Огледален образ

21.

Понеделник, 12:30 часа по обяд, Вашингтон

Докато се хранеха с обяда, поръчан от стола, Лоуъл Кофи, Марта Макол и помощниците им работеха в облицования с дърво кабинет на юриста, търсейки всички вратички в законодателството, позволяващи изпълнението на мисията на „Защитник“. Това беше част от работата им при всяка задача на групата.

Финландският президент бе позволил кацането на многонационалната група „Защитник“, която да провери данните за радиация в залива, и сега заместничката на Кофи — Андрея Стемпъл — говореше по телефона с канцеларията на Интерпол в Хелзинки, за да уреди кола и фалшиви визи за тримата от членовете на екипа, които трябваше да влязат в Русия. Седнал до нея в коженото кресло, помощникът й Джефри Драйфус преглеждаше завещанията на командосите от „Защитник“. Ако някой от документите не беше в ред и не отразяваше осъвременените промени в семейно положение, деца и доходи, той трябваше да бъде изпратен по факса до самолета за подпис и освидетелстване и върнат обратно.

Кофи и Макол преглеждаха на екрана на компютъра черновата на дългия окончателен документ, който Кофи трябваше да представи преди кацането на „Защитник“ пред смесената осемчленна комисия по разузнаването на Конгреса и Сената. Вече бяха уточнили вида на оръжията, които могат да бъдат използвани, точния вид на провежданата операция, продължителността й и останалите ограничения. Кофи се занимаваше с подробностите, обхващащи дори радиочестотите, които могат да бъдат използвани, и времето на влизане и излизане на групата до минута. След като всичко вече бе казано и направено, одобрението от страна на комитета за влизане в Русия според международното право всъщност не означаваше нищо. Но без него, ако бъдеше пленена, групата „Защитник“ би била обвинена в самоуправство и оставена на произвола на съдбата. С това одобрение обаче САЩ се задължаваха да работят тайно чрез дипломатическите си канали и да осигурят освобождаването на хората.

В края на коридора, оттатък кабинетите на Майк Роджърс и Ан Фаръл, се намираше командният център на Боб Хърбърт. В тясната правоъгълна стая имаше няколко компютъра върху малка маса, детайлни карти на света върху три от стените и дузина телевизионни монитори върху четвъртата. По-голямата част от екраните бяха тъмни. Но пет от тях бяха изпълнени със сателитни изображения от Русия, Украйна и Полша. На всеки 89 стотни от секундата старото изображение се сменяше с ново.

В разузнавателните кръгове отдавна се спореше относно стойността на електронно-сателитните шпионски данни от космоса срещу много по-надеждните сведения, събирани от резиденти на място. В идеалния случай агенциите биха искали да имат и двата вида сведения. Искаха да имат възможността да виждат с очите си показанията на таблото на кола, движеща се по пътя и следена от космоса, и да чуват с ушите си разговорите, водени зад затворени врати. Сателитното разузнаване беше чиста работа. Нямаше начин да бъде хванат или разпитан уредът, нямаше риск да стане двоен агент и да подава фалшива информация. Но също така той нямаше и капацитета на един разузнавач на земята, който би могъл ясно да различи фалшивата от истинската цел.

Сателитното наблюдение за Пентагона, ЦРУ, ФБР и оперативния център се ръководеше от строго секретната национална разузнавателна служба в Пентагона. Направлявана от педантичния Стивън Винс — колега от университета на Мат Стол — в нея имаше десет плота с по десет компютъра на всеки. Те всички бяха настроени за наблюдение на различни сектори от земята и всеки сменяше картината на 89 стотни от секундата, което правеше общо шестдесет и седем снимки в минута при различна степен на увеличение. НРС отговаряше и за изпитанията на новия АВН-сателит — първия от серията орбитални аудио-визуални наблюдатели, конструиран с цел да осигурява детайлна картина от вътрешността на подводници и самолети чрез разчитане на звуците и ехото, които се чуваха от хора и машини в тях.

Три от сателитите на НРС наблюдаваха придвижването на войските по границата между Русия и Украйна, докато други два следяха силите в Полша. Чрез източник от ООН Боб Хърбърт бе чул, че поляците започват да се чувстват неспокойни от укрепването на Русия. Въпреки че Варшава още не бе обявила мобилизация на войските си, отпуските бяха прекратени, а дейността на украинците, които живееха и работеха в Полша, се наблюдаваше. Винс се бе съгласил с Хърбърт, че Полша трябва да бъде наблюдавана, и изпращаше снимките направо в канцеларията му, където групата за анализ на наблюдението на оперативния център ги изучаваше веднага.

Разпечатката за ежедневната дейност на войниците в Белгород не показваше нищо необикновено на Боб Хърбърт и неговата група аналитици. От приблизително два дни дневният режим бе почти непроменен:

Докато Хърбърт и хората му наблюдаваха военните дислокации, те също се опитваха да събират информация за Чарли Скуайърс и неговите „защитници“ по отношение на Ермитажа. Сателитното разузнаване не откриваше никакво необикновено движение и Мат Стол с техническия си екип нямаха голям късмет при преработката на програмите, които да дадат възможност на АВН-сателита да филтрира шума от самия музей. Липсата на местен резидент увеличаваше притеснението им. Египет, Япония и Колумбия имаха агенти в Москва, но никой не притежаваше такъв в Санкт Петербург пък и Хърбърт нямаше желание да им казва, че нещо ври около Ермитажа, за да не би да вземат и да уведомят русите. Повечето от старите резиденти не бяха се променили в периода след студената война, но новите непрекъснато се продаваха. Хърбърт нямаше намерение да помогне на някой от онези там дори и ако това щеше да означава повече време, необходимо на „Защитник“ да изследва мястото лично, преди да бъде окончателно дефинирана мисията.

Тогава, десет минути след като приключи с обяда, точно в 8:00 часа московско време, положението се промени.

Боб Хърбърт бе извикан в радиокабината на оперативния център, намираща се в северозападната част на подземието. Щом влезе, той подкара инвалидната си количка към шефа на радиоразузнаването Джон Кърк — мълчалив гигант с блажено лице, мек глас и монашеско търпение. Кърк седеше до радиокомпютъра УПЕИР — уред за универсален превод и едновременно изследване на речта. Той имаше възможността да прави симултанен писмен превод на всичко, казано от над петстотин различни гласови тембъра на над двеста езика и диалекта.

Когато Хърбърт пристигна, Кърк свали слушалките си. Останалите трима души в стаята продължиха да работят на мониторите си, свързани с Москва и Санкт Петербург.

— Боб — каза Кърк. — Хванахме предавания, които показват, че във военновъздушните бази от Рязан до Владивосток се събира оборудване за изпращане към Белгород.

— Белгород ли? Това е, където руснаците провеждат маневри. Какво оборудване се изпраща нататък?

Кърк обърна сините си очи към екрана.

— Ами виж. Автоматични подвижни комуникационни станции, моторизирани радиорелейни станции, ретранслатор, монтиран в хеликоптер, цистерни с горива, както и екипажи за поддържането им и походни кухни.

— Значи правят комуникационна и снабдителна верига — каза Хърбърт. — Може да е някакво учение.

— Никога не съм виждал някое да започва така изведнъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това явно е някакво общо придвижване, но руснаците, преди да започнат някакво учение, обикновено провеждат сума ти разговори по отношение на очакваното време на срещата и силите на „противника“. Ние прехващаме информацията им за скоростта на придвижване и разговорите между „бойната“ линия и щаба по отношение на тактиката — начини на обсада, обкръжение, оттегляне — такива работи.

— Но не сте прехванали нищо подобно, така ли?

— Абсолютно. Това става толкова внезапно, както никога досега.

— И когато всичко бъде на мястото си, те ще бъдат готови за нещо голямо… Като навлизане в Украйна например. — Хърбърт го погледна въпросително.

— Правилно.

— Обаче украинците не правят нищо.

— Те може и да не знаят, че става нещо — каза Кърк.

— Или може би не го приемат на сериозно? Снимките от НРС показват, че те имат разузнавателен персонал в близост до границата, но не и в дълбочина. Очевидно не очакват да им се налага да работят в тила на врага. — Хърбърт забарабани с пръсти по облегалките за ръце на стола си. — Кога ще бъдат в състояние руснаците да започнат да действат?

— Ще бъдат на позиция до довечера. Със самолет пътят до Белгород не е много.

— А не е ли възможно това да е някаква заблуда?

Кърк поклати глава:

— Тези разговори са реални, разбираш ли. Руснаците използват сложни комбинации от латиница и кирилица за връзка, когато искат да ни объркат. Буквите са разместени и те мислят, че така не може да се разбере към коя от азбуките да отнесем еднаквите, за да можем да разчетем съобщението. — Той потупа компютъра си. — Но УПЕИР успява да ги разшифрова.

Хърбърт потупа Кърк по рамото:

— Добра работа си свършил. Извикай ме, ако хванеш още нещо.