Огледален образ

13.

Неделя, 9:40 часа вечерта, Вашингтон

Роджърс бе пуснат бързо през външната и вътрешна порта и посрещнат пред Белия дом от заместник-директорката на Агенцията за национална сигурност Гръмит. Петдесетгодишната жена беше висока почти метър и осемдесет, с дълга руса коса и съвсем леко гримирана. Роджърс много уважаваше тази ветеранка от Виетнам, която бе загубила лявата си ръка в катастрофа с хеликоптер по време на войната.

— Чакате ме. Да не би да съм закъснял?

— Никак — отвърна Гръмит, докато поздравяваше генерала. — Останалите просто се оказахме възрастни женени хора, които прекарват вечерите си вкъщи пред телевизора. Когато чухме за експлозията, не ни беше нужно много време, за да се приготвим. Дявол да го вземе, тъкмо когато човек мисли, че светът вече е стигнал до дъното…

— О, така е — прекъсна я Роджърс. — Никога не трябва да се осланяме на това.

Когато Роджърс влезе във фоайето, той съблече сакото на униформата си и го подаде на въоръжения моряк, застанал на пост. Иначе металните копчета щяха да задействат детектора, скрит в рамката на вратата. Апаратът не се обади. След като прекара и подвижния детектор по сакото, морякът го върна на Роджърс и козирува.

— Какво става? — попита Роджърс, докато вървяха по късия коридор към Овалния кабинет.

— Реагирахме по правилник — отговори му заместник-директорката на АНС. — Веднага преустановихме напускането на страната и започнахме да проверяваме обичайните подозрителни обекти. ФБР вдигна под тревога различни бюра и агенции и изпрати хора на местопроизшествието. Директорът Речлин обвини ЦРУ, че харчи твърде много пари за търсене на политически врагове и недостатъчно за проследяване на социопати, откачени учени и идеологически кретени.

— Такъв е Лари — каза Роджърс. — Доста по-гласовит от господин Кид. Но какво, по дяволите, са искали тези хора, Тоби? Защо са го направили?

— Докато не разберем повече, ще третираме случилото се като стандартна терористична атака. Възможно е да е било просто криминален акт и да последва искане за откуп. Също така е възможно експлозията да е работа на психопат или някоя нашенска група.

— Като взрива в Оклахома ли?

— Точно. Група, която отмъщава на обществото заради собствената си ярост и отчуждение.

— Но вие не мислите, че е така?

— Не, Майк, не мислим. Ние считаме, че това е работа на чужда терористична групировка.

— Терористи ли?

— Точно. Ако е така, те може би просто са пожелали да привлекат вниманието към своята кауза. Обикновено обаче терористичните актове са част от план за постигане на по-големи цели.

— Въпросът е каква е целта на тези хора.

— Скоро ще разберем — каза Тоби. — Преди пет минути във ФБР са се обадили от Ню Йорк със съобщение, че един от терористите ще се свърже с президента. Този, който се е обадил, е дал на ФБР информация за теглото и вида на използвания експлозив и за мястото, където е бил поставен. Информацията е била вярна.

— А той ще приеме ли обаждането? — попита Роджърс.

— Технически не — каза Тоби. — Но ще бъде в стаята. Ние мислим, че това ще удовлетвори… Ух! — Пейджърът й бипна. — Викат ни да влизаме веднага.

Двамата се затичаха по коридора. Откъм входа за Овалния кабинет един от помощниците им помаха с ръка да побързат и веднага ги пусна през вътрешната врата.

Президентът Майк Лорънс стоеше зад бюрото си, извисил се с високия си ръст, с ръце на кръста и запретнати ръкави на ризата. Пред него беше застанал държавният секретар Ав Линкълн, бивш играч от бейзболната лига с кръгло лице и оплешивяваща коса.

Присъстваха и още четирима души: директорът на ФБР Грифън Иджънс, директорът на ЦРУ Лари Речлин, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и шефът на Агенцията за национална сигурност Стив Бъркоф.

Всички изглеждаха мрачни, докато слушаха гласа, идещ от микрофона на президентското бюро.

— … да си спестите труда да проследите това обаждане — говореше глас с лек руски акцент. — Казвам се Ивал Екдал. Намирам се на улица „Форест“ 1016 в Лонг Айлънд. Това е скривалище на групата „Грозни“ и вие можете да дойдете и да ме арестувате. Готов съм да застана пред съда и да издам хората, които са ме изпратили. Ще бъде хубаво представление.

„Грозни — помисли Роджърс, докато сядаше до неспокойния млад шеф на Агенцията за национална сигурност. — О, боже!“

Аскетичният директор на ФБР Иджънс написа бележка върху един жълт бележник и го вдигна така, че да го види президентът:

Президентът кимна и Иджънс напусна стаята.

— След като ме арестувате, няма да има повече терористични актове — заяви Екдал.

— Защо взривихте тунела, а след това се предавате? — попита Бъркоф. — Какво искате в замяна?

— Нищо. Искам да кажа, че ние искаме Съединените щати да не правят нищо.

— Къде, кога и защо? — настоя Бъркоф.

— В Източна Европа — каза Екдал. — В ситуация, която ще се развие скоро във военен конфликт и в който ние не желаем нито САЩ, нито съюзниците му да се намесват.

Председателят на КНЩ вдигна телефонната слушалка на най-близкия апарат. Той се извърна, така че да не може да се чува гласът му.

Бъркоф продължи:

— Не можем да ви обещаем това. Съединените щати имат интереси в Полша, Унгария…

— Вие имате също интереси и в Съединените щати, господин Бъркоф.

Бъркоф се изненада. Роджърс стоеше тихо и слушаше внимателно.

— Да разбирам ли това като заплаха? — попита Бъркоф.

— Да — каза Екдал. — Всъщност в десет без петнадесет един голям висящ мост в друг американски град ще бъде взривен. Разбира се, ако дотогава ние не постигнем съгласие.

Всички в стаята погледнаха часовниците си.

— Както вероятно съзнавате — продължи Екдал, — имате по-малко от четири минути.

Президентът се намеси:

— Господин Екдал, говори президентът Лорънс. Трябва ни повече време.

— Използвайте колкото време ви е необходимо, господин президент. Но цената му е човешки живот. Няма да можете да ме спрете навреме, независимо че сте изпратили хора да ме заловят още щом ви дадох адреса. Пък и фактът, че сте ме арестували, няма да спре „Грозни“.

Президентът помаха с ръка пред устните си и Бъркоф заглуши телефона.

— Съветвайте ме. Бързо!

— Не преговаряме с терористи — каза Бъркоф. — Точка.

— Разбира се, че преговаряме — намеси се Линкълн. — Само че не публично. Нямаме избор, освен да се договорим с този човек.

— И когато се появи следващият с бомба какво ще правим? — попита Бъркоф. — Ами ако и Саддам го направи след това? Или някой неонацист тук, в Щатите?

— Няма да позволим да се случи отново подобно нещо — каза директорат на ЦРУ Речлин. — Ще си вземем поука от този случай. Ще се подготвим. Сега обаче не ни е нужен втори Ню Йорк. Обезвредете бомбата, а после ще хващаме престъпниците.

— Но това може и да е блъф — възрази Бъркоф. — Той може и да е някой луд, който да е взривил колата си под река Ийст.

— Господин президент — намеси се Роджърс, — приемете сега условията на това копеле. Аз знам нещичко за тези фанатици от „Грозни“. Те не блъфират и вие сам виждате колко жестоко удрят. Дайте им сега каквото искат, а ние ще ги надбягаме на финала.

— Имаш ли идея?

— Да.

— Е, поне това е нещо — каза президентът.

— Сега и камък в прашката може да бъде „нещо“ — намръщи се Бъркоф. — Но такова „нещо“ едва ли ни е нужно?

Лорънс скри лицето си с длани, докато Бъркоф се зъбеше на Роджърс. Шефът на националната сигурност не обичаше да се предава и явно си беше мислил, че в лицето на Роджърс има съюзник. И действително го имаше. Но за доста по-различно нещо от онова, което ставаше сега тук. Пък освен това им трябваше време и по-ясен ум, за да се справят.

— Съжалявам, Стив — заговори президентът. — По принцип съм съгласен с теб. Господ знае, че е така. Но трябва да дам на това чудовище онова, което иска. Свържи ме пак с него.

С върха на пръста си Бъркоф натисна бутона.

— На линия ли сте още? — попита президентът.

— Да.

— Ако приемем условията ви, няма ли да има взрив?

— Само ако го направите веднага. Остава ви по-малко от минута.

— Тогава сме съгласни — отговори президентът.

— Много добре — каза Екдал.

Телефонът замълча за момент.

— Къде са експлозивите? — попита Бъркоф.

— В багажника на някоя кола, която пресича някой мост. Вече се обадих на шофьора да не ги взривява. Сега, както ви обещах, вече можете да дойдете и да ме арестувате. Няма да казвам нищо за нашата уговорка. Но и вие ще трябва да удържите думата си, господин президент, иначе няма да можете да спрете хората ми в други градове и села. Нали ме разбрахте?

— Разбрах — каза президентът.

Тогава връзката се прекъсна.