Огледален образ

14.

Понеделник, 6:45 часа сутринта, Санкт Петербург

Орлов натисна бутона на микрофона пред вратата на Рузки.

— Да? — чу се резкият му глас.

— Полковник, аз съм генерал Орлов.

Вратата избръмча и Орлов влезе. Рузки седеше зад малко бюро вляво. На него имаше компютър, телефон, чаша кафе, факс и малко знаменце. Вдясно беше разхвърляното бюро на неговата помощничка и секретарка ефрейтор Валентина Беляева. Когато генералът влезе, двамата се изправиха и козируваха — Беляева веднага, а Рузки с известно забавяне.

Орлов отвърна на поздрава и помоли Валентина да ги остави насаме. Когато вратата се затвори след нея, Орлов погледна полковника.

— Случило ли се е вчера нещо, за което аз трябва да знам? — попита Орлов.

Рузки бавно седна на стола си и доволно се облегна назад.

— Много неща се случиха. Доколкото вие трябва да знаете, генерале, сателитите ни, цялата агентура, шифроването и радиоподслушването от края на деня вчера са вече под наше ръководство. Вие ще имате много работа.

— Аз съм шефът тук, а моите подчинени се занимават с работата си. Онова, за което питам, полковник, е дали вие не сте се заели с нещо несвойствено.

— Какво по-точно?

— Каква работа имате с моргата? — попита Орлов.

— Трябваше да оставим там един труп — отговори Рузки. — Един британски агент. Храбър човек. Наблюдавахме го от няколко дни. Когато нашият агент се приближи до него, той се самоуби.

— Кога е станало това? — попита Орлов.

— Вчера.

— И защо няма доклад?

— Има. При министър Догин.

Лицето на Орлов потъмня.

— Всички доклади трябва да се записват в компютъра с копие в моя кабинет…

— Така ще е, господин генерал — нагло продължи Рузки. — В оперативния център. Но ние още не сме станали такъв. Връзката от вашия кабинет с този на министъра ще бъде засекретена след четири часа. А моята вече е проверена и засекретена. Затова я използвах.

— А връзката от вашия до моя кабинет? — попита Орлов. — Тя засекретена ли е?

— Не сте ли получили рапорта?

— Знаете, че не…

— Пропуск — усмихна се Рузки. — Ще накажа ефрейтор Беляева. Ще имате пълния доклад след няколко минути, ако позволите да извикам Беляева тук.

Орлов изгледа полковника.

— Вие сте се записали в Доброволната организация за съдействие на отбраната още на четиринадесетгодишна възраст, нали? — попита той.

— Точно така. — Рузки не разбираше каква връзка има това с досегашния разговор.

— Още на шестнадесет години сте станали снайперист. И докато другите младежи са преодолявали Дяволската пропаст със спортни екипи, вие сте я прескочили на най-широкото място с войнишки обувки и с раница. Генерал-полковник Одинцов лично е обучавал вас и избрана група други младежи в изкуството на тероризма и убийствата. Доколкото си спомням, в Афганистан вие веднъж сте екзекутирали шпионин чрез хвърляне на копие от петдесет метра.

— Бяха петдесет и два метра. — Очите на Рузки се обърнаха към генерала. — Това беше рекорд даже за спецназ.

Орлов заобиколи бюрото и седна върху плота.

— Прекарали сте три години в Афганистан, докато един от групата ви не е бил ранен по време на мисия за отвличане на афганистански лидер. Командирът на взвода ви е решил да вземе ранения, вместо да изпълни заповедта за умъртвяване. Като заместник-командир вие сте припомнили на началника си задължението му да извърши умъртвяване с инжекция и когато той отказал, вие сте го убили… С ръка върху устата му, сте му прерязали гърлото… А после сте убили и ранения.

— Ако бях постъпил другояче — отговори Рузки, — командването щеше да разпореди екзекуцията на цялата ни група като предатели.

— Естествено — каза Орлов. — Но после е имало разследване и е възникнал въпросът дали раната на войника е била достатъчно сериозна, за да е необходимо умъртвяването му.

— Беше ранен в крака — възрази Рузки. — И ни бавеше. В това отношение правилата са съвсем ясни. Пък и разследването беше една формалност.

— Въпреки това — продължи Орлов — някои от хората не са били съгласни с вашите действия. Мисля, че те ви бяха обвинили в прекомерна амбиция и желание за повишение. Възникнали са проблеми помежду ви и опасения за вашата сигурност. Затова са ви отзовали и пренасочили към специалната катедра във военно дипломатическата академия. Вие обучавахте моя син и сте се запознали с министър Догин по времето, когато той още беше кмет на Москва. Нали така?

— Да, генерале.

Орлов се премести още по-близо и гласът му премина в шепот:

— Служили сте на страната си като военен повече от двадесет години, рискували сте живота и репутацията си. При целия този ваш опит, полковник, кажете ми едно: как не сте успели да се научите, че в присъствието на офицер с по-висок чин не ви е позволено да сядате, освен ако той изрично не ви го е разрешил?

Лицето на Рузки пламна. Той веднага се изправи, но бавно и напрегнато.

— Извинете.

Орлов остана седнал върху бюрото му.

— Моята кариера бе различна от вашата, полковник. Моят баща бе видял с очите си какви поражения нанасяше „Луфтвафе“ на Червената армия през войната. Той ми предаде уважението си към авиацията. Аз прекарах осем години във военната авиация, като през половината от тях извършвах разузнавателни полети, а после обучавах други пилоти как да привличат вражеските самолети под огъня на нашите зенитни оръдия. — Орлов се изправи и погледна право в разярените очи на Рузки. — Знаете ли всичко това, полковник? Изучавали ли сте досието ми?

— Да, господин генерал.

— Тогава знаете, че никога не съм наказвал официално никого от подчинените си. Повечето хора са съвестни, дори и обикновените войници, които отбиват задължителната си служба. Те просто искат да си вършат работата и да бъдат възнаградени за това. Някои от тях понякога правят грешки от незнание и това не е причина да се разваля досието им. Аз съм готов винаги да призная правото на съмнение на един войник и патриот. Включително и на вас, полковник. — Орлов се приближи толкова, че лицата им почти се докосваха. — Но ако се опитате отново да ме прескочите — каза той, — аз пак ще ви хвана и тогава ще издействам връщането ви в академията. При това със забележка в досието ви за неподчинение! Ясен ли съм, полковник?

— Да… господин генерал — едва успя да отрони от свитите си устни Рузки.

— Добре.

Те си козируваха и генералът се обърна към вратата.

— Генерале? — обади се Рузки.

Орлов се обърна. Полковникът още стоеше мирно.

— Да? — попита Орлов.

— Онова, което синът ви беше направил в Москва… Грешка по незнание ли беше?

— То беше глупава и безотговорна постъпка — отвърна Орлов. — Вие и министърът постъпихте с него твърде меко.

— От уважение към вашите заслуги. Пък и на него му предстоеше кариера. Чели ли сте някога доклада за инцидента?

Очите на Орлов потъмняха.

— Никога не съм се интересувал от този въпрос. Не, не съм го чел.

— Аз имам копие — каза Рузки. — Взето е от канцеларията на генералния щаб. Към него има приложена препоръка. Знаете ли за това?

Орлов не каза нищо.

— Старшината на взвода е препоръчал изключването му за хулиганство. Не заради обида на гръцката православна църква на улица „Архипова“, нито заради побоя над свещеника, а за непозволено влизане в склада на академията, за кражба на една кутия боя и заради неподчинение на караула, който се е опитал да го спре. — Рузки се усмихна. — Аз мисля, че синът ви просто е бил възбуден след моята лекция за това как гръцката армия продава оръжие на Афганистан.

— Какво искате да кажете? — попита Орлов. — Че всъщност вие сте подтикнали Никита да напада беззащитни граждани ли?

— Цивилните са точно такива хора, каквито са и военните, генерале. Те са напълно реална цел в очите на хората от спецназ. Но предполагам, че вие нямате намерение да спорите по установената военна политика с мен.

— Нямам намерение да споря с вас изобщо, полковник. Ние сме тук, за да пуснем в действие оперативния център. — Той отново се насочи към вратата, но гласът на Рузки го спря.

— Разбира се, господин генерал. Но след като вие пожелахте да бъдете осведомен за всичко по отношение на официалната ми дейност, аз ще ви докладвам подробно и по отношение на току-що проведения разговор. А то е следното: обвинението срещу сина ви изобщо не е свалено. По доклада на старшината просто не са взети мерки, което не го прави по-малко опасен. Ако някога вниманието в щаба бъде привлечено към него, процедурата веднага може да бъде задействана.

Орлов бе поставил ръка на дръжката на вратата с гръб към полковника.

— Моят син ще трябва да понесе последствията от своите действия, макар да съм сигурен, че военният съдия ще вземе предвид последвалите години на безупречна служба, както и начина, по който докладът е бил спрян и задействан впоследствие.

— Понякога докладите се появяват върху бюрата най-неочаквано, генерале.

Орлов отвори вратата. Ефрейтор Беляева стоеше отпред и енергично отдаде чест.

— Вашата безочливост ще бъде отбелязана в личния ми рапорт, полковник — каза Орлов. Той погледна от Беляева към Рузки. — Желаете ли да го видите, преди да бъде въведен?

Рузки стоеше настръхнал зад бюрото си.

— Не, господин генерал. Засега не.

Генерал Орлов излезе в коридора, а Беляева се вмъкна в кабинета на полковника. Тя затвори и генералът можеше само да си представи какво се говори зад звуконепроницаемата врата.

Не че това го интересуваше. Рузки бе вече предупреден и трябваше да се съобразява с правилата на играта… И въпреки това Орлов остана с чувството, че правилата може и да започнат да се променят, когато полковникът се обади по телефона на министър Догин…