Огледален образ

33.

Понеделник, 4:30 часа следобед, Вашингтон

Докато Роджърс седеше в кабинета си и преглеждаше последните планове за „Защитник“, изработени от отдела по стратегия и тактика, Стивън Винс му изпрати по електронната поща доклада от наблюдението на аудио-визуалния сателит за сандъците:

Роджърс си замърмори под нос:

„Може да са калъпи или пакети с кокаин или хероин. Как ми се иска да накарам тези копелета да ги изядат!“

На вратата му се почука. Роджърс натисна бутона и пусна Лоуъл Кофи да влезе.

— Искал си да ме видиш — каза Кофи.

Роджърс му посочи да седне. Кофи съблече черния си шлифер и се намести в коженото кресло. Адвокатът имаше торбички под очите, а косата му не беше сресана така грижливо, както обикновено. Изглежда, и той бе имал дълъг и труден ден.

— Как вървят работите с комисията за наблюдение на разузнаването в Конгреса? — попита Роджърс.

Кофи оправи маншетите на ризата си под ръкавите на сакото.

— Прегледахме със сенаторите Фокс и Карлин преработения вариант за мисията ни. Казаха ми, че сме луди. Даже сенаторката Фокс го каза на два пъти. Решиха, че няма да правят промени в първоначалното разрешение на „Защитник“. Мисля, че се страхуват от перспективата за намеса на руската армия, Майк.

— Да, ама аз не мога да се притеснявам заради техните страхови проблеми — намуси се Роджърс. — На мен ми е необходимо групата да бъде там. Върни се и им кажи, че не става дума за някакъв сблъсък. Това си е обикновено разузнаване.

— Разузнаване — замислено проговори Кофи. — Те никога няма да повярват. И аз не го вярвам. Тоест какво всъщност ще разузнаваме?

— Накъде са се отправили войниците и какво точно пазят.

— За тази цел ще трябва да се влезе във влака. Това ще е разузнаване от доста близко разстояние. Ами ако онези усетят защитниците? Какво ще кажем тогава на сенаторите? Ще се предаваме ли, или ще се бием?

Роджърс отвърна упорито:

— „Защитник“ не се предава.

— Тогава забрави за моето връщане в комисията.

— Добре — омекна Роджърс. — Кажи им, че няма да прибегнем до нещо повече от димни гранати и сълзлив газ. Само ще приспим войниците и никой няма да бъде наранен.

— Пак не мога. Не мога да кажа подобно нещо на комисията.

— Тогава ги излъжи. По дяволите, Лоуъл, даже и с тяхното разрешение ние пак нарушаваме международното право.

— Вярно е. Но ако ни усетят, тогава ще запари под задника на Конгреса и нас ще ни разпънат на кръст. Знаеш ли колко национални и международни закони и договори ще бъдат нарушени на практика с тази акция, която предлагаш? Само дето никога няма да могат да те затворят за подобно нещо. Но пък ще прекараш останалите четиридесет години от живота си по съдилищата да се оправдаваш за всяко от повдигнатите обвинения.

Роджърс се замисли за миг.

— Ами какво ще стане, ако кажеш на комисията, че всъщност действията ни не са насочени против руското правителство?

— На територията на Русия ли? Че против кого тогава са насочени?

— Мислим, че някакъв престъпник, намиращ се на висок, много висок пост, се е обвързал с наркобароните.

— Тогава защо не кажем на руснака? — попита Кофи. — Ако той ни беше поканил…

— Не може. Президентът Жанин след изборите не е достатъчно стабилен, за да може да се разправи с противопоставящата му се фракция.

Кофи обмисли новата информация.

— Престъпник на висок пост, казваш. Достигнат по изборен път ли?

Роджърс поклати глава:

— Не, назначен от предишния президент и който със сигурност ще бъде изхвърлен от мястото си, когато Жанин научи за козните му.

Кофи замислено задъвка бузата си.

— Виж, това заедно със съмнението за наркотиците може да свърши работа. Конгресът обича да наказва лошите. Ами президентът? Той с нас ли е по този въпрос, или действаме сами?

— Пол му е казал какво предлагаме да се направи. Той не е харесал твърде идеята, но го сърбят ръцете да цапардоса някого за онова, което се случи в Ню Йорк.

— Тогава значи Пол е съгласен с теб.

— Да. Доколкото ти успееш да получиш одобрението на комисията по разузнаването на Конгреса.

Кофи кръстоса крак върху крак и разклати нервно горния.

— Предполагам, че ще използвате нещо друго, а не старлифтъра, за да вкарате „Защитник“ в територията.

— Изкарахме от нафталина в Берлин един ИЛ-76Т и го изпратихме в Хелзинки…

— Чакай малко. — Кофи се надигна от стола си. — Посланик Филминър получил ли е разрешение от правителството си да одобрява навлизане в Русия?

— Не. Боб се е свързал с министъра на отбраната.

— Нисканен ли? — възкликна Кофи. — Казвах ти аз, че тази сутрин ще бъде лудница! Та финландците затова го държат все още. Защото наистина плаши Москва. Но той не може лично да разреши такова нещо. Трябва съгласието на президента Ярва и министър-председателя Лумирай.

— На нас ни трябваше само разрешението на Нисканен самолетът да кацне у тях. Когато излети, той, ти или посланикът ще разговаря с президента и министър-председателя.

Кофи поклати глава:

— Майк, ти стъпваш върху хлъзгава почва. И най-малкото нещо може да докара цяло земетресение.

На вратата се почука и влезе Даръл Маккаски.

— Прекъсвам ли нещо? — попита той.

— Да — отвърна Кофи. — Но няма да пречиш.

— Чух за агента в Токио — каза Роджърс. — Съжалявам.

Ниският експерт по управление на кризисни ситуации и връзки с ФБР оправи рано посивялата си коса и подаде на Роджърс папката с документи.

— Той загина на поста си. Сигурно е имало защо.

Кофи стисна очи, а Роджърс се зачете в документите.

— Тези ни ги изпратиха по факса от Интерпол — обясни Маккаски. — Картите са правени веднага след окупацията на Полша и показват подземията на Ермитажа. Руснаците са знаели, че ще бъдат въвлечени във война, и затова са подсилили покривите и са направили подземията като бункери. Имали са планове да преместят местните управници и военното командване там в случай на нападение. Направили са 45-сантиметрови бетонни стени и тавани, прекарали са канализация и водопровод, вентилация… Много малко е трябвало да се поработи, за да се превърне това после в секретен център за разузнавателна дейност.

Роджърс разглеждаше архитектурните планове.

— И аз бих направил същото. Чудя им се защо са чакали толкова време.

— От Интерпол казват, че подземието всъщност е било използвано през тези години за радионаблюдение на целия свят — каза Маккаски. — Но ти познаваш руснаците. Когато може, те предпочитат разузнаването на място пред електронното наблюдение.

— Селски манталитет — каза Роджърс. — Картофът в ръката струва повече от дузина розови петилетни планове.

— По принцип, да. Но сега, когато хората ни оттам се измъкват в чужбина и след колапса на КГБ, това може и да се е променило.

— Благодаря ти. Изпрати това на Скуайърс, за да може да го прегледа с човека, който ще отиде в Санкт Петербург. — После Роджърс погледна Кофи: — За хора, които работят на границата на риска, изглежда, че вършим и доста добра шпионска работа. Какво ще кажеш да се опиташ да получиш нужните разрешения за новата мисия на „Защитник“? Те ще излетят пак — той погледна часовника си… — след около час.

Кофи беше като вцепенен. Той се надигна и кимна, после пак придърпа маншетите си и погледна Роджърс.

— Още нещо, Майк. Като юрист и приятел бих искал да ти напомня, че съгласно нашия устав, член седми, „Отчетност на военния персонал пред цивилното командване“, алинея Б, параграф втори, „Защитник“ се отчита пред съответния военен служител. Това си ти. Директорът не може да отмени заповед, дадена от теб.

— Знам устава почти така добре, както познавам „Коментарите на Цезар по въпросите на войната в Галия“. Какво всъщност искаш да кажеш, Лоуъл?

— Ако не успея да получа разрешение от Конгреса и ако Пол наистина се отнесе сериозно към отказа, единственият начин, по който той би могъл да върне „Защитник“, е, като те уволни и назначи друг заместник-директор. Ако трябва да действа бързо, той ще трябва да се обърне веднага към някой от подчинените ти.

— Не бих го поставил в подобно положение. Ако ме помоли, аз сам ще върна „Защитник“. Но между нас казано, аз не мисля, че Пол би постъпил така. Ние сме екип за управление на кризисни ситуации и ще вземем всички възможни мерки да осигурим безопасността на нашите „Защитници“ и да се справим с тази криза.

— Но може и да се окажете сами срещу всички — подхвърли Кофи.

— Само ако се провалим — намеси се Даръл Маккаски. — Би трябвало да са ни насинили задниците от бой след Северна Корея, но тогава победихме и никой не каза „гък“.

Роджърс потупа Кофи по рамото и се върна до бюрото на Худ.

— Не си прави труда да пишеш епитафи, Лоуъл. Наскоро препрочетох Чърчил и ми се струва, че са много актуални думите, които е казал пред Канадския парламент през декември 1941 година. А те са: „Когато ги предупредих, че Англия ще се бори и сама, независимо какво те ще предприемат, техните генерали казали на министър-председателя и разпокъсания му кабинет: след три седмици вратът на Англия ще бъде извит като на петле11“. — Роджърс се усмихна: — Отговорът на Чърчил на тези твърдения, господа, може да послужи като ново мото на оперативния център: „Да, петле! Но не нашето“.