Огледален образ

25.

Понеделник, 2:53 часа следобед, над Атлантика, на северозапад от Мадрид

Вътрешността на С-141В „Старлифтър“ не бе проектирана за удобства. Всичко бе направено така, че да тежи възможно най-малко и да позволява на самолета да прелита по-голяма дистанция. Покритите с плат стени изобщо не заглушаваха шума на двигателите, а отстрани и отдолу се виждаха оголените ребра на фюзелажа. Войниците седяха върху дървени пейки с възглавнички. Когато самолетът се заклатеше, допрените им рамене ги държаха да не паднат, но често възглавничките се изплъзваха изпод тях.

Въпреки че пейките можеха да приютят само деветдесет човека, седнали с известно удобство, старлифтърът можеше да вози до триста души. Сега, само с осем души на борда освен пилота, втория пилот и навигатора, подполковник Скуайърс се чувстваше като че ли лети в първа класа. Дългите му крака бяха опънати пред него, под себе си бе нагласил две възглавници, а отзад трета пазеше гърба му от твърдата метална обшивка. А най-хубаво от всичко бе, че в кабината не беше задушно. В други случаи, когато членовете на „Защитник“ пътуваха заедно с подкрепления от други служби и пет немски овчарки от корпус К-9, в кабината бързо ставаше непоносимо от отделената топлина и пот на войниците.

След няколко часа във въздуха Скуайърс беше благодарен за тези удобства. Първия час бе прекарал със сержант Чък Грей и редник Дейвид Джордж в съставяне на списък за вещите, които щяха да им бъдат необходими за Хелзинки. Следващите два часа заедно с редник Сондра де Вон преглеждаха картите на Хелзинки и Санкт Петербург върху екрана на преносимия му компютър, а после той спа четири часа.

Когато Скуайърс се събуди, Джордж му подаде храна, затоплена в микровълновата печка, и чаша кафе. Останалите от групата бяха яли преди час.

— Трябва да кажа на генерал Роджърс да ни осигурява вече по-добра храна. — Скуайърс отвори капака на кутията и разгледа резените пуешко месо, картофеното пюре и салатата от боб и царевица. — Вече имаме ракети, които могат да заобикалят дървета и планини, за да отрежат комина на нечия къща, а продължават да ни сервират същия буламач като в пътническите самолети.

— Все пак е по-добра от онази, която баща ми разправяше, че са им давали във Виетнам — каза Джордж.

— Да, може би — съгласи се Скуайърс. — Но нищо нямаше да им стане, ако ни бяха осигурили поне прилична кафемашинка. По дяволите, и сам бих могъл да я купя. Не заемат кой знае колко място, пък са и глупакоустойчиви. Армията няма да се разори от по-доброто кафе.

— Защото не сте опитвали от моето кафе, сър — обади се Сондра, без да вдигне поглед от „Брулени хълмове“. — Когато съм си вкъщи, майка ми и баща ми крият кафеварката от мен.

Скуайърс си отряза парче от пуешкото месо:

— Какво кафе употребяваш?

Сондра вдигна глава. Големите й кафяви очи изглеждаха прекрасно върху кръглото лице, а говорът издаваше прекараното в родния Алжир детство.

— Какъв вид ли? Не знам. Какъвто продават.

— Ето, в това се състои твоят проблем — наставнически рече Скуайърс. — Моята съпруга купува кафе на зърна. Държим го във фризера и го мелим сутрин, преди да правим кафето. То е нещо като церемония. Използваме „южен орех“ или „шоколадова малина“.

— Кафе от шоколадови малини ли? — учуди се Сондра.

— Точно така. Използваме кафеварка със запарване, а не онези гърнета, които изгарят кафето, и щом стане готово, го преливаме в каничка. Никога не пием кафе с мляко или захар. Те са ужасни унификатори — правят всички видове кафе еднакви.

— Тая работа ми се вижда много сложна, сър.

Скуайърс посочи към книгата й:

— Ти четеш Бронте. Защо не си взела някое леко романче?

— Това е литература. Другото са глупости.

— Ето, така се отнасям аз към кафето. — Скуайърс задъвка хапката си. — Ако не е нещо наистина хубаво, не си заслужава да се пие.

— Аз пък го оценявам само по едно: съдържанието на кофеин. Когато чета Томас Ман или Джеймс Джойс до четири часа сутринта, просто ми е необходимо нещо, което да ме ободри, така че да мога да отида на лекции в девет.

Скуайърс кимна, но после веднага продължи:

— Аз имам по-добро предложение за ободряване.

— Какво?

— Лицеви опори. Стотина опори след ставане биха те събудили много по-бързо от кофеина. Освен това ако успееш да ги изпълниш сутринта, после каквото и да ти се наложи да правиш, ще ти се стори просто като фасул.

Докато си говореха така, радистът Иши Хонда се приближи откъм задната част на фюзелажа. Ветеран от „Защитник“ и носител на черен колан по джудо с майка от Хаваите и баща японец, ниският и изглеждащ като момченце Хонда, отговаряше за комуникациите, докато редник Джони Пъкет, който беше ранен в Северна Корея, се върнеше отново в строя.

Хонда подаде на Скуайърс слушалката на приемника за секретна сателитна връзка, който носеше в раницата на гърба си:

— Сър, обажда се генерал Роджърс.

— Благодаря. — Скуайърс бързо преглътна хапката си и взе слушалката: — Подполковник Скуайърс слуша, генерале.

— Подполковник, по всичко изглежда, че групата ти ще се насочи към целта, без да се правите на туристи.

— Разбрано.

— Преди да кацнете, ще получите подробни указания. Те ще съдържат мястото на тръгване, вида на транспорта, мястото на проникване и времетраенето, макар че няма да сме в състояние да ви кажем съвсем точно какво трябва да търсите. Всичко, което знаем, ще го имате в доклада, включително и мястото, където е бил убит агентът на МИ-6. Руснаците са отстранили също един от информаторите му и са по следите на другия.

— Не взимат пленници, а?

— Така е. Сега да ви кажа още нещо. Аз го приемам със смесени чувства, но се оказва, че ще имате нов сътрудник — британски агент със звънко име.

— Аз познавам ли го? — попита Скуайърс.

— Той е тя — отвърна Роджърс. — Ще накарам Боб Хърбърт да ти изпрати справката й заедно с данните за спътника за връзка. Междувременно прегледай списъка на Маккаски за непромокаемото облекло и оборудване, което имате на борда. Ако има още нещо, което смятате, че ще ви бъде необходимо, той ще поръча да ви бъде осигурено и да ви чака в Хелзинки. И, Чарли…

— Да, сър?

— Кажи на всички, че ви пожелавам късмет и успех.

— Прието. — Скуайърс прекрати разговора.