Огледален образ

34.

Понеделник, 11:44 часа вечерта, Хелзинки

Старлифтърът кацна върху далечна писта в края на летището в Хелзинки, където го чакаше майор Ахо. Високият и едър бивш лекоатлет се представи на добър английски на подполковник Скуайърс като „символ на чернокосите лапландци“ в армията. Като представител на министъра на отбраната Нисканен, той каза, че има специални инструкции да осигури на американците всичко, от което имат нужда.

Докато стояха до отворената врата на самолета и студеният вятър свиреше в мрака на нощта, Скуайърс му каза, че единственото, от което се нуждае, е да затвори вратата и да чака на топло пристигането на Ил-76Т.

— Разбирам — съгласи се Ахо със звънлив глас, звучащ с достойнството, присъщо и на стойката му.

Като остави един от помощниците си да служи за връзка с наземната служба, Ахо изчака, докато редник Джордж се сбогува с колегите, които му пожелаха успех. После го придружи до очакващата ги кола. Двамата мъже седнаха отзад.

— Били ли сте някога във Финландия? — попита Ахо.

— Преди да постъпя в армията, даже не съм напускал град Лубък, Тексас. А след това пък, чак досега, не съм излизал извън границите на Вирджиния. Когато се провеждаше първата мисия, аз още не бях в групата. По време на втората мисия във Филаделфия бях болен. А пък в третата — в Северна Корея — лично генералът тръгна вместо мен.

— В живота е като в играта на шах. Царят прибира пешките. — Майор Ахо се усмихна. — Е, поне сега си успял. Ще посетиш две чужди страни.

Джордж отвърна на усмивката. В думите и погледа на честните очи на майора имаше толкова искрено доброжелателство, каквото Джордж никога не бе виждал в погледа на военен. Но под кафявата униформа на Ахо Джордж забеляза също и такива очертания на мускули, каквито можеха да се видят само на състезанията по културизъм по телевизията.

— Пък и имаш късмет — продължи майорът. — Викингите са вярвали, че когато чужд воин стъпи на финландска земя с мир, той ще бъде непобедим в боя.

— Само за мъжете ли се е отнасяло това?

Ахо въздъхна:

— Е, тогава светът е бил друг, редник. Ти още не познаваш партньорката си, нали така?

— Така е, господине, макар че нямам търпение да се запозная — отговори дипломатично Джордж. Всъщност тя го плашеше. Бе прочел досието й, изпратено по факса в самолета и съвсем не беше сигурен, че е готов за срещата с цивилната разрушителка.

Не бих посмял да заговоря с нея с този тон… — Ахо се наведе конспиративно към него. — Викингите са уважавали само мъжете воини. Всеки от тях е носел винаги със себе си брадва, кинжал и меч и дрехи от лисичи или боброви кожи, или поне от катеричи кожи. Но едната ръка — онази, с която се е биел, е била свободна. А гърдите на жените са били скрити зад брони от желязо, мед, сребро или злато, показващ богатството на съпруга. Също така са носели и метален обръч на врата, който символизирал подчиненото им положение. Преди години в нашите училища се развиваха доста спорове по въпроса как да се преподава историята за онези времена. — Той се облегна в седалката си. — Не бива да се обиждат жените, не трябва да се унижават британците, които са били жертви на викингите, не може да се сърдим заради омразата на християните, които са били убивани от езичниците, защото не са искали културата им да бъде погубена като онази на вестготите, остготите, бургундите, ломбардите и алеманите. За щастие спечелиха привържениците на историческата точност, а не на политическите предразсъдъци. Иначе не можеш да си представиш как биха ни карали да се срамуваме от собствената си история.

— Наистина не бих могъл. — Джордж погледна към звездното небе. То беше същото, към което са гледали викингите… Дали с благоговение или със страх, зачуди се Джордж. Не можеше да си представи, че викингите са се бояли от нещо друго, освен от безчестието. Собственото му обучение, също както това на „Тюлените“, армейската група „Делта форс“, или даже руските спецчасти, поставяше ударението върху поведението. Не беше важна само физическата подготовка — двадесет и четири часовите походи с двадесет и пет килограмова раница на гръб. У хората трябваше да бъде възпитано убеждението, че докато смъртта е просто един кратък миг, грешката остава с теб за цял живот. И Джордж непоклатимо вярваше в това.

Но все пак не можеше да отрече, че се чувства много по-добре, когато е „навлечен“: пояс, натъпкан с гранати, предпазен кевларен костюм с усилена предна част, специален дихателен апарат и няколко резервни пълнителя за 9-милиметровото оръжие. Вместо всичко това сега носеше в раницата си едни очила за нощно виждане AN/PVC-7A, уред за отчитане по топлината, която генерират скрити обекти, AN/PAS-7 и своя „Хеклер & Кох“ MP5SD със сгъваем приклад и вграден заглушител, който поглъща и най-силния звук посредством гумени уплътнители. Звукът от това оръжие не би могъл да бъде чут и на пет метра при употреба на специалните свръхзвукови патрони. Там беше и паспортът му. Това бе резултатът от стратегията за оттегляне, до който бе стигнал Даръл Маккаски.

— И все пак на мен ми се струва, че вашите предци не са вършили нищо подобно на това, което правим ние сега — каза Джордж, като се опитваше да не мисли повече за подробностите. Отмести поглед от бляскавата красота на млечния път и се загледа в пътя, когато колата навлезе в града и тръгна по главния булевард „Похджоеспланади“, който пресичаше града по средата от изток към запад. — Искам да кажа, че един викинг трудно би могъл да се вмъкне незабелязано в чужд град с всичките му оръжия и шлема с рогата.

— Така е — съгласи се Ахо. — Пък те и не биха пожелали да се вмъкват. Те са предпочитали да плашат избраните за нападение градове, като по този начин принуждавали вождовете им да се справят не само с врага, а и с паниката на собствените си жители.

— А пък ние се промъкваме с миниподводници.

— Ние им викаме миниатюрни мародери. Малко по-точно е, нали?

— Да.

Те спряха пред блестящия великолепен президентски дворец, построен още от руските царе, които са управлявали града от 1812 година, след като пожар изпепелил дървените сгради, построени два века преди това от кралица Кристина Шведска. Ахо поведе редника към страничния вход.

В този час дворецът бе притихнал. След като показа пропуска си на охраната, Ахо поздрави няколко служители от нощната смяна и заведе Джордж в малък кабинет в далечния край на един тесен и слабо осветен коридор. До дървената врата имаше бронзова табела с надпис „Министър на отбраната“. Ахо отключи и те влязоха вътре.

— Министър Нисканен има няколко кабинета в града — каза Ахо. — Този използва, когато е в добри отношения с президента. Сега е свободен. — Майорът се ухили и продължи тихо: — Има и още нещо, което се е променило. По времето, когато са управлявали генерали като Халфдан и Олаф Тригвасон или монарси като Кнут или Свен Форкбеард, лидерите не са разрешавали разногласията си чрез парламенти, конгреси или пресата. Те просто поставяли някоя млада робиня до стената и хвърляли брадвите си по нея. Онзи, който ударел момичето, губел спора. А след това всички заедно сядали да пият и разногласията се забравяли.

— Предполагам, че в наши дни споровете не биха могли да бъдат разрешавани по този начин.

— О, би могло. Само че няма да е твърде популярно.

В стаята светеше и Джордж видя една жена, застанала зад бюрото, подпряла дланите си на плота и внимателно загледана в картата върху него. Беше стройна, с големи сини очи и късо подстригана тъмноруса коса. Устните й бяха малки и естествено червени, носът прав и леко вирнат. Тенът й бе доста блед, с едва забележими лунички около носа. Беше облечена в черен костюм.

— Госпожица Джеймс — каза Ахо. — Редник Джордж.

— Приятно ми е да се запознаем. — Джордж й се усмихна и остави раницата си на пода.

Пеги само го погледна и продължи да разглежда картата.

— Добър вечер — каза тя. — Изглеждате на петнадесет.

Острият й акцент и начин на разговор напомниха на Джордж за младата Бети Дейвис12.

— Петнадесет и половина. — Той се насочи към бюрото. — Ако става дума за обиколката на врата ми в инчове.

Тя вдигна поглед.

— О, значи сте и шегаджия.

— Имам доста таланти, госпожице. — Все още усмихнат, Джордж се настани върху бюрото и без да иска, посмачка картата. Още в движение той сграбчи един от ножовете за отваряне на кореспонденция и опря върха му в шията на Пеги. — Учили са ме и да убивам. Бързо и тихо.

Очите им се срещнаха и почти веднага Джордж разбра, че е направил грешка. Бе успяла да отвлече вниманието му за миг, докато обхвана здраво китката му с ръце. Ножът издрънча върху бюрото и само след миг тя го извади от равновесие със силен ритник. Докато падаше настрани, той бе сграбчен за ризата и бутнат на пода, а тя опря здраво крака си в шията му.

— Внимавай. Когато имаш намерение да убиваш, прави го без предварителни речи. Ясно ли е?

— Ясно. — Той се отхвърли от пода с крака и след миг бе притиснал Пеги към пода. — Този път беше по изключение.

Джордж я задържа няколко секунди така, за да й е за урок, а после я освободи. Когато тя успя да си поеме дъх, той й помогна да се изправи.

— Впечатляващо — задъхано проговори тя, докато разтриваше врата си. — Но пропусна едно нещо.

— Какво?

Тя му показа ножа в дясната си ръка:

— Когато ме бутна, аз вече го бях грабнала. Така както ме държеше, можех да го забия където поискам в тялото ти.

Като все още разтриваше врата си, Пеги се върна към картата, а Джордж гледаше към ножа в ръката й и се ругаеше наум. Не му пукаше, че можеше да го победи жена. На тренировките те със Сондра се биеха безжалостно. Но по време на мисия да пропусне нещо като този нож би означавало да заложи живота си на карта.

Все още застанал до вратата, Ахо се обади:

— Е, след като вече се запознахте, може би ще пожелаете да се заемем с работа.

Пеги кимна.

— Когато стигнете на пристанището, паролата ви за качване в лодката ще бъде „какво прекрасно туловище“. Отговорът е: „и красива муцуна“. Аз вече обясних как ще стигнете до миниатюрната подводница на госпожица Джеймс. Дал съм й пари и руските униформи, които ще облечете. — Ахо се усмихна. — Ние тук имаме повече и по-добре ушити униформи от самите руснаци. — Той извади от вътрешния си джоб запечатан плик, и го подаде на Джордж. — Това са документите, които удостоверяват, че вие сте главен бордови старшина Евгений Глебов и главен матрос Ада Лундвер от руския военен флот. Вие, госпожице Джеймс, сте матрос, занимаващ се с картографиране на бреговата линия и определянето на местата за поставяне на шамандури. Това означава, че ако някой ви види, ще трябва да изглежда, сякаш вие се подчинявате на заповедите на редник Джордж.

— Той не знае руски — възрази тя. — Как ще ми говори?

— Имате деветдесетминутно пътуване с лодка и десет часа в подводницата. Ще го научите на най-необходимото. — Ахо постави шапката на главата си. — Мисля, че това е всичко. Някакви въпроси?

— Не, господине — каза Джордж.

Пеги поклати глава.

— Добре тогава. Успех.

Джордж вдигна тежката раница с нещата си и се запъти след майор Ахо, който отвори вратата, излезе в коридора и я затръшна след себе си.

Джордж едва се спря, за да не се блъсне във вратата.

— Офицери! — въздъхна ядосано той и посегна към дръжката.

— Недей! — изръмжа Пеги.

Джордж се обърна.

— Какво?

— Остави си раницата. Ние с теб още не отиваме никъде.

— Какво значи това?

Тя взе в ръка един фотоапарат от шкафа зад себе си.

— Усмихни се.

Когато майор Ахо излезе от сградата, до спокойните води на южния кей стоеше жена с куче и го наблюдаваше. Валя бе пристигнала с велосипед от апартамента на дългогодишния им резидент в Хелзинки — пенсиониран финландски полицай. Бе подпряла колелото до високия стълб наблизо, а самата тя се отдалечи от осветеното място. Когато бе добре скрита в тъмното, тя закачи кучето на каишката му. Хапливият териер, който бе използвала в Санкт Петербург за английския шпионин, бе заменен от по-миловиден и спокоен кокер шпаньол. Тук нямаше нужда да отстранява никого: задачата й беше само да наблюдава и да докладва на полковник Рузки.

За оперативния център не беше трудно да проследи самолета от Съединените щати, а още по-лесно бе да се наблюдават майор Ахо и американският му приятел, след като напуснаха летището. Сега шофьорът й чакаше скрит на „Канавакату“ до високия, величествен храм „Успенски събор“, а тя наблюдаваше действията на финландския офицер и неговия шпионин.

„Двамата му шпиони.“ Тя забеляза, че към Ахо се присъединиха двама души, когато той тръгна към колата си.

Когато се увери, че ще се качат, Валя дръпна каишката и кучето започна да лае силно. Два пъти, после пак два пъти и още два.

— Рути! — извика Валя и дръпна каишката още веднъж. Добре обученото куче замлъкна.

Майор Ахо се огледа, очевидно не видя никого в тъмнината и седна на предната седалка, докато останалите двама се настаниха отзад. Зад тях рускинята видя волвото на партньора си, което зави към булеварда след сигнала, подаден от кучето. Бяха се разбрали предварително, че той ще проследи колата, за да види къде отива, а после ще се върне за нея. Тя искаше да остане още известно време тук, за да бъде сигурна, че никой друг няма да се измъкне от това крило на двореца. След като бяха загубили двама от агентите си, те можеше да вземат извънредни мерки за сигурност на следващите. Някои страни правеха така по принцип. Преди пет години, когато едва беше постъпила в разузнаването, нейният началник бе заблуден от фалшива операция на англичаните, с която те бяха прикрили истинската. След като го бяха уволнили, той се самоуби. Но Валя Сапарова нямаше намерение да позволи да й се случи подобно нещо.

Тя продължи да се мотае пред стълбите на кея, заслушана в тихия шум, с който спокойните вълни обливаха камъните. Наблюдаваше редките коли и още по-редките минувачи по улицата.

И тогава видя нещо, което предизвика усмивка на устните й: двама души излязоха от президентския дворец. Хората изглеждаха съмнителни, точно както онези, които бяха тръгнали с офицера преди малко…