Огледален образ

12.

Понеделник, 6:00 часа сутринта, Санкт Петербург

През 50-те години, като малък, Сергей Орлов растеше в малкото градче Нариянмар на брега на Северния ледовит океан. Тогава си мислеше, че никога през живота се няма да обича нищо повече от оранжевия блясък на огнището в къщата на родителите си, което го посрещаше с топлината си, когато се връщаше през снега от риболов в малкото езерце до дома си. За Орлов блясъкът на огнището не означаваше само пътеводна светлина в мразовитата тъмна нощ. То беше ярък и надежден знак за живот в студа и голата пустош.

Когато обикаляше земното кълбо в края на 70-те години с пет от полетите на „Союз“, които траеха от осем до осемнадесет денонощия, и като командир на последните три от тях, генерал Сергей Орлов видя нещо много по-паметно. То не беше ново. Дузина космонавти вече бяха виждали земята от космоса. Но докато описваха нашата земя по различен начин като прекрасно синкаво кълбо, като че ли направено от мрамор, или красива играчка за елха, те всички бяха на мнение, че видът й им дава един нов поглед към света. Политическите идеологии нямаха нищо общо с това. Космонавтите съзнаваха, че ако човечеството изобщо има бъдеще, то не е в борбата за контрол върху земята, а в опазването на мира и топлината на този крехък свят.

„А после ти се върна на земята — помисли Орлов, докато слизаше от автобус номер 44 на Невски проспект. — Но решителността и вдъхновението ти отслабнаха, когато започнаха да ти нареждат да вършиш «в името на Родината» нещо, което не можеше да откажеш.“ Руснаците никога не отказват на този повик. Дядото на Орлов е бил царски офицер, но не е отказал да се бие против белогвардейците по време на революцията. Баща му също не отказа да се бие на Втори украински фронт по време на Втората световна война. Заради този зов, а не заради Брежнев самият Орлов се бе съгласил да обучава второто поколение космонавти, които всъщност шпионираха от космоса Съединените щати и силите на НАТО и произвеждаха нови химически отровни вещества при нулева гравитация. Бяха ги научили да възприемат света не като дом на цялото човечество, а като нещо, което може да бъде нарязано и разделено на части в името на един от хората, на име Ленин.

„А освен това има и части, за които ламтят хора като министър Догин“ — продължи мислите си той, докато вървеше забързано по булеварда. Въпреки че още беше рано, в Ермитажа работниците вече пристигаха на групи, за да се подготвят за ежедневната тълпа от туристи.

Министърът бе достатъчно вежлив и изглеждаше почти в наркотично опиянение, когато говореше за руската история и особено за годините на Сталин, но неговото светоусещане бе твърде далеч от съвременността. И при всяко следващо от ежемесечните посещения на Догин в Санкт Петербург изглеждаше, че министърът все повече идеализира своите спомени.

Освен това имаше хора като Рузки, които като че ли изобщо не се интересуваха от останалия свят. Те просто се радваха на своята сила и контрол.

Орлов бе предупреден от тайнственото обаждане на заместник-директора по сигурността Глинка в дома му. Глинка знаеше как да се представя добре пред всеки, но Орлов му повярва, когато чу, че действията на Рузки през последните двадесет и четири часа са необикновено тайнствени.

Всичко започна, когато полковникът от спецназ настоя да ръководи лично простото разследване по проникването вчера. То бе последвано от незаписана в дневника и кодирана компютърна връзка с един от резидентите, тайнствена среща на неустановено място и странна работа в местната морга.

„На мен ми е заповядано да работя с Рузки — каза си Орлов. — Но няма да му позволя да върши престъпления.“ Независимо дали на Рузки му се харесва, или не, той трябваше да се подчинява на правилата. Иначе ще бъде уволнен. Докато Рузки се ползваше от подкрепата на вътрешния министър Догин, беше трудно да бъде заплашван. Но Орлов и преди се беше сблъсквал с трудности. Белезите, които носеше, го доказваха и ако беше необходимо, той нямаше да се изплаши от нови. Бе научил английски, защото често му се налагаше да извършва посещения на добра воля в западните страни. Но от тези пътувания той успяваше да донесе у дома си и някои книги, от които да научи какво мислят и какво четат хората от останалата част на света.

Орлов вдигна яката на белия си шлифер, за да се предпази от режещия вятър, и пъхна очилата си с рогови рамки в джоба. Когато излизаше от претъпкания автобус, те винаги се замъгляваха, а сега нямаше време да чисти стъклата им. Като че ли и без това не бе достатъчно неприятно, дето му се налага да ги използва, за да подобри остротата на тези очи, които някога бяха успявали да различат Великата китайска стена от хиляди километри в космоса.

Въпреки проблемите с Рузки лицето на Орлов бе спокойно. Устните му не бяха присвити и по челото под сивото бомбе нямаше бръчки. Острите му кафяви очи, високи скули и мургав ген издаваха приключенския му дух като част от неговия азиатски произход — Манджурия. Прадядо му бе казвал, че семейството им било сред първата вълна заселници, дошли в Русия откъм Китай през седемнадесети век. Орлов не знаеше откъде старецът е почерпил тези сведения. Но му харесваше да мисли, че е потомък на пионери, дошли в страната с мир, а не като нашественици.

Висок не повече от един и седемдесет, Орлов бе с широки рамене и жилаво тяло, което бе направило от него идеален космонавт. Въпреки че досието му като пилот беше съвсем чисто, Орлов носеше физически и душевни спомени от годините си в космоса. Той ходеше с леко накуцване заради счупения си в бедрото ляв крак при приземяване, когато при последната мисия парашутът му не се отвори навреме. На дясната си ръка имаше дълбок белег от падането с МИГ-27 по време на един от тренировъчните полети. В бедрото си имаше поставени пирони, за да може да ходи, но бе отказал да направи пластична операция на ръката си. Обичаше да чува как жена му охка и ахка винаги когато види белезите на своя „ранен орел“.

Когато помисли за скъпата си Маша, Орлов се усмихна. Въпреки че днес прекъсна закуската им заради обаждането на Глинка, отблясъкът на минутите, прекарани с нея, още го топлеше. Още повече че тази топлинка трябваше да бъде запазена чак до утре, когато щеше да може да я види отново. Както винаги когато тръгваше на работа, двамата си имаха ритуал, чието начало бе поставено преди повече от двадесет години, преди той да излети за първи път в космоса. Те се прегръщаха силно и се разделяха без думи, с обич, която да бъде запомнена завинаги, ако се случеше невъзвратимото и той не се върнеше от мисията си. Маша бе започнала да вярва, че ако някога не изпълнят този традиционен ритуал, той наистина може да не се завърне.

Тогава летях на космическите станции „Мир“ и „Салют“ — помисли с усмивка Орлов. Бяха минали години в работа с Кизим, Соловьов, Титов, Манаров и други космонавти, с които прекарваха седмици и месеци в космоса. Радваха се на стерилната красота на космическите кораби „Восток“ и „Восход“, на астрономическия модул „Квант“, които им даваха възможност да изследват вселената. Възхищаваха се на звука и яростната мощ на ракетите „Енергия“, които пренасяха товари в пространството. Сега всичко това му липсваше. Но преди единадесет месеца космическата програма бе прекъсната и почти провалена. Затова четиридесет и девет годишният генерал се бе съгласил да поеме командването на този обект — авангарден оперативен център, предназначен за шпионирането на приятели и врагове в страната и чужбина.

Министърът на сигурността Черкасов му бе казал, че с неговия спокоен, но прецизен към детайлите характер той е идеалният кандидат за ръководител на подобна организация, провеждаща напрегната разузнавателна дейност. И въпреки това Орлов не можеше да се отърве от усещането за унижение. От работа високо в небесата бе изпратен като в ада — под земята, далеч от прекрасните специалисти, с които бе работил в космическия център „Юрий Гагарин“ до Москва. Това никак не отговаряше на убеждението му, че силата и прогресът трябва да облагородяват, а не да плашат хората.

Но Маша подкрепи Черкасов. Тя каза на съпруга си, че е по-добре някой с неговия характер да ръководи оперативния център вместо човек като Рузки. И беше права. Нито полковник Рузки, нито неговият най-добър приятел министърът на вътрешните работи Догин май изобщо нямаха представа къде всъщност свършват интересите на Русия и започват личните им амбиции.

Докато Орлов вървеше бързо по широкия булевард, стиснал под мишница пакета с обяд, приготвен му от съпругата, той гледаше към военноморското училище „Фрунзе“ оттатък реката, където квартируваха дузината войници на центъра, съставляващи специалния му отряд „Молот“ — чук.

Маша, както винаги, се оказа права по отношение на Рузки. След като й каза кой ще бъде заместникът му — човекът, който бе се намесил в инцидента със сина им в Москва — Маша го бе посъветвала да не позволява на Догин да го шантажира чрез Рузки. Тя знаеше много добре, че те няма да се разбират, докато той си мислеше, че съвместната работа в толкова тесновати помещения ще ги накара да си имат доверие и може би даже да се уважават.

Сега сблъсъкът изглеждаше неминуем. Как можеше жена му да бъде толкова умна, а той толкова… наивен.

Очите му огледаха сградите по другия бряг на Нева, докато слънцето изпращаше ярки отблясъци по фасадата на академията на науките и антропологическия музей и оформяше дълги сенки зад тях. Той си позволи да се наслади по-дълго на красотата им, преди да влезе в музея и подземния му комплекс. Въпреки че вече нямаше възможност да види земята откъм космоса, се оказваше, че има на какво да се наслаждава и оттук. Притесняваше го мисълта, че нито Рузки, нито министърът никога не бяха се спирали да погледнат реката, сградите и особено произведенията на изкуството в музея. За тях красотата се оказваше само средство за прикритие.

Щом влезе в музея, Орлов се насочи направо по стълбището към входа за новото секретно оръжие на Кремъл — едновременно практично и характерно за мисленето на онези хора създание.

Практическата страна бе самият Ермитаж. Той бе избран сред потенциалните месторазположения в Москва и Волгоград, защото служителите можеха да влизат тук незабелязано с туристическите групи, защото агентите му можеха да пътуват лесно оттук към скандинавските страни и Европа, защото Нева щеше да скрие и разтвори много от радиовълните, изпускани от оборудването на центъра, защото работещото телевизионно студио, което построиха, им даваше достъп до сателитната комуникация и най-вече защото никой не би нападнал Ермитажа.

Характерната страна идеше от любовта на министър Догин към историята. Министърът колекционираше стари карти и имаше копия от чертежите на разположението на командния пункт на Сталин под Кремъл — помещения, които бяха не само устойчиви на бомбени нападения, но притежаваха и собствена линия за метрото, което би извело Сталин от Москва в случай на директна атака. Министърът се прекланяше пред Сталин и когато той, сегашният президент Жанин, и шефът на Министерството на сигурността за първи път планираха този комуникационен и шпионски център за Борис Елцин, Догин настоя да се използва тактиката, която Сталин бе ползвал с успех. Орлов знаеше, че планът наистина сработи. Също като в подводница тесните и някак си клаустрофобични помещения караха работещите в тях да се концентрират върху работата, която вършат.

Когато влезе, Орлов поздрави охраната. Генералът използва картата си, за да отвори вратата. Щом влезе, показа на регистраторката паспорта си, въпреки че тя беше братовчедка на Маша и го познаваше добре. После се насочи през приемната по стълбите към телевизионното студио. В другия край на помещението той набра днешния четирицифрен код върху клавиатурата и вратата се отвори. Когато Орлов я затвори след себе си, слабата крушка в коридора се запали автоматично. Той слезе по стълбите, където имаше втора клавиатура, която му отвори вратата към центъра. В слабо осветения централен коридор той зави надясно и се насочи към кабинета на полковник Рузки.