Огледален образ

53.

Вторник, 10:07 часа вечерта, Хабаровск

Въпреки цялата модерна техника, която му бяха предоставили, Чарли Скуайърс не можеше да разбере защо не бяха ги снабдили с незамъгляващи се очила за нощно виждане вместо тези „мочила“, както ги наричаха помежду си членовете на групата. Потта затопляше и навлажняваше вътрешната страна на стъклата и ако човек си покриеше устата с шала, както се беше опитал да направи и той, влагата се превръщаше в пара и не можеше да се вижда нищо. Ако пък не се покриеше с шала, устните измръзваха, а върхът на носа ставаше напълно безчувствен.

Ако паднеше по тридесетметровия скалист склон, топлината на лицето му нямаше да има голямо значение и затова Скуайърс предпочете да вижда къде стъпва, доколкото това беше възможно в гъсто падащия сняг. Поне склонът се виждаше.

Скуайърс слизаше в двойка с редник Теренс Нюмайър. Единият от мъжете започваше да се спуска по склона, намираше място, където да стъпи здраво, после подаваше ръка и подкрепяше другия, докато слезе до него и по-надолу, за да намери от своя страна опора за краката си. В тъмнината и заледените скали на склона на Скуайърс никак не му се искаше някой да се изтъркаля надолу, въпреки че условията тук не бяха най-лошите, които бе виждал. Веднъж го бяха поканили да участва заедно с израелските „Саярет гиваати“ — елитната разузнавателна бригада — в едноседмично „дяволско“ учение. Упражненията включваха спускане по двадесет и четири метров склон и преминаване през препятствия. В края на учението зелените униформи на войниците бяха станали на парцали не от скалите, а от това, че офицерите през цялото време на учението бяха заливали трениращите не само с арабски епитети, но и със скални отломки. В сравнение с онова спускане, сегашното, независимо от замъглените очила и всичко останало му се виждаше почти като почивен ден на плажа.

На около петнадесет метра от върха и на пет метра вляво Скуайърс чу Сондра да им вика да почакат. Скуайърс погледна надолу и я видя увиснала близо до партньора си — редник Уолтър Пъпшоу.

— Какво има? — извика Скуайърс, след като хвърли бърз поглед към хоризонта. Търсеше дима от локомотива и не можеше да го види все още.

— Залепил се е за скалата — изкрещя в отговор Сондра. — Скъса си панталона на една скала и, изглежда, изпарението отвътре е залепило плата за леда.

Скуайърс извика надолу:

— Редник Хонда, дай ми информация за местоположението на влака!

Радистът бързо разгърна сателитната антена, докато Скуайърс и Нюмайър се промъкваха към Пъпшоу. Офицерът се спря малко вдясно над редника.

— Съжалявам, сър. Изглежда съм попаднал на нещо като ледено острие.

Скуайърс погледна войника, който приличаше на голям паяк, залепнал върху стена.

— Редник Де Вон, издигни се над него и го дръж — заповяда Скуайърс. — Дръж го здраво. Нюмайър, ще използваме нашето въже, за да се опитаме да го освободим.

Скуайърс грабна въжето, което го свързваше с Нюмайър, и го хвърли така, че да попадне върху ръцете на Пъпшоу пред лицето му.

— Пъпшоу, отдръпни лявата си ръка и остави въжето да падне до кръста ти. После направи същото и с дясната.

— Слушам, сър.

Нюмайър и Скуайърс протегнаха ръце, за да го поддържат. Пъпшоу отпусна лявата си ръка от скалата за момент и щом въжето падна надолу, се хвана пак здраво за скалата. После направи същото с дясната и въжето се плъзна надолу до колана му.

— Добре — каза Скуайърс. — Сега аз и редник Нюмайър ще се спуснем надолу заедно. Ще се отпуснем върху въжето, така че тежестта ни да го опъне и ако имаме късмет, то ще те отлепи от леда. Де Вон, бъди готова да поемеш тежестта му, когато се освободи.

— Слушам.

Скуайърс и Нюмайър бавно се заспускаха от двете страни на Пъпшоу. Въжето опря в леда, образувал се между скалата и войника. Двамата мъже опъваха все повече въжето, докато ледът се пропука и счупи на дребни късчета. Скуайърс се държеше здраво за скалата, а Де Вон успя да задържи Пъпшоу. След един напрегнат миг Нюмайър намери достатъчно стабилно място за крака си и успя да подаде ръка за помощ на колегата си.

— Благодаря. — Пъпшоу и останалите трима се спуснаха в подножието на склона.

Когато Скуайърс стигна долу, сержант Грей бе събрал групата си до линията. Между базата до скалата и линията имаше около десет метра разстояние. На запад на около тридесет метра се намираше група дървета, които, изглежда, бяха изсъхнали още преди революцията. Редник Хонда вече се бе свързал със сателита и каза, че в момента разузнавателният спътник определя местоположението на влака на тридесет и един километра на изток от тях при скорост на движение около петдесет километра в час.

— Значи ще бъдат тук след малко повече от половин час — прецени Скуайърс. — Нямаме много време. Добре. Сержант Грей, ти и Нюмайър свалете едно от онези дървета върху линията.

Сержант Грей вече вадеше C-416 от джоба на бойния си комбинезон.

— Слушам.

— Де Вон, Пъпшоу, Хонда, вие тримата тръгнете към точката на измъкване и обезопасете пътя нататък. Не очаквам да се срещнем с местни хора, но нищо не се знае. Може да има и вълци.

— Сър — обади се Сондра. — Бих искала…

— Няма значение — прекъсна я Скуайърс. — Сержант Грей, редник Нюмайър и аз ще извършим останалата част от работата. Вие ще прикриете оттеглянето ни, ако се наложи.

Скуайърс се обърна към редник Хонда и го осведоми за останалата част от мисията им:

— Ще докладваш в ГК17, щом видите моста. Ще им кажеш какво смятаме да направим. Ако те ти съобщят нещо, ще трябва сам да се справиш с информацията. Ние няма да имаме възможност да използваме нашите предаватели.

— Разбрано.

Когато тримата защитници тръгнаха през навяващия преспи от глезена до коленете сняг, Скуайърс се присъедини към сержант Грей и редник Нюмайър. Грей вече залепяше малки лентички със C-4 към дънера на голямото дърво, намиращо се най-близо до релсите. Нюмайър нарязваше детонаторния шнур, като остави част от него за Скуайърс, който щеше да го използва по-късно. Шнурът бе маркиран по дължина, като всяка маркировка отбелязваше време от тридесет секунди. Той беше развил десет дължини.

— Направи го за четири минути — каза Скуайърс, когато надникна през рамото му. — Малко се притеснявам, че влакът е твърде наблизо и могат да чуят експлозията.

Нюмайър се ухили:

— Всички сме покрили норматива за бързо бягане, сър.

— Не и в сняг и с пълно снаряжение, когато…

— Ще успеем — каза Нюмайър.

— Освен това трябва да имаме време и да нахвърляме сняг върху дървото, за да изглежда, че е паднало по-отдавна. Пък аз и Грей имаме да свършим и още малко работа.

Полковникът погледна напред. За три минути можеха да стигнат до сводестата гранитна височина на около триста метра напред, която щеше да ги предпази от експлозията. Ако, разбира се, се приеме, че тя няма да се срути от взривната вълна. Но Грей беше достатъчно опитен, а експлозивите бяха малки, така че не беше много вероятно да се случи нещо такова. Така щяха да имат и достатъчно време, за да се върне един от тях и да прикрие следите им в снега — трябваше да изглежда, че дървото е паднало само.

Грей се изправи, щом свърши, и Скуайърс кимна на Нюмайър да запали фитила.

— Хайде!

Полковникът помогна на Нюмайър да се изправи и тримата мъже се затичаха към малкото си прикритие. Когато пристигнаха, оставаше още минута. Все още дишаха тежко, когато силното ехо от експлозията проехтя в нощта, последвано от острото пукане на трите дървета и тъпия удар на едното от тях върху релсите.