Огледален образ

9.

Неделя, 9:00 часа вечерта, Белгород, на руско-украинската граница

Вертолетът „Камов КА-26“ с радиален двигател кацна върху ярко осветената ивица земя, а витлата му вдигнаха вихрушка от прах и я завъртяха в неописуем танц. Докато войниците притичат и да започнат да разтоварват сандъците с комуникационно оборудване, вътрешният министър Догин слезе от машината. Като прикрепяше с една ръка меката си шапка, а с другата яката на палтото си, той се наведе и бързо се отдалечи от вертолета.

Догин винаги бе обичал временните бази като тази — гола поляна, превърната за една нощ в действащ команден център, със следи от ботуши в размекнатата пръст и прашен въздух с мирис на дизелово гориво.

Лагерът бе построен по подобие на планинските бази в Афганистан от последните дни на войната. Вдясно на около един километър се намираха подредени в редици големи палатки за по дванадесет войници всяка. Редовете бяха от по дванадесет палатки и достигаха чак до далечните хълмове. Зад тях, в северния и южен ъгъл на лагера, имаше бойни места за стрелци и землянки. В случай на война тези позиции щяха да бъдат използвани за защита на базата от партизански атаки. Отляво, където нямаше хълмове, стояха редици танкове, бронетранспортьори и хеликоптери. Там се намираха и столовата, душове в брезентови кабини, мястото за събиране на отпадъци, медицинският център и складовете. Дори и през нощта там кипеше живот.

По-нататък в далечината, право напред, Догин видя безупречните очертания на витловия ПС-89 моноплан, който принадлежеше на Дмитрий Шович. Пазеха го двама мъже с бойни автомати. Пилотът седеше на мястото си в готовност да излети, щом му заповядат.

Когато погледна самолета, министърът на вътрешните работи потръпна. Онова, което досега беше само въпрос на разговори, щеше да се превърне в реалност. Хората и техниката тук, както и оборудването, което беше на път, щяха да му помогнат. За да получи парите, които са му необходими, и да поправи провала си в изборите, той бе на път да сключи договор с дявола. Само се надяваше Косигин да е прав, че когато му дойде времето, ще успеят да се измъкнат от този договор.

До складовете имаше още три палатки: метеорологичен център с поставени отпред уреди, свързани с компютрите вътре, комуникационен център с две сателитни антени — едната насочена на северозапад, а другата на югоизток — и команден пункт.

Генерал Михаил Косигин стоеше пред последната палатка с широко разкрачени крака, ръце, поставени зад гърба, и твърдо вдигната глава. Зад него вдясно ординарецът бе вдигнал ръка до шапката си за поздрав.

Въпреки че вятърът брулеше силно и развяваше края на куртката, панталоните на генерала и платнището на палатката, Косигин като че ли не го забелязваше. От стоманено черните очи до хлътналите бузи и дълбокия белег, който ги прорязваше в диагонал, близо метър и деветдесет сантиметра високият генерал беше олицетворение на твърд и верен казашки предводител.

— Добре дошъл, Николай Павлович — каза генералът. — Радвам се да те видя! — Косигин говореше високо, но гласът му бе заглушен от бръмченето на вертолета.

Догин разтърси ръката му:

— И аз се радвам да те видя, Михаил Андреевич.

— Наистина ли? Тогава защо гледаш толкова сърдито?

— Не съм сърдит. Разтревожен съм.

— Ах, великият ум винаги е зает. Като Троцки в изгнание.

Догин го погледна накриво.

— Не бих казал, че метафората ти ми харесва. Аз никога не бих се противопоставил на Сталин и се надявам, че няма да свърша заклан.

Очите на Догин не се отделяха от погледа на Косигин. Генералът бе приятен и невероятно уравновесен човек. Беше двукратен олимпийски шампион по стрелба с пистолет — резултат от младите години, прекарани в полувоенизираната организация на ДОСО — Доброволна организация за съдействие на отбраната — в която младежите се обучаваха на спортни и военни умения. В резултат на това неговото израстване в армията бе бързо и бляскаво, макар и недостатъчно, за да удовлетвори невероятно високите му амбиции. Догин беше сигурен, че сега може да има доверие в генерала. Косигин се нуждаеше от министъра, за да може да властва над сегашните си началници, когато се установи новият порядък. Ами после? Е, „после“ с хора като Косигин винаги беше проблем…

Косигин се усмихна:

— Не се бой. Тук няма убийци. Само съюзници. Съюзници, които са готови да направят нещо, но… — Усмивката му стана по-широка. — Но съюзници, които са готови както винаги да служат на министъра си.

— И на неговия генерал — добави Догин.

— Естествено. — Косигин се усмихна и като се обърна, посочи с ръка към палатката си.

Когато влезе, Догин видя третия член на странния триумвират: Дмитрий Шович. Гангстерът беше седнал на един от трите сгъваеми стола, подредени около малката зелена метална маса.

Шович се надигна, когато Догин влезе.

— Здравей, приятелю — каза той тихо.

Догин не можа да се насили да го нарече така.

— Здравей, Дмитрий. — Той кимна и се вгледа в продълговатите светлокафяви очи на другия. Те бяха студени, тези очи, и изглеждаха още по-хладни от това, че бяха скрити под яркорусите коса и вежди. Продълговатото лице на Шович беше невъзмутимо, а кожата му неестествено гладка. Догин бе чел, че Шович се бил подложил на химически пилинг, за да премахне неприятните следи от деветгодишния си престой в сибирския затвор.

Шович седна, но очите му не се отделяха от новодошлия.

— Нещо не си весел, министре.

— Виждаш ли, Николай Павлович? — намеси се генерал Косигин. — Всички го забелязват. — Той завъртя стола си, яхна го и насочи към Догин пръста си като пистолет. — Ако не беше толкова сериозен, може би сега ние нямаше да сме тук. Нова Русия харесва лидери, които могат да се усмихват и да пият, а не някой, който изглежда като че ли носи тежестта на целия свят върху раменете си.

Догин разкопча палтото си и седна на свободния стол. Върху масата имаше табличка с чаши за чай, чайник и бутилка водка. Той си наля чай.

— Нова Русия последва един шут, който ще я кара до разруха чрез смях и пиянство.

— Звучи като виц — забеляза Косигин. — Но руснаците никога не са знаели какво е добро за тях. За щастие нас ни има и сме се събрали тук, за да им го покажем. Виждаш ли колко сме благородни.

Шович скръсти ръце върху масата.

— Генерале, аз не съм благороден и не ме интересува спасението на Русия. Русия ме изпрати в ада за цели девет години, преди да бъда освободен от общата амнистия на Горбачов. Аз се интересувам само от предложенията, за които разговаряхме преди. Приемливи ли са те и за двама ви?

— Да — отговори генералът.

Студените очи на гангстера се изместиха към Догин.

— И вместо теб ли отговаря той, министре?

Министърът на вътрешните работи сипа лъжичка захар в чая си. За пет години след освобождаването си от обикновен бандит Шович бе се превърнал във всепризнат лидер на световна престъпна армия, включваща 100 000 души в Русия, Европа, Съединените щати, Япония и по целия свят, повечето от които бяха приети в нея по древния обичай на престъпниците — след като са доказали лоялността си с убийство.

„Луд ли съм, че обединявам силите си с този човек?“ — попита се Догин. Шович щеше да бъде лоялен само докато получи двадесетте процента от общите богатства на бившите съветски републики, които включваха най-големите петролни залежи на земята, два пъти по-големия дървесен фонд от този на Амазония, почти четвърт от световните запаси необработени диаманти и злато и някои от най-големите залежи на уран, плутоний, калай, желязо, въглища, мед, никел, сребро и платина. Този човек не беше патриот. Той искаше да използва естествените богатства на възстановения Съветски съюз, за да изпере наркопарите си.

Това караше Догин да се чувства заплашен, но Косигин твърдеше, че докато той и колегите му контролират най-голямата армия в света, а Догин ръководи новия секретен оперативен център в Санкт Петербург, няма защо да се страхуват от Шович. По-късно биха могли да го елиминират, като го заточат в някоя от резиденциите му в Ню Йорк, Лондон, Мексико, Хонконг или Буенос Айрес. Ако пък откаже, можеше и да бъде застрелян ненадейно.

Догин не беше сигурен в това, но като че ли нямаше друг изход. Трябваха му много пари, за да купи политиците и военните и да проведе една агресивна война без знанието на Кремъл. За разлика от афганистанската това щеше да бъде война, която руснаците щяха да спечелят. Но за целта бяха необходими пари. Маркс би настръхнал от подобна мисъл…

— Аз отговарям за себе си — каза Догин на Шович. — Твоите условия са приемливи за мен. В деня, когато правителството на Жанин бъде свалено и аз стана президент, човекът, когото посочиш, ще бъде новият министър на вътрешните работи.

Шович се усмихна с леденостуден поглед.

— Ами ако избера самия себе си?

Догин трепна от ужас, но бе твърде добър политик, за да покаже реакцията си.

— Както казах, изборът е твой.

Взаимното недоверие бе създало помежду им напрежение, което Косигин разкъса с внезапния си въпрос:

— А какво ще кажете за Украйна? Ами за Вешник?

Догин отмести погледа си от Шович.

— Президентът на Украйна е с нас.

— Защо? — попита Шович. — Украинците имат независимостта, за която са мечтали от десетилетия.

— Вешник се сблъсква с все повече социални и етнически проблеми, с които нито той, нито военните му могат да се справят — отговори Догин. — Той иска да ги потуши, преди да станат неуправляеми. Ние ще му помогнем по този въпрос. Той тъгува за славното минало също като мен и Косигин. — Догин изгледа леденото лице на гангстера, застанал пред него. — Моите съюзници в Полша планират едно събитие там във вторник в 12:30 часа през нощта местно време.

— Какво събитие? — попита Шович.

— Моят специален помощник от Санкт Петербург вече е изпратил една секретна част в граничния град на Полша Пшемисъл. Тя ще организира експлозия в тамошния Дом на полската комунистическа партия. Комунистите няма да премълчат атаката, а моите хора ще се погрижат протестите да станат яростни. Тогава там ще бъдат изпратени полски войски, а сблъсъкът ще се разпространи към украинската граница, която се намира само на десетина километра. През нощта на събитията войските на Вешник ще стрелят по поляците.

— Когато това стане — намеси се Косигин, — Вешник ще се свърже с мен, за да поиска военна подкрепа. Жанин вече ще е научил, че не е силният на деня. Той ще се опита да разбере кои от генералите са на негова страна точно както Елцин, когато военните му решиха да ударят Чечня. Ще има твърде малко съюзници, а политиците, които ние ще подкупим, също няма да го подкрепят. Поляците от украински и беларуски произход ще бъдат преследвани. Когато украинците и аз контраатакуваме, Беларусия ще се присъедини към нас, като разшири фронта, който ще достигне на сто и петдесет километра от Варшава. Щом чуждите банкери и бизнесмени изоставят Жанин, руснаците ще изпаднат в националистическо безумие и с него ще бъде свършено.

— Ключът към успеха ни — прекъсна го Догин — е да не допускаме Съединените щати и Европа да се намесят с военна сила. — Той погледна към Шович. — Затова ние ще положим дипломатически усилия, като заявим, че това не е агресия, а атака против нашата федерация. Но ако не се получи, генералът сигурно ти е казал за идеята за заплахи срещу важни държавни служи…

— Говорих — прекъсна го Косигин. — Но Дмитрий ми спомена за една по-добра идея. Защо сам не му я кажеш, Дмитрий?

Догин гледаше как гангстерът се намества в стола си. Разбра, че Шович го прави само за да го накара да чака. Той се облегна, преметна крак върху крак и почисти праха от черната си обувка.

— Моите хора в Америка ми казаха, че ФБР е станало много силно по „контраатаките“ — заговори Шович. — Ако ние извършваме рекет или наркооперации, те само се опитват да ни ограничават. Но когато засягаме техни хора, те удрят здраво. Това не позволява улиците да се превръщат в бойно поле. И след като повечето от гангстерите работят заради парите, а не заради политиката, те отказват да нападат държавни обекти.

— Тогава какво предлагаш? — попита Догин.

— Един показен урок срещу цивилен обект.

— С каква цел?

Сега отговори Косигин:

— За да бъде привлечено вниманието на цяла Америка. Когато това стане, ние ще им кажем, че ако ни оставят на мира в Източна Европа, няма да има повече актове на тероризъм. Дори ще им предадем извършителя, така че президентът Лорънс да се представи като бърз и решителен държавник.

— Разбира се, вие ще трябва да обезвъзмездите моите колеги в Америка за загубата на техния човек — намеси се Шович. — И това ще бъде част от вашия малък дял от сделката.

— Разбира се — съгласи се Косигин. Той посегна към бутилката с водка и погледна Догин. — Както вече казахме, Николай Павлович, необходимо ни е само да задържим САЩ настрани, докато нощните новини показват картини на осакатени и убити войници. Хората в Съединените щати не понасят убийствата. Президентът Лорънс, който е избран само преди няколко месеца, няма да се реши да се намеси.

Догин погледна Шович.

— Какъв цивилен обект ще ударите?

— Не мога да знам — отвърна той равнодушно. — Моите хора живеят в Америка. Някои от тях са наемници, други са патриоти. Но всеки от тях знае как да нарани душата на американците. Оставил съм решението на задачата в техни ръце. — Той се усмихна мрачно. — Утре по това време ще видим по новините какво са направили.

— Още утре! — възкликна Косигин. — Ние сме хора на действието! — Той наля водка в своята чаша и в тази на Шович. — Николай Павлович не пие и затова ние ще му позволим да се чукне с нас с чаша чай. — Той вдигна чашата си. — За нашия съюз.

Когато мъжете чукнаха чашите си, Догин усети присвиване в стомаха си. Това беше преврат. Втора революция. Беше създаване на нова империя и заради това щяха да умират хора. Но докато това той приемаше като нещо нормално, чувстваше, че не може да се примири с равнодушието на Шович. Гангстерът бе отказал заплахите и беше решил да се извършат убийства, като че ли за него това нямаше никакво значение.

Догин отпи от чая и си напомни, че този порочен съюз е необходим. Всеки водач прави компромиси, за да постигне целите си. Петър Велики насила е въвел идеите, които е донесъл от Европа в руското изкуство и занаяти. Сътрудничеството с Германия е позволило на Ленин да свали царя и да се измъкне от Първата световна война. Сталин е утвърдил властта си с убийството на Троцки и стотици хиляди други. Елцин сключваше съюзи с черноборсаджии, за да спаси икономиката си от пълен провал.

Сега той си сътрудничеше с един гангстер. Поне Шович беше руснак. По-добре, отколкото да отива в Съединените щати с шапка в ръка и да проси пари и морална подкрепа като Горбачов навремето и като Жанин сега.

Докато останалите двама изпразваха чашите си, Догин избягваше погледа на Шович. Опитваше се да не мисли за средствата, а само за целта. И си представи картата, която щеше да виси на стената на кабинета му. Картата на новия велик Съветски съюз.