Огледален образ

10.

Неделя, 8:00 часа вечерта, Ню Йорк

След като получи поръчката от Санкт Петербург, Йосиф Херман постави пет килограма пластичен експлозив в една хартиена торба. Върху него нареди кифли. После извървя три пресечки до „Всичко от Русия“ — магазин, в който се продаваха книги, видеоленти и други стоки от родината. Шестдесет минути по-късно той занесе още пет килограма експлозив в заложната къща „Мики“ в Брайтън Бридж.

До края на деня Херман осъществи петнадесет доставки, като разнесе общо над седемдесет килограма експлозиви на различни места. Той не знаеше дали го следят, но предполагаше, че е твърде вероятно. Затова във всеки от магазините той вземаше парите за доставката и дори ругаеше на глас, когато излизаше, ако даденият бакшиш не беше достатъчно голям.

Когато Херман напуснеше мястото на доставката, експлозивите се пренасяха от друг куриер в старческия дом „Николай“, откъдето, пакетирани в найлон като човешки труп, биваха закарани в погребалното бюро „Черкасов“ в квартал Сейнт Маркс в Ню Йорк и поставени в един ковчег. „Фамилията“ на емигранта Чайков бе възложила снабдяването с оръжие и експлозиви на „фамилията“ Белник. Тяхната задача пък беше планирането и изпълняването на операциите.

Тунелът „Куинс — Мидтаун“ се простира под река Ийст в Ню Йорк по 36-а улица между Второ и Трето авеню. Той свързва остров Манхатън с магистралата „Лонг Айлънд“ в квартала „Куинс“. Петдесетгодишният тунел е една от главните изходни артерии от града и по всяко време е пълен с коли.

По това време на топлата неделна вечер тунелът не се използваше от „трудещи се“. Яркооранжевите лампи осветяваха пътя на семейства, завръщащи се от деня, прекаран в града, или пътници, насочили се към летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“.

Висок, белокос и с бяла брада, емигрантът със странното балтийско име Ивал Екдал свали прозореца на катафалката. Той подуши вмирисания на нафта въздух, който му напомняше на московския. Не се замисляше за това, какви са хората, които минават покрай него, нито какво правят те. Това нямаше значение. Смъртта им бе цената в борбата за нов световен ред.

Когато приближи изхода от тунела, руснакът натисна запалката на колата. Лявата му предна гума се спука и той закара наклонилата се кола до стената. Не обърна внимание на ругатните на шофьорите, които трябваше да се отклонят от пътя си, за да избягнат удара с него. Американците винаги ругаеха, като че ли никой нямаше право да претърпи злополука.

Екдал запали аварийните светлини, излезе от катафалката и се запъти към изхода на тунела. Щом излезе, той извади клетъчния телефон от джоба си и се направи, че говори. Продължи да говори, докато вървеше към изходите.

Премина покрай дежурния полицай, който седеше в колата си до будките за плащане на таксата. Младият мъж го попита дали не му е нужна помощ.

— Не, благодаря — каза Екдал с лек акцент. — Обадих се вече за помощ.

— Само гумата ли е? — попита полицаят.

— Не — отвърна Екдал. — Оста.

— Ами там е тъмно — продължи да настоява полицаят. — Някой ще ви удари. Поставихте ли знак?

— Не, господине.

— Тогава по-добре да отидем да поставим.

— Благодаря — усмихна му се Екдал. — Сега ще дойда. Трябва да се обадя на опечалените.

— Да… — любезно каза полицаят. — Неприятно ще бъде погребението да започне без умрелия.

— Точно така, господине.

Полицаят излезе от колата си и се запъти към багажника. Извади от него кутия със сигнални фенери и тръгна към тунела, като си подсвиркваше.

Като все още се правеше, че говори по телефона, Екдал заобиколи будката. Секунди след това откъм едно от платната пристигна кола, която спря пред него. Преди да влезе, Екдал натисна един от допълнителните бутони на телефона си.

Щом колата се отдалечи, откъм изхода на тунела избухна жълто огнено кълбо, което запрати дим, камъни и изкривен метал във всички посоки. Колите, които току-що се бяха показали откъм тунела или се приближаваха нататък, започнаха да избухват. Една от тях се преобърна с колелата нагоре върху полицая и се блъсна в микробуса точно до будката. И двете коли избухнаха в пламъци. Други бяха смачкани точно пред изхода на тунела от падащите камъни, а отвътре се чуваха звуците от допълнителни взривове, предизвикани от избухването на сблъскали се една в друга коли.

След няколко секунди тишината бе нарушена от силен пукот и скърцане, идещи от разрушаващия се бетон. Само след миг около четиристотин метра от магистралата и сградите около нея се разтърсиха и потънаха разрушени надолу заедно с покрива на тунела. Тътнежът на водата беше като от побеснял океан, който се нахвърля върху брега. Стените на тунела бяха пометени от налягането и реката заизхвърля през отвора коли и камъни.

Заедно с рева на водата се чуваше и съскането на загасените от нея пламъци на останалите върху пътя коли. Откъм начупения отвор на тунела се заиздига пара, която се смеси с тъмния дим.

Когато водата спадна и остави зад себе си неподвижната разруха, в далечината се чуха сирени. След минути ниско над магистралата летяха полицейски хеликоптери, от които заснемаха местопроизшествието и колите, които бягаха от срутения тунел.

Но Екдал не се боеше. След по-малко от половин час той щеше да е стигнал до скривалището. Колата щеше да бъде разглобена в гаража, а той ще е изгорил фалшивите брада и мустаци, слънчевите очила и бейзболната шапка, която носеше.

Засега работата му беше приключила. На Арнолд Белник и наемната му „кифлена“ група щеше да бъде заплатено добре, а други бойци от отряда „Грозни“ щяха да продължат онова, което бе започнато.

Въпреки че собственият му живот щеше да бъде пожертван, за него беше чест да го отдаде в името на новия Съветски съюз.