Огледален образ

26.

Понеделник, 11:00 часа вечерта, Санкт Петербург

— Три… Две… Едно. Включени сме…

Когато Юрий Марев заговори, нямаше викове, нито усмивки, докато генерал Орлов, който се разхождаше зад дъгата от компютри, одобри с кимване влизането на руския оперативен център в действие. Броенето бе извършено без засечка и докато дългият ден за повечето хора завършваше, Орлов имаше чувството, че неговият едва сега започва. Бе поискал да се запознае с всички данни, които ще дойдат през следващия час и които той щеше да прегледа заедно с ръководителите за сателитно наблюдение, метеорология, клетъчна и радиокомуникация, оперативна връзка, шифроване и компютърни анализи, прехващане на образи и информация. Това бяха ръководителите на всички отдели за смяната от четири до полунощ — екипа от титуляри, който обработваше множеството данни, идващи в центъра по времето на редовната смяна от осем часа сутринта до четири следобед във Вашингтон. Щяха да присъстват и заместниците им, които поемаха работата от полунощ до осем часа сутринта. Щеше да бъде, разбира се, и Рузки не само като заместник на Орлов, но и като офицер за връзка с военните. Рузки отговаряше не само за анализирането на идващата от военното разузнаване информация и предаването й към въоръжените сили на страната и правителството, но и за командването на ударната група със специално предназначение, придадена на разположение на центъра за специални мисии.

Орлов погледна към Рузки, който стоеше зад ефрейтор Ивашин. Ръцете на полковника бяха зад гърба му и той явно мълчаливо се възхищаваше на безмълвната работа на системата. Той напомняше на Орлов за Никита, когато го беше завел за първи път да разгледа ракетите и космическите кораби в Звездното градче. Момчето беше толкова възбудено, че не знаеше къде да погледне по-напред. Орлов обаче бе наясно, че това много скоро ще се промени.

Щом центърът бе обявен за действащ, Орлов се приближи до Рузки. Полковникът изчака един миг, преди да се обърне и да козирува бавно.

— Полковник Рузки — каза генералът, — бих искал да ми кажете къде точно се намира моят син. Цялата информация може да бъде кодирана. Не е нужно да вписвате заповедта.

Рузки се поколеба за миг, като явно се опита, но не успя да разбере мотивите за искането на Орлов.

— Слушам — отговори той.

Рузки заповяда на Ивашин да се свърже с базата на остров Сахалин и да поиска информация от сержант Наговин. Всички връзки бяха по код „Молив две-пет-три“ — буквите трябваше да бъдат изтрити, преди да могат да бъдат разкодирани. В този случай всяка втора буква от думата в кода бе фалшива, както и всяка пета дума, с изключение на третите букви на всяка от фалшивите думи, които представляваха първата буква на следващата дума.

Ивашин получи отговор след по-малко от две минути и компютърът му веднага го разкодира.

Все още с ръце зад гърба си, Рузки се наведе към екрана и прочете:

— Младши лейтенант Орлов и групата му от девет войника от спецчастите са пристигнали във Владивосток и очакват по-нататъшни инструкции. — Рузки хвърли остър поглед към Орлов. — Генерале — заговори той напрегнато, — това някаква маневра ли е?

— Не, полковник.

Челюстите на Рузки се стегнаха и отпуснаха няколко пъти. Орлов изчака няколко дълги секунди, за да бъде сигурен, че полковникът е достатъчно умен да не покаже неподчинение и да не реагира, че не е бил уведомен за военно придвижване. Рузки вероятно се чувстваше унижен пред останалата част на персонала, но остана мълчалив.

— Елате в кабинета ми, полковник — каза Орлов и се обърна. — Аз ще ви запозная със задачата на спецотряда от Сахалин.

Генералът чу как Рузки тропна с токове зад гърба му. Щом вратата се затвори зад тях, Орлов седна зад бюрото си и погледна към стоящия пред него полковник.

— Вие знаете за доставката за министър Догин на борда на частния самолет, нали? — попита Орлов.

— Тъй вярно.

— С нея има проблем — продължи Орлов. — Повреда в единия двигател. Самолетът не може да продължи полета си. Поради лошото време и липсата на самолети аз разпоредих товарът да бъде прехвърлен във влака, който контраадмирал Пашченко ни е дал на разположение.

— От Владивосток до Москва влакът ще пътува четири или пет дни — каза Рузки.

— Само че той няма да върви по този маршрут. Моят план е просто да се изнесе товарът от Владивосток и да се откара до място, откъдето ще може да бъде превозен по въздух. Мисля, че ще имаме възможност да осигурим хеликоптер от летището Бада, който да пресрещне влака в Бира. Това е само на седемстотин и петдесет километра от Владивосток, но изглежда достатъчно далеч на запад, за да не попада в района на бурята.

— Вие сте свършили вече по-голямата част от работата. Какво ще искате от мен да направя още? — попита Рузки.

— Всъщност нищо — каза Орлов. — Но на първо място, полковник, искам да знам от кого сте научили за товара.

Рузки отговори спокойно:

— От министъра.

— Той направо с вас ли се свърза?

— Тъй вярно. Мисля, че по това време вие сте си били вкъщи на вечеря.

Генералът се изви към компютъра си и погледна файла със записите за деня.

— Ясно. Но вие сте записали доклада си, за да го видя аз после…

— Не.

— Защо не, полковник? Да не сте били твърде зает?

— Министърът не желаеше този случай да бъде записан в документацията на центъра.

— Значи министърът не бил пожелал — изсъска Орлов. — Няма ли действаща заповед всяка задача, поставена от началството, да бъде записвана?

— Тъй вярно.

— Значи вие сте свикнали да поставяте желанията на цивилните над военните?

— Съвсем не, господин генерал.

— Аз отговарям за центъра — натърти Орлов. — Ние сме автономна база, обслужваща всички сектори на правителството и въоръжените сили. А вие какво правите, полковник? Да не би да работите само за Министерството на вътрешните работи?

Рузки задържа отговора си за миг:

— Не, господин генерал.

— Добре. Защото, ако последва друг подобен случай, ще трябва да ви уволня. Ясно ли е?

Квадратната брада на Рузки бавно се помръдна:

— Тъй вярно. Ясно ми е, господин генерал.

Орлов въздъхна дълбоко и започна да преглежда записите от деня. Той знаеше, че Рузки никога няма да му се противопостави открито, но реакция ще последва. Беше го притиснал до стената и бе готов да понатисне още малко. Рузки трябваше да направи нещо.

— Министърът казал ли ви е още нещо, полковник? Като например какво съдържа товарът?

— Не.

— Ако министър Догин ви беше инструктиралите щяхте ли да скриете и тази информация от мен?

Рузки се вгледа в началника си:

— Не и ако информацията засяга този център, господин генерал.

Орлов остана мълчалив, защото не успя да намери собствения си запис за разговора с Догин. Той се върна отново към 8:11 часа, когато си спомняше, че лично бе направил записа. Мястото беше празно.

— Има ли нещо нередно, господин генерал? — попита Рузки.

Орлов претърси целия файл само за да се увери, че не е пропуснал записа. Външно запазил спокойствие, той беше разярен, когато не откри никъде нищо за гълфстрийма.

— Не — твърдо каза Орлов. — Няма нищо нередно. Записал съм заповедта на неподходящо място. Когато свършим, ще я прехвърля. — Той се облегна назад, но междувременно забеляза доволното трепване в крайчеца на устните на Рузки. — Мисля, че поговорихме достатъчно по този въпрос и се надявам, че моите намерения вече са ви ясни.

— Съвсем, господин генерал.

— Искам да информирате министър Догин за намеренията ми и да се заемете лично с операцията. Моят син ви уважава и аз съм уверен, че вие и сега ще работите с него толкова добре, както и в миналото.

— Слушам. — Рузки козирува. — Той е добър офицер.

Телефонът бипна и Орлов освободи полковника, докато вземаше слушалката от апарата. Рузки затвори вратата, без да се обърне.

— Да? — обади се Орлов.

— Обажда се Силаш, господин генерал. Бихте ли дошли до радиокабината?

— Какво има?

— Чинията прехвана силно кодирана комуникация. Изпратихме я в центъра за дешифровка, но започваме да се боим, че нещо може да се случи, преди да успеем да разшифроваме съобщението.

— Идвам.

Орлов тръгна, без да си направи труда да запише данните за гълфстрийма, защото беше сигурен, че информацията ще бъде изтрита отново. Беше разярен от факта, че разговорът, предназначен да постави Рузки на място, почти потвърди нарастващите му съмнения. Явно Догин и заместник-началникът са решили да ръководят центъра зад гърба му и да го използват само като фигурант.

Думите на Рузки отекваха в ума му: „Не и ако информацията засяга този център, господин генерал“. В разстояние само на няколко часа от него бе скрита информацията за убития вражески агент и за гълфстрийма. Центърът бе една от най-могъщите разузнавателни единици в света и Орлов нямаше намерение да позволи на Рузки и Догин да го превърнат в своя частна собственост, въпреки че засега още се въздържаше да реагира. От времето, прекарано в космоса, бе научил, че е по-важно да запази главата си хладна, когато столът под задника му пари. Пък и онези двамата все още не бяха успели да вдигнат температурата до точката на горене.

Във всеки случай той така или иначе беше длъжен да ръководи центъра и нито полковникът, нито онзи мегаломан нямаше да го отклонят от изпълнението на тези задължения.

Орлов се вмъкна в претъпканата радиокабина, която бе още по-задимена отпреди. Тясното лице на Силаш бе повдигнато нагоре и очите му гледаха в тавана, докато се беше съсредоточил внимателно в онова, което се чуваше в слушалките му. След малко той ги свали от ушите си и погледна Орлов:

— Проследихме две серии кодирани разговори и установихме, че са свързани помежду си. Първата беше от Вашингтон до самолет, летящ над Атлантика, а втората е до Хелзинки. — Той пое два пъти дим от цигарата, а после я загаси в пепелника. — Накарахме групата по сателитни връзки да огледа самолета. Няма маркировка, но, изглежда, е С-141В „Старлифтър“.

— Транспортен самолет за войскови части — замислено заговори Орлов. — Модифицирана версия на С-141 А. Познавам добре тези самолети.

— Така си и знаех. — Силаш се усмихна и запали нова цигара. — „Старлифтър“ лети по курс към Хелзинки. Подслушахме разговорите между пилота и Кулата. Ще пристигне около единадесет часа вечерта местно време.

Орлов погледна часовника си:

— Това е след по-малко от час. Да имаш представа кой лети на борда му?

Силаш поклати глава:

— Опитахме се да подслушаме вътрешността със Светлана над северната част на Атлантика. Но Светлана казва, че в самолета има електронен заглушител.

— Значи сигурно е разузнавателен. — Орлов не беше много изненадан. Помисли си за британския агент, който шпионираше в Ермитажа, и мълчаливо наруга Рузки за начина, по който бе разрешил този въпрос. Можеха да сложат човека под наблюдение, а не да го докарат до самоубийство… Ако той наистина сам бе посегнал на живота си… — Съобщи в Москва — каза Орлов. — Кажи им, че ми трябва човек в Хелзинки, който да посрещне самолета и да го наблюдава. Да види дали американците нямат намерение да пресекат залива.

— Слушам — отвърна Силаш.

Орлов му благодари и се върна в кабинета си, където веднага извика Рузки и Глинка, за да решат как да действат, в случай че им дойдат „гости“.