Огледален образ

54.

Вторник, 11:08 часа вечерта, Хокайдо

Двуместната „стъклена пилотска кабина“ беше ниска, плоска и тъмна под тясното и извито предно стъкло. Три от шестте плоски цветни екрана на пулта отразяваха общата тактическа панорама, докато широкоекранният дисплей, поставен над главите на нивото на погледа, предоставяше информация за полета и целта, която обхващаше, и данните, съдържащи се върху визьора на пилотския шлем. Нямаше ограничения на обхвата. Екраните събираха цялата информация, изисквана от пилота, включително и онази от сложните сензори, поставени по повърхността на машината.

Под командната кабина се намираше матовочерният фюзелаж, дълъг деветнадесет метра и половина. Отдолу коремът бе без ръбове и ъгли. Нямаше нито опашна система NOTAR, нито опашен винт. Усъвършенстваният безлагерен основен винт правеше „Москито“ практически безшумен при полет. Въздух под налягане, минаващ през нещо като „хриле“ в задната част на фюзелажа, осигуряваше попътната устойчивост на машината. Управлението се осъществяваше от малък въртящ се реактивен двигател, разположен в опашната част. Относително много лека поради липсата на управляващото стъбло и предавателен механизъм, машината бе освободена от каквото и да било допълнително оборудване, включително и оръжия, което смъкваше теглото й от четири хиляди и петстотин само на три хиляди килограма. С втория резервоар за гориво, прикачен отвън и използван преди основния, за да бъде пуснат в морето и после прибран, москитото можеше да измине хиляда и петдесет километра, като се има предвид и допълнителния товар от седем тона и половина, който щеше да носи на връщане.

Това беше разновидност на летателна машина, която пресата наричаше „Стелт“18, но хората, работещи по програмата „Москито“ във военновъздушната база „Райт-Патерсън“, предпочитаха да употребяват наименованието „труднозабележима“. Тези въздушни съдове не бяха невидими. Ако към F-117 A, В-2А или „Москито“ се насочеха достатъчно силни радари, врагът можеше и да ги види. Обаче едва ли съществуваше оръжейна система в света, която да може да проследи и удари такава летателна машина. И това беше тяхното предимство.

Само че нито един от труднозабележимите самолети, съществуващи до момента, не би могъл да осъществи такъв тип мисия. Затова през 1991 година бе започната работата по програмата „Москито“. Само един хеликоптер би могъл да лети съвсем ниско през нощта над планински терен, да остави или измъкне група хора, да обърне и да се върне. А единствено на такава машина би могло да се разчита, че ще бъде в състояние да извърши подобно нещо във внимателно наблюдаваните и объркани небеса над Русия.

Летейки с триста километра в час, москитото щеше да стигне до целта си точно преди полунощ местно време. Ако обаче хеликоптерът се забавеше повече от осем минути при вдигането на товара си в Хабаровск, горивото му нямаше да стигне, за да се върне до кораба, който щеше да го чака в Японско море. Но след като проиграха всички възможности на мисията върху пулта на командния компютърен симулатор, пилотът Стийв Карс и помощникът му Антъни Йовино бяха вече сигурни в прототипа си и нямаха търпение да завъртят перката му. Ако групата от специалните сили свършеше работата си, това щеше да ги върне в „Райт-Патерсън“ като герои и още по-важно, щеше да удари още един ритник по горделивата някога руска военна машина.