Огледален образ

24.

Вторник, 5:51 часа сутринта, остров Сахалин

Остров Сахалин в Охотско море е камениста деветстотинкилометрова ивица от рибарски селища по бреговете и величествени борови гори и въгледобивни мини във вътрешността. Пътищата на острова са разбити и има само няколко нови шосета. Там се намират развалините на затворническите лагери, построени от фамилията Романови, и древни гробове с твърде често срещан надпис „Неизвестен“. Разположен на една часова линия на запад от мислено прекараната международна линия за смяна на датата, той се намира по-наблизо до моста „Златната врата“ в Сан Франциско, отколкото до Кремъл. Когато в Москва се зазорява, на Сахалин вече е осем часът вечерта. Островът дълго време е бил място за почивка на оттеглили се от активна служба първенци, много от които са имали тук удобни къщи по хълмовете, както и за отшелници, които идвали в недокоснатата дива природа на Сахалин, за да търсят Бога и спокойствието.

Руснаците отдавна поддържат военното си присъствие в Корсаков на югоизточния край на острова в близост до Курилските острови, които се простират от Хокайдо до южния край на Камчатка. Островите са били окупирани от Съветския съюз през 1945 година. Оттогава досега Япония се бори да си ги получи обратно и те редовно са въпрос на спорове между двете страни.

Руската база в Корсаков е спартанска, състояща се от една писта за кацане и излитане, малко пристанище и четири бараки. Тук са настанени петстотин моряци и две роти от спецназ, които ежедневно патрулират по водата и въздуха и оглеждат и подслушват японските кораби, ловящи сьомга в близките води.

Двадесет и три годишният лейтенант Никита Орлов седеше зад бюрото си в командния пункт, намиращ се на върха на хълма, и оглеждаше морето и базата. Черната му коса бе подстригана късо, с изключение на перчема над челото, а плътните му червени устни бяха обградени от квадратни челюсти. Кафявите му очи гледаха бодро и проблясваха, докато преглеждаше новините от местното разузнаване и докладите, изпратени по факса от изминалата нощ. Той често хвърляше поглед навън през отворения прозорец.

Младият офицер обичаше да става преди изгрев и да научава какво се е случило, докато е спал, а после да наблюдава зората над хоризонта и пътеката, която слънцето чертае в морето към базата. Обичаше да вижда събуждането на света, въпреки че новият ден вече не му носеше онези обещания, в които вярваше като момче и после като кадет: че Съветският съюз ще пребъде като най-дълго съществувалата империя в историята на света.

Независимо от дълбочината на разочарованието си Никита обичаше родината все така страстно както преди. Обичаше и Сахалин. Бе изпратен тук направо от академията за подготовка на офицери за специалните части, за да бъде отдалечен от Москва след инцидента в църквата. Но той чувстваше, че една от причините също така беше и да не позволят постъпката му да опетни доброто име на баща му. Сергей Орлов беше герой, безценен като инструктор за впечатлителните млади пилоти и полезен като пропаганда по международните симпозиуми и преговори. Никита Орлов беше радикал и реакционер, който копнееше по отминалите дни, преди войната в Афганистан да разруши морала на най-великата военна машина в света, преди Чернобил да нарани националната гордост, преди гласността и перестройката да разрушат икономиката, а после и съюза.

Но това беше минало. А тук поне все още имаше цел и противник. Капитан Льошев, може би вече докоснат от клаустрофобията след три години служба в Сахалин, прекарваше по-голямата част от времето си в организиране на състезания по стрелба, които бяха негова страст. Това даваше възможност на Орлов да се занимава с повечето от военните въпроси и той чувстваше, че някой ден Русия отново ще се сблъска с японските милитаристи, които ще се опитат да установят военното си присъствие на острова, и тогава той ще има честта да води ударните части против тях.

Той също така чувстваше със сърцето си, че Русия още не е приключила със Съединените щати. Съветите бяха победили Япония във войната и собствеността над островите беше цената за това. Но имаше чувството, че Русия е загубила война срещу Съединените щати и руският дух, а особено духът на Орлов кървеше заради това. Обучението в спецназ бе засилило вярата му, че трябва да побеждава врага, а не да се приспособява към него и че той и неговите войници не бива да се поддават на никакви етични, дипломатически или морални уговорки. Той беше убеден, че усилията на Жанин да превърне Русия в страна на консуматори ще се провалят точно както тези на Горбачов и това ще доведе до окончателната разправа с банкерите и техните марионетки във Вашингтон, Лондон и Берлин.

Предния ден бяха пристигнали цигари и Орлов си взе една точно когато слънцето се показа над тъмното море. Той се чувстваше дотолкова свързан с тази земя при всеки изгрев, че сякаш можеше да докосне с цигарата си слънцето и да запали от неговия огън. Но вместо това използва запалката, която баща му беше подарил при влизането в академията, и оранжевата светлина на пламъка освети надписа, поставен отстрани: „На Ники с обич и гордост — от татко“. Никита дръпна от цигарата и пусна запалката обратно в джоба на идеално изгладената си куртка.

„С обич и гордост.“ Как ли би изглеждал надписът, ако го бяха наказали, зачуди се той. Може би: „Със срам и недоволство“? Или пък когато Никита кандидатства за тази служба при дипломирането си — далеч от баща си и близо до истинския враг на Москва? Може би: „С разочарование и притеснение“?

Телефонът звънна — повикване от комуникационната служба в подножието на хълма. Адютантът на Орлов още не беше дошъл и затова той сам вдигна слушалката на черния апарат.

— Тук Сахалин, първи пост, на телефона е Орлов.

— Добро утро — казаха оттатък.

Никита остана мълчалив за няколко секунди.

— Татко?

— Да, Ники. Как си?

— Добре съм, но съм изненадан. — Никита изведнъж се разтревожи: — Да не би мама…

— Тя е добре — успокои го генералът: — И двамата сме добре.

— Радвам се. — Гласът на Никита отново стана спокоен. — Радвам се да те чуя след толкова време… Е, сигурно разбираш, че се притеснявах.

Последва кратко мълчание. Очите на Никита вече не бяха весели, когато гледаше изгрева на слънцето. Погледът му стана твърд и тъжен, докато дърпаше от цигарата и мислеше за все по-трудно протичащите разговори с баща му и за онзи арест преди четири години. Спомни си колко бе засрамен и ядосан генералът за онова, което той бе направил в църквата, как известният космонавт, който не можеше да иде някъде, без да бъде познат от всички, не смееше даже да излиза от дома си. Как накрая, през нощта, когато полковник Рузки, а не влиятелният му баща уреди всичко с академията и отново приеха Никита само с наказание да дава двоен караул, неговият баща бе дошъл в сградата на академията и му бе прочел цяла лекция за недостойнството да мразиш и за това, че великите народи и великите граждани са били провалени именно от омразата. Другите курсанти бяха останали тихи, а когато великият човек си отиде, няколко от тях започнаха да му се подиграват с игричката на „Никита“ и „Сергей“, с която го дразнеха вече отдавна. „Сергей“ трябваше да познае къде из Москва синът му пише лозунги по стените, докато „Никита“ му отговаряше с „топло“ и „студено“.

Никита още чуваше гласовете и смеха им:

— Американското посолство?

— Студено.

— Терминалът на японските авиолинии на Шереметиево?

— Много студено.

— Мъжката гримьорна в „Кировския“?

— По-топло.

— Ники — каза възрастният Орлов, — исках да ти се обадя, но ми се струва, че още си ми сърдит. Надявах се времето да е излекувало малко яда ти.

— А твоето високомерие излекува ли? — попита Никита. — Този небесен идиотизъм, че това, което ние, мравките, вършим тук долу, е глупаво, мръсно или неправилно?

— Не полетите в космоса са ме научили, че една държава може да бъде разрушена не само отвън, а и отвътре — каза Орлов. — Това съм го научил от амбициозните.

— Продължаваш да бъдеш все така милозлив и наивен.

— А ти все още не си се научил на уважение — спокойно натърти генералът.

— Е, сега, след като се обади, установихме, че нищо не се е променило.

— Не съм се обадил, за да се караме.

— Така ли? Защо тогава? — попита Никита. — Да не би да се опитваш да разбереш колко далеч можеш да достигнеш с предавателя от телевизионното си студио?

— И това не е, Ники. Обаждам ти се, защото ми е нужен добър офицер, за да ръководи група в една операция.

Никита се изправи.

— Интересува ли те? — попита генералът.

— Ако е за Русия, а не заради собствените ти угризения, да.

— Обадих ти се, защото точно ти си офицерът, който ми е нужен за тази работа — каза генералът. — Това е.

— Тогава ме интересува — отвърна Никита.

— Заповедите си ще получиш чрез капитан Льошев след час. Ще бъдеш зачислен към мен за три дни. Ти и хората ти трябва да бъдете във Владивосток в единадесет-нула-нула.

— Ще бъде изпълнено. — Никита се изпъна. — Значи ли това, че си се върнал на активна работа?

— Засега вече знаеш всичко, което ти е необходимо.

— Много добре. — Никита дръпна силно от цигарата си.

— И… Пази се, Ники. Когато това нещо приключи, може би ти ще дойдеш в Москва и ще поговорим отново.

— Това е чудесно. А може би ще мога да поканя и бившите си приятели от академията. Защото без тях няма да е същото.

— Ники, ако не беше по работа, аз нямаше да ти се обадя.

— Както и не би оправдал сина си пред хората.

— Аз направих това тогава, за да не допускат и други подобна грешка — каза генералът.

— Но за моя сметка, татко! Благодаря ти за това! — Никита загаси ядосано цигарата си. — Извини ме, но ще трябва да се приготвя, ако искам да бъда на Голямата земя в единадесет. Моля те да предадеш поздравите ми на мама и на полковник Рузки.

— Добре. Довиждане.

Никита остави слушалката и погледна към издигналото се наполовина над хоризонта слънце. Ядосваше се, че толкова други хора разбираха онова, което баща му не можеше: величието на Русия е в нейната цялост, а не в разединението. Както полковник Рузки беше го учил, хирургът изрязва болната тъкан за доброто на тялото, а не за да нарани пациента. Неговият баща беше избран за космонавт, защото освен всичко останало беше и със спокоен характер, смел, великодушен и с идеална фигура за представяне пред ученици, журналисти и млади летци, които искат да станат герои. Но той бе оставил на истинските войници като него — сина му — да вършат черната работа в нова Русия — възстановяването, прочистването и поправянето на грешките от изминалото десетилетие.

След като информира дежурния офицер къде отива, Никита нахлупи фуражката си и напусна караулното с чувство на тъга заради баща си… Но и любопитен какво ли е намислил генералът…