Огледален образ

71.

Вторник, 8:57 часа сутринта, Вашингтон

— Качват се върху покрива на локомотива! — Гласът на Хонда беше загубил спокойствието си. Сега Роджърс чуваше в думите му нещо като страх или даже ужас. Това нещо се движи като торпедо по релсите.

— Не могат ли да скочат? — попита Роджърс.

— Не, сър. Влакът вече е върху моста и от него няма изход, освен право надолу на около двеста метра. Виждам Грей… Мамка му! Извинете, сър. Нюмайър тъкмо го издърпа върху покрива на кабината. Сержантът се движи, но като че ли е ранен.

— Как е ранен? — разтревожи се Роджърс.

— Не мога да кажа. Летим много ниско, а и той лежи. Сега виждам… Не знам кой е този… Руски войник май. И той е ранен. На крака му се вижда огромно петно кръв.

— Какво прави руснакът? — попита Роджърс.

— Нищо. Подполковник Скуайърс го подава на Нюмайър. Дърпа го за косата. Нюмайър се опитва да пъхне ръцете си под мишниците на руснака. Той май нещо се дърпа. Изчакайте, сър.

В хеликоптера се чуха гласове и редник Хонда замълча за няколко секунди. Роджърс не можеше да разбере нищо от разговора. После чу гласа на Сондра в близост до микрофона:

— Тогава да изхвърлим дрехите или оръжие. Ще компенсираме товара.

Очевидно Скуайърс имаше намерение да вземе руснака на борда и пилотът с право се тревожеше. Ризата на гърба на Роджърс залепна от пот.

Хонда се обади отново:

— Пилотът се тревожи заради допълнителните килограми и за времето, което ще е нужно за изтеглянето им на борда. Ако не се опита да ги вземе, тук ще избухне революция.

— Редник — прекъсна го Роджърс. — Заповедите на пилота са такива, а той също се тревожи за своя екипаж. Разбрахте ли ме?

— Да, сър.

Това бяха най-тежките думи, които би си помислил да изрече някога Роджърс, и Худ стисна с ръка рамото му, за да покаже, че го подкрепя.

— Тялото на руснака е вече навън — продължи да говори Хонда. — Но изглежда като труп.

— Но не е мъртъв, нали?

— Не. Ръцете и главата му се движат.

По линията отново настъпи тишина. Роджърс и Худ се спогледаха, забравили и прекъснатата отпуска, и субординацията в момента, когато им се налагаше да изстрадат заедно това изчакване.

— Вече виждам подполковника. Той се е навел от прозореца и е сграбчил дрехата на руснака пред гърдите му. Показва… Показва към кабината и прекарва пръста си под гърлото.

— Управлението не работи — досети се Роджърс. — Това ли иска да каже?

— Така мислим и ние. Изчакайте, сър. Сега ще преминем над влака. А после май… Да, сър!

— Какво?

С нарастващо вълнение в гласа си Хонда отговори:

— Сър, пилотът ни каза да спуснем стълбата. Имаме осемдесет секунди да вдигнем момчетата.

Роджърс най-после успя да си поеме дъх. И с всяко вдишване гледаше към цифрите на компютърния часовник, които отлитаха невъзвратимо…