Огледален образ

15.

Неделя, 10:15 часа вечерта, Вашингтон

Гриф Иджънс се върна в Овалния кабинет.

— Бойната група е на път към улица „Форест“. И един от екипите ми отива натам с хеликоптер от Ню Йорк. Ще хванат този лунатик до половин час.

— Той няма да се съпротивлява — каза Бъркоф.

Иджънс се стовари на стола си:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че ние му дадохме каквото искаше. Той си издекламира екстремистките глупотевини, а сега ще се остави да бъде арестуван.

— По дяволите — избухна Иджънс. — Наистина ми се искаше да го смачкам.

— На мен също — каза Бъркоф.

Шефът на националната сигурност се обърна към Майк Роджърс. Въпреки че всички в Овалния кабинет бяха мрачни, той държеше първенството.

— Е, Майк? — попита Бъркоф. — Кои са тези креатури и как да смажем останалите?

— Преди да отговориш — намеси се президентът, — искам да знам може ли някой да ми каже дали руснаците вършат нещо във военно отношение, което би могло да се превърне в агресия? Не се ли предполага, че ние наблюдаваме тези неща?

Мел Паркър — председател на комитета на началник-щабовете и най-мълчаливият човек в администрацията — се обади:

— Докато Екдал беше зает да диктува условията за необикновеното си предаване, аз позвъних на министъра на отбраната Колон. Той се обади в Пентагона. Казаха ми, че няколко руски дивизии са на маневри в близост до украинската граница. Доста голям брой в сравнение с обикновените учения в региона, но нищо, което би могло да предизвика сигнал за предупреждение.

— И никъде другаде ли не се наблюдава придвижване на войски? — попита Роджърс.

— Националната служба за разузнаване е наредила на хората си да проверят — отвърна Паркър.

— Но границата би могла да бъде място за инцидент — заяви президентът.

— Да, би могла — отговори Паркър.

— Това е проклетият проблем — намеси се шефът на ФБР Иджънс. — Всичко е много мъгляво. Твърде малко са хората ни на място. Един сателит не може да ни каже как войниците мърморят, че утре им предстои поход, нито какво е начертано на картата в палатката на командването. Ето това е истинско разузнаване.

— Това е проблемът — съгласи се Роджърс. — Но той почти няма нищо общо с настоящата ситуация.

— Как така? — попита Речлин.

— Истината е, че този член на групата „Грозни“ не поиска нищо за себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тоби, която бе мълчала досега и записваше изказванията за Бъркоф.

— Представете си, че има агресия — продължи Роджърс. — Например Русия навлиза в Украйна. Ние няма да се намесим.

— Защо не? — попита тя.

— Защото тогава наистина ще бъдем във война с Русия — обясни Роджърс. — И какво ще правим? Ние нямаме възможност да водим ефикасна конвенционална война. Доказахме това в Хаити и Сомалия. Ако опитаме, ще дадем тежки жертви и всичко това ще се показва по телевизията. Народът и Конгресът ще ни накарат да преустановим действията веднага. А пък не можем да използваме ракети и бомбардировачи, нито да извършваме атаки от голям мащаб, първо, поради заплахата от съответен отговор и, второ, заради опасността от жертви сред цивилното население.

— Е и какво, да не вземем да роним крокодилски сълзи? — възрази Бъркоф. — Та това е война. Затова се бият хората — за да ранят или убият противника. И ако не греша, руснаците първи раниха и убиха цивилни хора в Ню Йорк.

— Ние не знаем дали руското правителство е одобрило това — намеси се Иджънс.

— Точно така — обади се и държавният секретар Линкълн. — И честно казано, колкото и да е непопулярно, аз не съм сигурен, че ми се иска да се намесваме във война заради която и да било страна в Източна Европа. Германия и Франция няма да се присъединят към нас. Те може даже и да не ни подкрепят. НАТО евентуално ще се обърне срещу нас. А средствата за отблъскване на Русия и възстановяването на тези страни ще са огромни.

Бъркоф се обади недоволно:

— А по-добре ли е да построим втора линия „Мажино“, за да държим врага настрана, като сламената къщичка на трите прасенца? На мен това не ми харесва. Аз мисля, че е по-добре да отидем в леговището на „големия лош вълк“, да го полеем с напалм и от онова, което остане от него, да си ушием кожени палта. Знам, че такова нещо е политически не особено приемливо, но не ние започнахме тази бъркотия.

— Кажи ми — обърна се Линкълн към Роджърс, — японците изпратиха ли ти поне кутия бонбони с благодарност, задето спаси Токио да не го изпарят онези севернокорейски ракети?

— Аз не съм го правил заради благодарността — отвърна Роджърс. — Така трябваше да се действа.

— И ние всички много се гордеем с теб заради това. Но аз все още не мога да забравя, че двама американци загинаха в тази мисия, а нито един японец не пострада.

Президентът се намеси:

— По този въпрос съм съгласен с Мел, но ние пак се отклоняваме от истинския проблем. А той е кой и защо стои зад всичко това. — Той погледна часовника си. — В единадесет без десет трябва да говоря пред нацията по въпроса за експлозията. Тоби, ще осъвремениш ли речта ми с нещо за залавянето на терориста благодарение на бързата работа на ФБР, ЦРУ и останалите?

Заместничката на шефа по националната сигурност кимна и се насочи към близкия телефон.

Президентът се обърна към Роджърс:

— Генерале, затова ли ме посъветва да капитулирам пред бомбаджията? Защото така или иначе ние щяхме да направим както той искаше?

— Не, сър — каза Роджърс. — Всъщност ние не сме капитулирали пред него. Ние му отвлякохме вниманието.

Лорънс се облегна назад с ръце зад тила:

— От какво?

— От нашата контраатака.

— Срещу кого? — попита Бъркоф. — Мръсникът ни каза от кои е и се предаде.

— Я проследи нишката обратно — настоя Роджърс.

— Слушаме те — каза президентът.

Роджърс се наведе напред с лакти, подпрени на коленете:

— Господа, „Грозни“ е взела името си от Иван Грозни…

— Защо ли не съм изненадан? — попита Паркър.

— Отдавна, още след революцията, тази организация си поставя политически цели. Тя не работи за пари — продължи Роджърс, без да обръща внимание на иронията. — По време на войната те са се засекретили в Германия като пета колона, която през годините на студената война създаваше доста неприятности. Ние проследихме някои от ранните неуспехи с безпилотните ракети, които водеха до тях.

— Кой ги финансира? — попита Паркър.

— Доскоро бяха поддържани от крайно националистически политически сили, на които им беше нужна терористическа поддръжка — каза Роджърс. — Горбачов ги разгони в средата на 80-те години и тогава те емигрираха в чужбина и по-специално в САЩ и Южна Америка, където се съюзиха с все по-разрастващата се и могъща руска мафия в усилията си да се преборят с поддаващите се на западното влияние руски лидери.

— Значи те със сигурност мразят Жанин — обади се Линкълн.

— Досетихте се — потвърди Роджърс.

— Но ако не са свързани с правителството — намеси се отново президентът, — какво биха могли да планират в Източна Европа? Каквато и да било военна операция не би могла да се проведе без одобрението на Кремъл. Това не ви е Чечня, където шепа генерали да провеждат военната си политика зад гърба на Елцин.

— По дяволите! Никога не съм вярвал, че той не е ръководил тайничко цялата онази работа — възкликна Речлин.

— Обаче сега е точно така — каза Роджърс. — Нещо голямо явно се прави без знанието на Кремъл. Онова, на което бяхме свидетели в Чечня през 1994, беше потушаване на една зараждаща се тенденция към децентрализация на Русия. Тя е голяма страна с осем часови зони. Представете си, че някой там най-после се е събудил и си е рекъл: „Страната ни е като един динозавър. Ако не се събуди, ще умре. Обаче й трябва още един мозък, за да я накара да се събуди“.

Президентът погледна Роджърс:

— Направил ли е всъщност някой такова нещо?

Роджърс продължи:

— Преди експлозията, господин президент, ние прехванахме поръчка за доставка на кифли от Санкт Петербург до един магазин в Ню Йорк.

— Поръчка за кифли ли? — попита Бъркоф. — Я стига бе!

— Такава беше и моята реакция — каза Роджърс. — Ние се помъчихме с нея, но докато не стана експлозията, не бяхме успели да разгадаем смисъла. Обаче след това, като използва тунела „Мидтаун“ за крайна точка, една от нашите криптоложки установи, че това всъщност е било нещо като карта на различни точки в Ню Йорк с крайна цел тунела.

— Другите точки допълнителни цели ли са били? — попита Иджънс. — Все пак нападателите на Световния търговски център също са имали алтернативни обекти, включително и тунела „Линкълн“.

— Не мисля — отговори Роджърс. — Нашата аналитичка счита, че това по-скоро са били нещо като спирки в процеса на подготовката на бомбата. Сега, Лари, ти сигурно ще ме подкрепиш в следващото твърдение. От два месеца вече ние хващаме микровълново излъчване откъм река Нева в Санкт Петербург.

— Да, там нещо наистина се готви — съгласи се Речлин.

— Ние мислехме, че излъчването иде от телевизионното студио, построено в Ермитажа — продължи Роджърс. — Сега обаче смятаме, че студиото е прикритие на някаква строго секретна дейност.

— Вторият мозък на динозавъра — каза Линкълн.

— Точно така — потвърди Роджърс. — Тя е била финансирана очевидно от фондове, одобрени от министър Догин.

— Който загуби изборите — намеси се президентът.

— Същият — кимна Роджърс. — Има и още нещо. Един британски агент е бил убит, защото се е опитвал да „надникне“ в онова място. Значи там наистина става нещо. И каквото и да е то, дали команден център или военна база, вероятно е свързано с експлозията в Ню Йорк чрез онази поръчка.

— Значи — намеси се Ав Линкълн — руското правителство или някоя част от него се е свързало с незаконна терористична групировка и твърде вероятно с руската мафия. И те явно контролират достатъчно силно военните, така че биха могли да предизвикат нещо сериозно в Източна Европа.

— Точно така — съгласи се Роджърс.

Речлин се намеси:

— Господи, как ми се иска лично да поизпека на шиш този плъх от „Грозни“, когато го задържим!

— Аз пък ти гарантирам, че от него няма да научим нищо — каза Иджънс. — Те не биха му казали каквото и да е, след като са му наредили да ни се предаде.

— Разбира се. Това би било голяма глупост. Дават нито само за да можем да се представим добре пред народа си. Да изглеждаме като бързия и точен меч на правосъдието.

— Нека да не се настройваме зле предварително — прекъсна ги президентът. — Всички знаем как на Кенеди му се наложи да направи военен компромис в Турция, за да бъдат махнати ракетите на Хрушчов от Куба. Фактът, че само половината от сделката излезе на бял свят, го направи да изглежда като герой, а Хрушчов като глупак. Затова нека приемем, че чрез Санкт Петербург някой правителствен чиновник е наредил нападението в Ню Йорк. Може ли това да е бил президентът Жанин?

— Съмнявам се — каза държавният секретар. — Той иска сътрудничество със Запада, а не война.

— Сигурни ли сме? — попита Бъркоф. — Не се ли бяхме заблудили по отношение на Борис Елцин?

— Жанин няма какво да спечели от такова нещо — каза Линкълн. — Той се бори против военните разходи. Освен това той и „Грозни“ са естествени врагове.

— Ами Догин? — попита президентът. — Може ли да е негова работа?

— Той е по-вероятен виновник — обади се Роджърс. — Той е плащал за онова нещо в Санкт Петербург и вероятно хората там са негови.

— Има ли начин да говорим с Жанин по този въпрос? — попита Тоби.

— Аз не бих рискувал — каза Роджърс. — Даже и да не е замесен, няма никаква гаранция, че на хората около него може да се вярва.

— Тогава какъв е твоят план, Майк? — попита Бъркоф. — Засега аз виждам само как една експлозия всъщност поставя Съединените щати извън играта. Господи, спомням си времето, когато подобно нещо така настройваше хората, че те направо ни изпращаха на война.

Роджърс отговори спокойно:

— Стив, експлозията не ни е спряла. От стратегическа гледна точка тя даже ни помогна.

— Как?

— Онези, които стоят зад тази работа, може би вече си мислят, че не е необходимо да ни следят внимателно — каза Роджърс. — Точно както руснаците се бяха заблудили по отношение на Хитлер, след като сключиха с него договора за ненападение.

— Тогава се бяха излъгали — каза Линкълн. — Той така или иначе ги нападна.

— Точно. — Роджърс погледна към президента. — Господин президент, нека и ние направим същото. Позволете ми да изпратя „Защитник“ в Санкт Петербург. Както вече обещахме, ние няма да предприемаме нищо в Източна Европа. Всъщност ще оставим Европа да се тресе известно време поради нашия изолационизъм.

— Това съвпада в известна степен и с чувствата на американците напоследък — каза Линкълн.

— Междувременно — продължи Роджърс — ние ще позволим на „Защитник“ да отстрани онези хора от втория „мозък“.

Президентът огледа лицата на всички присъстващи. Роджърс усети как настроението в стаята се повиши.

— Това ми харесва — каза Бъркоф. — Много.

Президентът спря погледа си върху лицето на Роджърс.

— Направи го — разреши той. — Донеси ми главата на „големия лош вълк“.