Огледален образ

36.

Вторник, 12:26 часа през нощта, Хелзинки

Кварталът около южното пристанище на Хелзинки е известен не само заради оживения пазарен площад в близост до президентския дворец, но и заради разходките с корабчета до остров Суоменлина, които се предлагат по няколко пъти на ден. Разположен на входа на залива, този великолепен „Северен Гибралтар“ приютява летен театър, военен музей и величествен замък от осемнадесети век. Съседният остров Сюрасаари е свързан с мост с материка и там се намира олимпийският стадион, построен за игрите през 1952 година.

През нощта островите представляват тъмни силуети на фона на тъмното небе. Но дори и да се виждаха, Пеги Джеймс не би ги забелязала. Майор Ахо й бе дал автомобил и точни указания за маршрута. Петнадесет минути след като той бе тръгнал за летището с двамата души за прикритие, тя с редник Джордж тръгнаха към пристанището и яхтата, която щеше да ги отведе до базата Котка и миниподводницата. Тя нямаше нито време, нито интерес да разглежда околностите. В ума й имаше само едно: да стигне в Санкт Петербург. Най-важното беше да завърши работата, започната от Кейт Фийлдс-Хътън. Да намери и убие човека или хората, отговорни за неговата смърт, не беше най-важното, въпреки че ако й се отдадеше такава възможност, бе готова да я използва.

Яхтата бе една лъскава „Ларсон Кабрио 280“ и щом казаха паролата и получиха отговор, двамата се качиха на борда. След като настани внимателно раницата си на пода между краката си в рубката, Пеги седна до Джордж и яхтата се плъзна в нощта. Двамата прекараха всичките деветдесет минути от пътя в преглеждане на картите на Ермитажа и терена между точката на пристигане на брега и музея. Планът, който тя бе съставила с майор Ахо преди идването на Джордж, беше миниподводницата да ги остави в гумена надуваема лодка в близост до северния крайбрежен парк на няколко спирки с автобус от целта им. Тя предпочете този маскарад пред нощната операция. Освен всичко останало чуждите власти по-охотно вярваха на легендата, когато операцията се извършваше през деня, тъй като повечето разузнавачи не бяха чак толкова безумни, че да се опитват да действат така открито.

Миниподводницата бе скрита в хангар без прозорци в залива. Тя би предпочела да го прелетят и да скочат с парашути в морето в близост до зоната на проникване, но нощните скокове в леденостудената вода бяха твърде рисковани. Ако тя или редник Джордж паднеха далеч от лодката, биха могли да загинат от измръзване още преди да я достигнат. Освен това скокът би могъл да повреди финото оборудване, което носеше, а това не биваше да стане в никакъв случай.

След като им направиха снимки, агентите бяха приети от млад мъж, облечен в тъмносин пуловер и панталони. Той беше с квадратно лице и дълбока трапчинка на брадичката. Русата му коса бе подстригана почти напълно. От сянката се измъкна друг мъж. Той ги освети с фенерче и насочи към тях пистолет. Пеги засенчи с ръка очите си, докато първия от мъжете сравняваше снимките им с копията, които тя им беше изпратила по факса от президентския палат.

— Ние сме — каза Пеги. — Кой друг би могъл да изглежда толкова ужасно.

Мъжът подаде снимките и факса на другия, който наведе светлината, за да ги разгледа. Сега Пеги можеше да види лицето му — гладко и почти съвсем квадратно. Той кимна.

— Аз съм капитан Райдмън. А това е Хелсман Осипов. Последвайте ме. След малко тръгваме.

Той се обърна и поведе Пеги и редник Джордж по пътеката, която заобикаляше хангара. Другият мъж ги следваше отзад.

Минаха покрай няколко нови лъскави патрулни катера, които се полюляваха леко върху водата, и спряха до ъгъла на хангара. Там, поклащайки се леко до къс алуминиев мостик, се намираше тъмносивата миниподводница. Люкът й беше отворен, макар че вътре не бе осветено. По пътя към Финландия Пеги бе прочела, че миниподводниците се изкарват на брега на всеки шест месеца за ремонт и поддръжка. Окачват ги на въжета, а после буквално ги „чупят“ като яйце, като отделят двигателния сектор от пътническия. Дълга само петнадесет метра, подводницата можеше да превозва четирима пътници с максимална скорост от девет възела. Пътуването до Санкт Петербург щеше да продължи до 14:00 часа местно време, което включваше и излизане на повърхността след шест часа, за да може за около половин час двигателите да презаредят акумулаторите и да се напълни помещението с чист въздух.

Тя не страдаше от клаустрофобия. Но когато погледна в това, което приличаше на голям термос с капачка встрани, й стана ясно, че им предстоят десет не особено приятни часа. Пеги видя трите тесни седалки и малкото място, на което човек едва ли би могъл да застане прав. Зачуди се къде ли ще седне капитанът.

Осипов скочи от мостика в тъмнината и щракна някакъв ключ. Слабото осветление на „мародерчето“ се запали и рулевият зае мястото си пред контролното табло — къса колонка с ръчка за маневриране и бутони за автопилот и за поддържане на дълбочината и азимута. До него имаше помпа за изчистване на малката кабина от кондензатната влага и кормило за отваряне на люка. След като Осипов провери уредите, двигателя и въздушните помпи, Райдмън каза на Джордж да влезе.

— Приличам на маймунски възел — каза той, когато се вмъкна на седалката, опита да изправи гърдите си и се изви вдясно с една ръка под себе си, за да може да се задържи на място.

— А, значи си плавал. — Гласът на Осипов беше носов, но странно мелодичен.

— У дома. — Джордж подаде ръка на Пеги, за да й помогне да се настани. — Един път спечелих състезание за най-бързо връзване на възел в края на въже. — Той погледна Пеги, когато и тя се вмъкна на мястото си. — Маймунският възел е декоративен начин на завързване в края на въжето.

— Прави се обикновено около товара, а не на самото въже. — Тя погледна лицето на Джордж в полумрака на каютата. — Имаш лошия навик да ме подценяваш, редник. Така ли се отнасяш към всички жени?

Джордж се облегна назад. Той повдигна рамене като че ли да се освободи от някакъв товар.

— Малко сте докачлива, госпожице Джеймс. Аз всъщност отговарях на въпроса на капитана.

Райдмън се обади нетърпеливо:

— Позволете ми да ви напомня, че сме малко притеснени. Обикновено с мен пътува електротехник, който отговаря за наблюдението на двигателя и останалата част от електроинсталацията. Но за него нямаше място. Така че бих бил доволен, ако не отвличате вниманието ми.

— Извинете, сър — каза Джордж.

Вместо да слезе долу, капитанът остана върху кръглата платформа под люка и го затвори отвътре. Когато Осипов му каза, че сигналът „затворено“ — червена лампичка близо до контролното табло за автопилота — се е включил, Райдмън провери перископа, като бавно го завъртя на 360 градуса.

След това капитан Райдмън се обърна към пасажерите:

— В началото на пътуването ще плаваме с осем възела по повърхността. Това ще трае два часа. Когато приближим остров Мощний, който е руски, ще се потопим. Разговорите ще се водят шепнешком. Руснаците имат подвижни пасивни сонари там, както и по бреговата си линия. И понеже те не излъчват собствени сигнали като активните, но затова пък хващат всеки звук, ние не можем да знаем дали и кога ни слушат. Можем да се промъкнем незабелязано, но трябва да шумим колкото е възможно по-малко.

— А как ще разберете дали са ни забелязали? — попита Пеги.

— Тогава всички ще чуем експлозивите, пускани от бреговата им охрана. Ако се случи нещо такова, ще трябва да се потопим по-дълбоко и да избягаме.

— Колко често се случва това? — попита тя, като се ядосваше, че не знае подобен факт. Очакваше се разузнавачите да познават оборудването и целите си толкова добре, колкото познават своя собствен дом или автомобил. Но МИ-6 я включи в тази мисия толкова набързо, че нямаше време за друга подготовка, освен изчитането на документите по време на полета дотук. А в тях нямаше писано много за операциите на финландците в залива. Техните агенти обикновено отиваха в Русия с туристически групи.

— На десет пътувания се случва три пъти — отговори й Райдмън. — Въпреки че аз никога не съм прониквал толкова навътре в руски води. Очевидно този път ще бъде различно. Но ние няма да пътуваме напълно неприкрити. Майор Ахо изпраща хеликоптер, който ще пусне два звукоуловителя по пътя ни. Сигналите им ще бъдат наблюдавани в Хелзинки и всеки приближил се до тях руски плавателен съд ще бъде показан със светлинен сигнал върху картата на господин Осипов.

Осипов показа към кръглата компютърна карта с диаметър колкото малка чинийка, намираща се вдясно на контролната колона.

Когато приключи проверката на перископа, Райдмън се вмъкна на седалката си в предната част на рубката под люка. После се наведе към уредите, показващи работата на двигателя, и се обърна към Осипов:

— Готови сме.

Рулевият включи двигателя. Чу се съвсем тих звук и се усети лека вибрация. Щом тръгнаха, той угаси светлината и в помещението стана тъмно. Останаха да светят съвсем незабележимо само индикаторното табло и картата.

Пеги се извърна и загледа през малкото кръгло прозорче откъм нейната страна. Когато подводницата се запъти към изхода на хангара, се видяха само няколко малки мехурчета откъм двигателния винт. Тъмнината отвън я обгърна, а очите й се навлажниха.

„Ще трябва да преглътнеш сълзите — каза си тя. — И недоволството. И притеснението. И яда.“

Не беше само заради Кийт. Би могла да скърби за него и да продължи живота си. Трудно, но поне целенасочено. Но сега, когато него го нямаше наистина, тя осъзна, че няма и цел. Това беше нещо, което се бе насъбрало с годините. Изведнъж разбра, че е станала на тридесет и шест години, а начинът, по който бе живяла, не й бе дал възможности да се наслаждава на живота. Бе свидетел на упадъка на жизнеността и независимостта на страната си след управлението на Маргарет Тачър, на загубата на достойнство заради цинизма на монархията. И за какво бе всичко това? Всичките тези години на напрежение и саможертва? Загубата на любимия? Беше се движила напред заради желанието, заради отношенията, заради удоволствието и радостта, които изпитваше заедно с Кийт.

„А сега какво ми остава — запита се тя. — Щом Англия се е превърнала в сателит на Европейската общност? При това не един от уважаваните, понеже не желае да се подлага на германците, както го правят французите, не може да изобразява благоденствие и вяра, когато се сблъсква с промишлен колапс, както го правят испанците, нито да сменя правителства като италианците. Тогава за какво, по дяволите, съм живяла? И заради какво продължавам да живея?“

— Госпожице Джеймс?

Шепотът на редник Джордж като че ли идеше от друг свят. Той я върна обратно в миниподводницата.

— Да?

— Имаме цели десет часа на разположение, пък е твърде тъмно да изучаваме картите. Мога ли да ви досадя и да ви помоля да започнем нашия кратък курс по руски език?

Погледна към нетърпеливото младежко лице на Джордж. „Откъде ли идва неговият ентусиазъм?“ — зачуди се тя. Като успя за пръв път откакто се бяха запознали да му се усмихне, тя отговори:

— Не е досаждане. Хайде да започнем с някои основни въпроси.

— Какви?

Тя заговори бавно:

— Как, что и почему.

— Което означава?

Пеги се усмихна:

— Как, какво и може би най-важното — защо?