Огледален образ

18.

Понеделник, 8:20 часа сутринта, Вашингтон

Малкото работно кафене се намираше на партера в оперативния център зад кафенето за служителите. Стените му бяха звуконепроницаеми, жалузите на прозорците затворени непрекъснато, а отвън върху неизползваната писта точно отпреде му бе поставен един микровълнов предавател, който поддържаше непрекъснат режим на работа, заглушаващ всякакъв звук, който би могъл да бъде чут от случайно преминаващ човек.

Когато бе назначен тук, Пол Худ бе настоял в двете кафенета да се предлага пълноценно меню, каквото можеше да се намери във всяка закусвалня, като се започне от твърдо сварени яйца и се стигне до порция пица. Това не беше само заради удобство на служителите в оперативния център. То беше въпрос на национална сигурност. По време на „Пустинна буря“ врагът бе успял да научи, че нещо се готви, защото шпионите бяха проследили увеличеното количество на доставки на пици и китайска храна в Пентагона. Ако оперативният център бъдеше поставен под тревога поради каквато и да било причина, Худ не желаеше някой шпионин, журналист или който и да било да разкрие това чрез доставчик на храна.

Работното кафене бе винаги препълнено между осем и девет часа сутринта. Дневната смяна поемаше работата си в шест и хората прекарваха следващите два часа в преглед на разузнавателната информация, дошла през нощта от целия свят. Към осем, когато данните вече бяха обобщени и записани, шефовете на всички отдели идваха да закусят и да съпоставят данните си. Днес Роджърс бе свикал съвещание на целия екип в девет часа, така че помещението щеше да се изпразни няколко минути преди това, за да могат всички да отидат в „бункера“.

Когато ръководителката на пресцентъра Ан Фарис влезе в помещението, модно ушитият й червен гащеризон получи възхитеното кимване на Лоуъл Кофи. Още в същия момент тя можеше да се закълне, че той е прекарал изморителна нощ. Когато Лоуъл беше под напрежение, той обръщаше внимание на всичко — от модата до литературата.

— Тежка нощ, а? — попита тя.

— Бях в комисията по външно разузнаване на Конгреса — отговори той и отново се зачете в оставения върху масата вестник „Вашингтон Поуст“.

— Аха. Дълга нощ. Какво се е случило?

— Майк мисли, че е намерил следа към руснаците, които всъщност стоят зад експлозията в тунела — каза Кофи. — Изпрати „Защитник“ да ги залови.

— Значи този гадняр Ивал Екдал, когото хванаха, не е работил сам.

— Изобщо не.

Ан спря до машината за кафе. Пусна в нея банкнота от един долар.

— А Пол знае ли?

— Пол се върна — отговори той.

Ан засия:

— Наистина ли?

— Съвсем. Хванал нощен полет от Л. А. Казал е, че ще бъде тук сутринта. Майк ще запознае целия екип с положението в девет часа в „бункера“.

„Горкият Пол — помисли Ан, докато взимаше двойното си еспресо и прибираше върнатите монети. — Отиде и се върна за не повече от двадесет и четири часа. Колко ли се е харесало това на Шарън.“

Столовете около шестте кръгли маси бяха заети от сравнително малко хора. Психоложката Лиз Гордън дъвчеше никотинова дъвка в помещението, където пушенето бе забранено, и нервно въртеше с пръсти кичур от тъмнокестенявата си коса, отпиваше от кафето си с три бучки захар и четеше някакъв клюкарски вестник.

Офицерът за оперативна връзка Мат Стол играеше покер с еколога Фил Катцен. Между тях имаше малка купчинка монети и вместо карти те използваха преносимите си компютри, свързани с кабел. Когато мина покрай тях, Ан забеляза, че Стол губи. Той твърдеше, че лицето му е най-неподходящото на този свят за играч на покер. Когато нещо не му вървеше, независимо дали на карти, или при поправката на компютър, с който се командва отбраната на свободния свят, от всяка пора на кръглото му червендалесто лице струеше пот.

Стол се предаде с шест спатии и четири кари. Фил го победи с пет спатии и седем купи.

— Е, този път поне имах по-добри карти — каза Мат. — Още една ръка? Жалко, че това не е като квантовите изчисления. Там събираш йоните в паяжината на магнитни и електрически полета, удряш една от частиците с лазерен лъч, за да я докараш в заредено състояние, а после я удряш пак и я застопоряваш. Там да видиш какво правя! Редички от йони в логическата квантова верига, докато се получи най-малкият и най-бърз компютър в света. Гладко, чисто, идеално.

— Да… — потвърди Фил. — Много жалко.

— Не се смей. — Стол пъхна в устата си последната поничка, покрита с шоколад, и я прекара в гърлото си с глътка кафе. — Следващия път ще играем бакара и тогава нещата ще бъдат различни.

— Няма — отвърна Катцен. — Ти и на бакара губиш.

— Знам. Но когато губя на покер, се чувствам по-зле. Не знам защо.

— Губиш от мъжественото си излъчване, затова — намеси се Лиз.

— Какво? — огледа се Стол.

— Ами помисли си — каза Лиз. — Силни ръце, блъфове с каменно изражение, цигарен дим… Стая в задната част на кръчма в Дивия Запад, нощ на силните мъже… Такива ми ти работи.

Стол и Катцен я изгледаха.

— Знам какво говоря. — Тя обърна страницата на вестника. — Повярвайте.

— Да вярваме на някоя, която се информира за новините от жълтата преса? — обади се Катцен.

— Не за новините — възрази Лиз. — За глупаците. Величията живеят по висините и затова е интересно да бъдат изучавани. А що се отнася до комарджиите, аз съм лекувала подобни хронически случаи в Атлантик Сити. Покерът и залаганията са две неща, в които мъжете не обичат да губят. Опитайте с риболов или пинг-понг. Те много по-малко вредят на егото.

Ан седна на масата до Лиз:

— А какво ще кажеш за интелектуалните игри като шах или табла? — попита тя.

— Те са мъжествени, но по различен начин. Мъжете не обичат да губят и при тях, но могат да приемат загубата. При това загубата от мъж се приема много по-лесно, отколкото от жена.

Лоуъл Кофи се заяде:

— Точно това очаквах да чуя от една жена. Знаеш ли, снощи сенаторката Барбара Фокс ме мъчи така, както никой мъж досега.

— Може би тя просто си върши работата по-добре от който и да било мъж — забеляза Лиз.

— Не. Обаче с нея не можех да се държа така, както с мъжете от комитета. Питай Марта. Тя беше там.

Ан се обади:

— Сенаторката Фокс е твърда изолационистка7, откакто преди години убиха дъщеря й във Франция.

— Е, всичко това не е само мое мнение — продължи мисълта си Лиз. — По този въпрос са писани безброй трудове.

— И по въпросите на НЛО са писани много неща — възрази Кофи. — Но аз продължавам да съм убеден, че те не съществуват. И мисля, че тук става дума за взаимоотношенията между хората, а не между половете.

Лиз му се усмихна любезно:

— Каръл Ланинг, Лоуъл.

— Моля? — попита Кофи.

— Аз не мога да говоря по този въпрос — отвърна Лиз. — Но ти — да. Щом като вече стана дума за французи…

— Говориш за прокурорката Ланинг ли? Делото „Фрейзър срещу Мериленд“? Такъв ли е моят психически портрет според теб?

Лиз не отговори.

Кофи се изчерви. Той затвори вестника, нави го на руло и се загледа в него.

— Не си права, Елизабет. Аз се блъснах в колата й съвсем случайно след делото. То беше първият ми случай и аз бях притеснен, естествено. Това, че тогава загубих делото, и то от жена, няма нищо общо.

— Разбира се, че не — каза Лиз.

— Така е — настоя Кофи, но в този момент пейджърът му бипна. Той погледна номера, после остави вестника върху масата и стана. — Съжалявам, приятелчета, но някой друг път ще чуете продължението на защитната ми реч. Сега трябва да се обадя на един световен лидер.

— От мъжки или женски род? — попита Фил.

Кофи направи физиономия и напусна помещението.

Когато вече си беше излязъл, Ан се обади:

— Не мислиш ли, че беше малко груба с него, Лиз?

Лиз свърши да преглежда вестниците, събра ги и стана. Тя погледна към розовобузата брюнетка:

— Мъничко, Ан. Но то е добре за него. Въпреки че се пали, Лоуъл слуша какво му се казва и част от чутото влиза в главата му. За разлика от повечето други хора.

— Много ти благодаря — обади се Стол, докато затваряше компютъра си и откачаше кабела. — Преди ти да влезеш тук, Ан, ние с Лиз „спорехме“ дали нейното неумение да работи с компютри е наистина физическо ограничение, или някаква подсъзнателна антимъжка реакция.

— Първото е — защити се Лиз. — Не можеш да твърдиш, че твоето умение да работиш с машини по принцип те прави мъж.

— Пак ти благодаря — заяде я Стол.

— Боже мой. — Ан се хвана за главата. — Май всички започват да ни тресат нервите от кафето и захарта.

— Не е от това. — Стол изчака, докато Лиз излезе от кафенето. — Просто е понеделник сутринта след експлозия в страната ни. Всички сме малко напрегнати, защото никой не се е подготвил още психически за седмицата, когато ще трябва да живеем тук.

Катцен пъхна преносимия си компютър под мишница и се изправи:

— Имам да подготвя някои материали за съвещанието. Ще се видим след четвърт час, приятели.

— И на всеки четвърт час след това — добави Стол. — Докато остареем и побелеем.

Останала сама, ръководителката на пресцентъра отпиваше от кафето си и размишляваше за хората от екипа на оперативния център. Те наистина бяха смесица от характери, като се започне от голямото дете Мат Стол и се свърши с Лиз Гордън, която беше голямата кавгаджийка. Но най-добрите във всяка област обикновено си падаха ексцентрици. И си беше неблагодарна работа да ги събереш в едно толкова тясно пространство. Най-доброто, на което Пол Худ поне можеше да се надява, бе мирното съвместно съществуване между служителите му, споделената целенасоченост и донякъде взаимното професионално уважение. Той бе успял да постигне това с много усилия и личен подход, макар тя добре да знаеше, че то се е отразило неблагоприятно на личния му живот.

Когато излезе от кафенето, за да отиде на съвещанието, Ан се сблъска с Марта Макол. Четиридесет и девет годишната политическа съветничка и експерт по лингвистика също бързаше за съвещанието, въпреки че никога не даваше вид. Дъщеря на покойния соул певец Мак Макол, тя притежаваше неговата привлекателна усмивка, пресипнал глас и приятно излъчване, които прикриваха иначе железния й характер. Тя винаги изглеждаше спокойна. Това беше в резултат от детството, прекарано на път с баща й, когато бе научила, че пияниците, побойниците и мошениците се прекланят повече пред острия ум и силната воля, отколкото пред острия нож. Когато Мак загина в автомобилна катастрофа, Марта бе отишла да живее при една леля, която я бе накарала да учи здраво и да завърши университет, и бе живяла достатъчно дълго, за да я види как от любителка на бащиния си манталитет с мото „Живот на път“ Марта бе стигнала до служба в Държавния департамент.

— Здравей, красавице — каза Марта, докато Ан изравняваше крачките си с хода на доста по-високата от нея жена.

— Здравей, Марта. Разбрах, че си имала натоварена нощ.

— Заедно с Лоуъл изпълнихме „Танца със седемте воала“ горе на хълма. Онези конгресмени имаха нужда от малко убеждаване.

Двете изминаха останалата част от пътя си мълчаливо. Марта не обичаше да приказва много на какъвто и да било език, освен ако не беше с големите и могъщите. Ан изпитваше все по-настойчиво чувството, че ако има някой, който да ламти за поста на Худ, това не е Майк Роджърс.

Самият Роджърс, Боб Хърбърт, Мат Стол, Фил Катцен и Лиз Гордън вече бяха седнали около голямата овална съвещателна маса в „бункера“, когато Ан и Марта пристигнаха. Ан забеляза, че Боб Хърбърт изглеждаше изтощен. Тя предположи, че той и старият му приятел Роджърс са прекарали нощта в работа по мисията на „Защитник“ и в преодоляване на чувствата, които е предизвикала експлозията в тунела у прикования към инвалидния си стол ръководител на разузнаването.

Жените бяха последвани от Пол Худ и енергичния Лоуъл Кофи. Още преди юристът да е влязъл, Роджърс бе натиснал бутона отстрани на масата и тежката врата започна да се затваря.

Малкото помещение бе осветено от флуоресцентни лампи. На стената срещу мястото на Роджърс големият цифров часовник бе спрян на нула. Когато възникваше кризисна ситуация, ограничена във времето, часовникът се пускаше и във всеки кабинет се появяваше подобен уред с червени цифри, за да не се допускат грешки по спазването на сроковете.

Стените, подът, вратата и таванът на „бункера“ бяха покрити със сиво-черен звуконепроницаем „Акустикс“. Зад него имаше няколко пласта корк, тридесет сантиметра бетон и пак „Акустикс“. В бетона от всичките шест страни на помещението имаше свързано с проводници оборудване, което генерираше заглушаващи аудиовълни, така че никаква електронна информация не можеше да проникне или да напусне стаята, без да бъде напълно и непоправимо разстроена.

Худ зае мястото си начело на масата. От дясната му страна се намираше монитор и компютърна клавиатура с телефонна слушалка. Малка камера с оптични влакна стоеше закрепена върху монитора и позволяваше да види върху екрана си всеки, с когото разговаряше чрез подобна система.

Когато вратата бе затворена, Пол каза:

— Знам, че всички сме разстроени от онова, което се случи вчера, така че няма нужда да коментираме повече този въпрос. Искам да благодаря на Майк за невероятната работа, която е свършил. Сигурно вече ви е казал за това. В случай обаче, че още не знаете, по този въпрос има още нещо, което не е съобщено в новините. Идвам направо от самолета, така че и аз като вас нямам търпение да чуя какво още ще ни каже той. Бих искал да ви напомня обаче, че всичко, което чуете сега, е абсолютно строго секретно. Когато излезем оттук, ако се наложи някой от вас да казва някому нещо, то ще трябва да бъде разписано официално преди това от мен и Майк, или Майк и Марта. — Худ погледна към Роджърс. — Майк?

Роджърс благодари на Худ, а после запозна екипа с онова, което се беше случило в Овалния кабинет. Той им каза, че групата „Защитник“ е заминала от „Андрюс“ в 4:47 часа сутринта и ще пристигне в Хелзинки около 8:50 часа вечерта местно време.

— Лоуъл — каза той, — докъде сме стигнали с финландския посланик?

— Той ми даде временно разрешение — отговори адвокатът. — Необходимо е само да бъде подпечатано от президента.

— Кога ще го имаме?

— Тази сутрин.

Роджърс погледна часовника си:

— Там вече е четири часът следобед. Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Там започват работа късно. Никой не взема отговорни решения до следобед.

Роджърс погледна от Кофи към Даръл Маккаски:

— Ако приемем, че ще получим от финландското правителство всичко, което искаме, има ли начин Интерпол да ни помогне с разузнаване от Санкт Петербург?

— Зависи. Ермитажа ли имаш предвид?

Роджърс кимна.

— Да им кажа ли за английския агент, който беше убит там онзи ден?

Роджърс погледна към Худ.

— МИ-6 е загубил там един човек, който се е опитвал да надникне в телевизионното студио.

— Ще искаме ли от Интерпол да извърши подобно разузнаване? — попита Худ.

Роджърс кимна отново.

— Тогава кажете им за англичанина — реши Худ. — Сигурен съм, че там има зло куче, което ще иска да ухапе и тях.

— А как ще преминем границата? — попита Роджърс. — Ако ще бъде по суша, има ли начин финландците да помогнат за проникването на екипа ни там?

— Имам човек в Министерството на отбраната — обади се Маккаски. — Ще видя какво може да се измисли. Само имай предвид, Майк, че по границата си те имат по-малко от четиристотин войника. И никак няма да им се иска да дразнят руснаците.

— Разбрах — отговори заместник-директорът и се обърна към Мат Стол. Компютърният специалист показваше стиснати палци.

— Мат, искам да използваш компютърните си възможности и чрез познатите си да провериш дали руснаците са заявявали или складирали нещо извън обикновеното — нареди Майк. — Или дали някой от техните големи технически спецове не е бил преместен през последната година в Санкт Петербург.

— Тези типове не дрънкат много — каза Стол. — Искам да кажа, че те нямат кой знае какви възможности за работа в частния сектор, ако в държавния престанат да им имат доверие. Но ще опитам.

— Не се опитвай. Направи го — изсумтя Роджърс. Почти веднага той сведе поглед и стисна устни. — Извинявай — каза след малко. — Нощта беше тежка, Мат. Аз може би ще трябва да изпратя групата си в Русия и това няма да прилича на разходка по плажа. Искам те да знаят всичко възможно за целта си и кого биха могли да срещнат по пътя. А информацията за вида на използваната електроника може много да им помогне.

— Разбирам. Ще потършувам малко, ще се вмъкна тук-там да видим какво ли ще открия…

— Благодаря ти.

Ан наблюдаваше как заместник-директорът се обърна към Лиз Гордън. Тя реагира изненадано, когато той й заговори. За разлика от Худ, който не възлагаше надежди на психологическия профил, който тя изработваше на чуждестранните лидери, Роджърс му се доверяваше много.

— Лиз, искам да прекараш руския вътрешен министър Догин през компютъра. Изследвай възможната му реакция от загубата в изборите за президент срещу Жанин, както и влиянието, което би му оказал генерал Михаил Косигин. Боб има информация за генерала, ако при теб тя не е достатъчна.

— Името му отеква като камбанен звън в ушите ми — обади се Марта. — Сигурна съм, че при мен има нещо за него.

Роджърс се обърна към еколога Фил Катцен, който вече бе отворил преносимия си компютър, готов за работа.

— Фил, трябват ми сведения за Финския залив в района на устието на Нева, както и за реката на мястото, където минава покрай Ермитажа. Температура, скорост, вятър…

Компютърът вдясно от Худ бипна. Той натисна F6, за да отговори, а после „Control“, за да задържи повикването.

Роджърс продължи:

— Освен това искам всичко, което имаш за състава на почвата под музея. Искам да знам колко надълбоко са се заровили там руснаците.

Худ отново натисна „Control“. Върху екрана се появи лицето на оперативния му помощник Стивън Бенет — „Подслушвача“.

— Имаме спешно повикване от директора на МИ-6 Хубърт. Отнася се за същия въпрос, така че аз помислих…

— Благодаря — прекъсна го Худ. — Свържи ме.

Худ натисна бутона за разговор и зачака. Червендалестото лице се появи на монитора след миг.

— Добро утро — каза Худ. — Аз съм с екипа си и затова си позволих да оставя микрофона открит.

— Чудесно. — Гласът на Хубърт бе дълбок и прегракнал. — Аз ще направя същото. Господин Худ, позволете ми да премина направо към същността на въпроса. Един мой служител иска да бъде включен в екипа, който сте изпратили в Хелзинки.

Изразът на Роджърс помрачня. Той поклати глава.

Худ заговори:

— Групата ни е внимателно подбрана…

— Разбирам — прекъсна го Хубърт. — Но преди да отговорите, ме изслушайте. Аз загубих двама агенти, а третият се крие. Хората ми искат да изпратя собствените ни „Бенгалци“ там, но знам, че не бива двете ни групи да се прескачат една друга.

— Могат ли вашите „Бенгалци“ да ме свържат по телефона с ръководителя на онази нова дейност в Санкт Петербург?

— Моля? — не разбра Хубърт.

— Искам да кажа — продължи Худ, — че вие не ми предлагате нищо, което да не мога да свърша и сам. Иначе, както винаги, ние ще ви осведомим за всичко, което открием.

— Естествено — отвърна Хубърт. — Но не съм съгласен с вас. Ние все пак ви предлагаме нещо. Госпожица Пеги Джеймс.

Худ бързо натисна Control/F5 върху клавиатурата си, за да получи сведенията за агентите. После набра МИ-6 и „Джеймс“ и досието й се появи.

Роджърс не издържа и застана зад гърба на Худ, докато той преглеждаше файла, изпълнен с данни от МИ-6 и друга информация, събрана от оперативния център, ЦРУ и други щатски агенции.

— Доста голямо досие има тя — каза Худ. — Внучка на лорд, три години стаж в Южна Африка, две в Сирия, седем в управлението. Обучение в специалните сили, говори шест езика, с четири награди. Поправя и кара мотоциклети от висок клас.

Той млъкна, когато Майк Роджърс му посочи препратка към друг файл.

— Господин Хубърт, аз съм Майк Роджърс. Виждам, че госпожица Джеймс е привлякла господин Фийлдс-Хътън на работа при вас.

— Да, генерале — потвърди Хубърт. — Те бяха много близки.

— Няма дим без огън — измърмори Лиз Гордън, като поклати глава.

— Чувате ли? — попита Худ. — Това беше нашият психолог.

— Чухме — намеси се остър женски глас. — И аз ви уверявам, че не го правя заради отмъщение. Просто искам да бъда сигурна, че работата, която Кийт започна, е завършена.

— Никой не се съмнява във вашите способности, госпожице Джеймс — отговори Лиз със строг глас, неоставящ място за възражения. — Но емоционалното обвързване и субективност са опасни и затова ние не искаме…

— Глупости — прекъсна я Пеги. — Или отивам с вас, или ще отида сама. Но аз така или иначе отивам.

— Достатъчно — твърдо се намеси Хубърт.

Кофи прочисти гърлото си и скръсти ръце върху масата:

— Господин Хубърт, агент Джеймс, аз съм Лоуъл Кофи, юристът на оперативния център. — Той погледна Худ. — Пол, ти може би ще ми откъснеш главата заради това, което ще кажа, но смятам, че трябва да обмислиш предложението им.

Изражението на Худ остана непроменено, но погледът на Роджърс беше яростен. Кофи го избягна.

— Ние с Марта все още имаме да уточняваме няколко въпроса с Конгреса — продължи той. — И ако кажем, че групата е интернационална, това ще ни даде по-голям шанс да успеем да ги убедим да отпуснат повече време и да разрешат действия в по-обширен географски район.

— Сигурно ти се иска и аз да се нанижа на меча си, Майк — обади се Маккаски, — но на мен присъствието на агент Джеймс в групата също ще ми бъде от полза. Финландският министър на отбраната е много близък с адмирал Мароу от кралската флота. А ако ни потрябват някакви допълнителни услуги, точно той е човекът, към когото ще трябва да се обърнем.

Генералът не каза нищо дълго време, а мълчанието от Лондон беше провокационно. Най-после Худ погледна към Боб Хърбърт. Устните на шефа на разузнаването бяха стиснати и той барабанеше с пръсти по кожените облегалки за ръце на инвалидния си стол.

— Боб — заговори Худ, — какво ще кажеш?

Хърбърт заговори с мек акцент, напомнящ за детството му край Мисисипи:

— Бих казал, че можем да изпълним задачата си и сами. Ако дамата иска да отиде там на своя глава, това засяга Хубърт. Не виждам защо трябва да наливаме допълнително масло в добре смазаната машина.

Тогава се обади Марта Макол:

— Аз мисля, че навлизаме в опасни води. Агент Джеймс е професионалистка. Мога да разбера какво значи да те държат настрани от „мъжката“ работа.

— Това са глупости — размаха ръка Хърбърт. — Не става дума за черни, бели, мъже или жени. Нито за протегнати приятелски ръце. Ние вече имаме един дебютант в тази мисия. Това е Сондра де Вон — дамата, която зае мястото на Бас Мур. Настоявам, че би било лудост да включваме още една.

— Още една жена ли искаш да кажеш? — попита Марта.

— Още един новак — отряза я Хърбърт. — Боже мой, откога всяко ръководно решение се е превърнало в наказание против някого?

Худ ги прекъсна:

— Благодаря за предложенията на всички ви. Командире, надявам се да ни извините, че говорихме за предложената от вас кандидатка пред нея.

— Аз ви благодаря — обади се Пеги. — Винаги съм обичала да знам какво мислят за мен.

— Аз си имам своите резерви, но Лоуъл е прав — каза Худ. — Двунационалната група има известен смисъл и Пеги като че ли удовлетворява условията.

Хърбърт прекара дланите си по ръба на масата и изсвири с уста първите няколко строфи от „Светът е малък“. Роджърс се върна на мястото си. Над яката на ризата вратът му беше поаленял, а веждите му изглеждаха още по-тъмни.

— Ще направя всичко възможно да ви осведомя за онова, което знаем и ние — продължи Худ. — За да може вашият агент да се сработи със „Защитник“. Не е необходимо да ви казвам, че ръководителят на „Защитник“ подполковник Скуайърс има нашето пълно доверие. Аз очаквам от агент Джеймс да се подчинява на неговите заповеди.

— Разбира се, директоре — отговори Хубърт. — Благодаря.

Когато мониторът угасна, Худ погледна към Роджърс.

— Майк, той така или иначе щеше да я изпрати. Поне сега ще знаем къде е и какво прави.

— Решението си е твое — отговори Роджърс. — Аз не бих постъпил така. — Той изгледа Худ. — Това не е нито денят на откриването на втория фронт, нито „Пустинна буря“. Не ни е необходим международен консенсус. Съединените щати бяха атакувани и те ще отвърнат на удара. Точка.

— Точка и запетая — поправи го Худ. — МИ-6 също е понесло загуби. Информацията, която те ни дадоха, потвърди нашите съмнения по отношение на обекта. Те също заслужават да го ударят.

— Както вече ти казах, ние не сме съгласни — каза Роджърс. — Госпожица Джеймс трябва да бъде инструктирана от собствения си началник. Тя със сигурност няма да се подчини на Скуайърс. Но ти се върна и ти командваш. — Той огледа седящите около масата. — Аз приключих с дневния ред. Благодаря на всички за вниманието.

Худ също огледа присъстващите:

— Нещо друго?

— Да — обади се Хърбърт. — Мисля, че Майк Роджърс, Лин Доминик и Карин Уонг заслужават медали за бродерията, която изработиха от паяжина снощи. Докато всички чупеха пръсти от паника заради експлозията, те тримата разбраха кой я е извършил и защо. Вместо медал обаче, ние ритнахме Майк по задника. Съжалявам, но аз просто не мога да приема подобно отношение.

— Това, че не сме съгласни с него, не означава, че не оценяваме приноса му — каза Лоуъл Кофи.

— Ти си изморен и вкиснат, Боб — обади се и Лиз Гордън. — Не става дума за Майк. Става дума за живота в съвременния свят.

Хърбърт измърмори нещо под носа си за съвременния свят, докато се отдалечаваше с инвалидния си стол от масата.

Худ се изправи.

— Ще се свържа с всеки от вас поотделно по-късно, за да видя докъде сте стигнали. — Той погледна към Майк Роджърс. — Още веднъж повтарям за всеки случай, ако някой от вас не е чул добре: никой от присъстващите в тази стая не би могъл да извърши онова, което Майк свърши през тази нощ.

Роджърс му кимна леко, след което натисна бутона за отваряне на вратата и последва Боб Хърбърт навън от „бункера“.