Огледален образ

58.

Вторник, 3:50 часа следобед, Санкт Петербург

— Тези тук май ни забравиха.

Редник Джордж бе развеселен от тази мисъл, докато караше към Ермитажа и се справяше със сложните завои след пресичането на река Мойка. Намираше се отдясно на „Медния конник“, после сви отново вдясно по улица „Гогол“ и се насочи към близкия дворцов площад.

Пеги бе изключила радиото, след като Орлов и Пол се свързаха по сателита и стана ясно, че повече никой няма да се обади. След като изоставиха разтреперания си от благодарност пътник, тя и Джордж продължиха към Ермитажа, където можеха да оставят колата, да се изгубят в тълпата и да си поемат дъх, преди да се заемат с втората част от мисията си.

— Малко е невъзпитано, не мислиш ли? Пропътувахме три хиляди километра като орехчета в черупка, вършим си работата, а никой даже и не си прави труда да ни се обади и поне да каже „браво, добра работа свършихте“.

— Ти да не си дошъл тук заради похвалата? — попита Пеги.

— Не. Но е приятно да те похвалят все пак.

— Не бой се. Имам чувството, че преди да се измъкнем оттук, отново няма да бъдем анонимни — каза Пеги.

Когато белите колони на Ермитажа се показаха, осветени в розово от следобедното слънце, Джордж вече не само чуваше, но и виждаше армията от работници, за които ги беше предупредил капитан Райдмън.

Той поклати глава:

— Кой би си помислил.

— Може би тук за последен път е имало някаква протестна демонстрация по времето, когато това се е наричало „Зимния дворец“ — каза Пеги. — Тогава войниците на Николай II са стреляли по работниците.

— Страх ме хваща при мисълта, че има хора, които искат да спуснат отново желязната завеса.

— Поради което на мен не ми пука дали някой ще ми благодари за извършената работа, или не — каза Пеги. — Всъщност точно този страх ни кара да вършим работата си, а не потупването по рамото, което бихме могли да очакваме. Бдителността си се възнаграждава сама. Така го чувстваше и Кийт.

Джордж погледна в огледалото към нея. В гласа й не се усещаше и намек за носталгия по загиналия й любовник, а и в очите й не можа да види мъка заради загубата. Може би тя беше от онези хора, които не плачат пред други или изобщо не издават мъката си. Чудеше се как ли ще реагира тя, когато стигнат сградата, до която Кийт беше загинал.

Около голямата трибуна на дворцовия площад се бяха събрали около три хиляди души. Милиционери направляваха потока от коли далеч от площада и Пеги каза на редник Джордж да спре, преди да стигнат до тях. Той паркира близо до едно кафене с кафяви чадъри над всяка маса. Всеки чадър рекламираше различна марка бира или вино.

— Търговците не си губят времето и упорито навлизат на пазара тук — измърмори той неодобрително на Пеги, когато застанаха един до друг.

— Винаги е така. — Тя забеляза, че един от милиционерите ги гледа.

Джордж също го забеляза.

— Познали са колата — каза той.

— Те не очакват да сме останали тук. Според както им казахме, ние сме приключили задачата си.

— А не мислиш ли, че нашият приятел Ронаш вече им е дал описанието ни и са го разпратили по цял Петербург?

— Още не. Но ние трябва да се освободим от тези униформи, ако ще се измъкваме като туристи. — Пеги погледна часовника си. — Ще се срещнем с Волков след един час и десет минути. Предлагам ти да влезем. Ако ни спрат, ще им кажа, че сме от Адмиралтейството, което се намира на една пресечка оттук. Ще кажа, че просто искаме да се уверим дали тълпата няма да се пръсне дотам. Щом влезем, ще се преоблечем и ще се правим на влюбени, докато стигнем до картината на Рафаело.

— Най-после един маскарад, който ми харесва — каза Джордж, когато двамата се насочиха към площада.

— Не се вживявай много. Ще трябва да се сдърпаме вътре, за да мога аз да поискам от Волков защита.

Джордж се ухили:

— Аз съм женен. И аз знам как да се защитя. — Усмивката му стана още по-широка. — Защита срещу защитник. Иронията ми харесва.

Пеги не отвърна на усмивката му, когато преминаха през загражденията и се вмъкнаха сред тълпата на площада. Джордж се чудеше дали тя изобщо е чула какво й говори, докато гледаше безредната тълпа под скулптурната група при арката пред генералния щаб и навсякъде наоколо, само не и към Ермитажа и реката до него, където на брега бе намерил смъртта си Кийт Фийлдс-Хътън. Помисли, че е видял влага в крайчетата на очите й и че стъпките й са станали по-тежки отпреди.

И най-после почувства по-близка тази жена, с която бе прекарал по-голямата част от изминалия ден.