да проникне в бунгалото ни миналата нощ. Беше въоръжен със същия пистолет като вашия и нямаше паспорт.

Ривера свъси вежди.

— Инцидентът с лодката… Това не е бил Яотъл.

Сам поклати глава.

— Как го направихте?

— Изкарах няколко курса по театрално майсторство в колежа.

— Все едно. Той няма да проговори. А дори да го направи, не знае нищо.

— Само името и лицето ви.

— И двете могат да се променят. Дайте ми камбаната, върнете ми моя човек и повече никога няма да ви безпокоим.

— Нека да помисля. Ще ви се обадя утре до края на деня. Ако ни обезпокоите преди това, ще се обадя на нашия приятел от полицията. Дали бихте ми казал къде сте отседнали?

Ривера се усмихна мрачно и поклати глава.

— Не, не бих. — Но издиктува телефонния си номер. — Очаквам добри новини.

Сам се изправи.

— Очаквайте каквото щете.

После се обърна и се отдалечи.

Сам пресече улицата, наближи полицейския участък. Реми приключи разговора си с инспектора с топло ръкостискане и благодарност. Мъжът се усмихна, кимна на Сам и си тръгна.

— Прекрасен човек излезе този Хуру — каза Реми. — Помоли непременно да поздравим Руб.

— Ти какво му каза? — попита Сам, като седна до нея.

— Че според нас някой се е опитал да влезе в къщата ни снощи. Заръча да му се обадим лично, ако имаме проблеми. А твоят разговор с ходещия скелет как мина?

— Както можеше да се очаква. Твърди, че работи за някакъв богаташ, който от години издирва „Офелия“. Проблемът е, че твърди, че не знае почти нищо за произхода му.

— Опитал се е да се измъкне. Решил е, че може да те заблуди.

Всеки, който дори бегло се занимава с търсене на потънали кораби, бързо изучава всички детайли от историята им. Престореното невежество на Ривера относно „Офелия“ ясно говореше, че корабът е жизненоважен за него и възложителя му.

— Той спомена ли за скрития надпис?

— Не. Това можеше да ни каже много. Още едно нещо, което опитният търсач би следвало да знае. Не го спомена, защото се е надявал ние да не сме го забелязали.

— Някакъв намек какво търсят, все пак?

— Само това, че е нещо, което корабът е превозвал. Някакво съкровище. Даже ни предложи възнаграждение.

— Колко мило от негова страна! И какъв е изводът?

— Ривера твърдеше, че има опит в търсенето на потънали кораби, което може да е вярно, а може и да не е. Каза още, че възложителите му активно издирват „Офелия“.

В света на търсачите на съкровища активното издирване означава тежки експедиции, свързани с много каляне и мокрене, разчертаване на участъци за претърсване, измервания с магнитометър, ровене в тиня и боклуци. А и по-сухите, но не по-малко трудоемки проучвания: разпитването на роднини, проучването на локациите, дългите часове в прашните библиотеки в търсене на най-дребната следа за местонахождението на целта.

— Ако Ривера се занимава с това отдавна, трябва да има публични записи, новини, разрешителни…

— И аз това си помислих. Ако ги намерим, ще добием по-ясна представа какво всъщност търсят тези хора.

Поседяха десетина минути на пейката, докато Ривера и партньорът му напуснат паркинга и игрището и демонстративно обиколят участъка. Сам и Реми им махнаха за довиждане.

След като се убедиха, че вече няма да се върнат, Сам и Реми се насочиха на изток към открития пазар, откъдето си купиха храна и други необходими неща. Докато вървяха между сергиите, се оглеждаха дали някой не ги следи. Като се увериха, че нямат опашка, тръгнаха към агенцията за коли под наем на три пресечки разстояние. Там ги чакаше „Тойота Ленд крузър“ от 2007-а, която си бяха запазили. След четирийсет минути отново си бяха във вилата в Уроа.

Докато вървяха по алеята към къщата, телефонът на Сам иззвъня. Реми пое торбата с покупки и влезе във вилата, а Сам провери кой е: Руб.

— Добро утро, Руб.

— Ранно, ранно утро. Как мина срещата?

— Добре. Хуру ти предава много поздрави.

— Добър човек е той. Предадохте ли му гостенина?

— Не още. — После му преразказа разговора си с Ривера. — Вече се обадихме на Селма. Тя работи върху информацията за потъналите кораби в района. Утре отиваме в университета да си напишем домашното.

— Знам, че се повтарям, но внимавайте, за бога. Поразрових се за този Ицли Ривера. Освен че е бивш военен, което ви е известно, бил е и в разузнаването. Пенсионирал се е преди около осем години и започнал частна практика. А ето го и интересното: според шефа на полицията в Мексико Сити, Ривера е бил задържан шест пъти от Policia Federal, но нито веднъж не е бил подвеждан под отговорност.

— За какво са го арестували?

— Грабежи, подкупи, изнудване, убийство, отвличане… и все на високо политическо ниво.

— С една дума, наемен главорез.

— Добре обучен военен главорез. Не го забравяй. Никой не може да разбере за кого работи.

— Как се е отървал от всички обвинения?

— По обичайния начин: оттегляне на свидетелите или поради промяна на мнението, или поради промяна във физическото състояние, като например внезапна и неочаквана смърт.

Сам се изхили.

— Да, Руб, схванах.

— Останалите са банални — недостатъчни улики, формалности и прочее.

— Явно има дебели връзки.

— Дебели връзки с фетиш към потънали кораби. Какво ще правите с камбаната?

— Още не сме решили. Истината е, че тя всъщност не ме интересува. Независимо дали търсят „Офелия“, или кораба със заличеното име, важното е, че ги притеснява мястото, на което сме я намерили… това и фактът, че не щем да се откажем.

— Може би не става дума за нещо, което търсят, а нещо, което не искат никой да намери — предположи Руб.

— Интересна мисъл.

— Тази работа с дарението… — продължи Руб. — Искал ви е двамата с Реми и камбаната на едно място. Защо иначе да не приеме и снимка? А ако търсят „Офелия“, защо не ви наемат? Всички знаят как работят Фарго: голям процент отива за благотворителност и нищо лично за вас. Сам, мисля, че тук въпросът не е да се намери нещо, а да се скрие.