Огледален образ

Пролог

Петък, 5:50 часа следобед, Санкт Петербург

— Не мога да те разбера, Паша — каза Пьотр Володин.

Павел Одинцов здраво стисна кормилото. Той погледна недоволно към човека, седящ до него в микробуса.

— Какво не разбираш?

— Готов си да простиш на французите — отвърна Пьотр и се почеса по обрасналата буза. — Тогава защо не и на германците? И двата народа са нападали майка Русия.

Павел се смръщи.

— Ако не можеш да видиш разликата, значи просто си глупак.

— Това не е отговор — намеси се Иван, който седеше отзад с още трима мъже.

— Обаче е вярно — ухили се Едуард, седнал близо до него. — Но Иван е прав. Това не е отговор.

Павел натисна спирачката. Той мразеше най-много тази част от вечерното придвижване към жилищата на проспект „Непокоренних“. Само на две минути от Ермитажа, и вече трябваше да намалят скоростта, защото влязоха в задръстването от коли, преди да пресекат моста на река Нева. Бяха блокирани сред трафика, а политическото им възмездие се приближаваше с висока скорост.

Павел измъкна цигара от джоба на ризата си, а Пьотр му подаде огънче.

— Благодаря.

— Още не си ми отговорил — подкачи го отново другият мъж.

— И това ще стане — увери го Павел. — Но когато стигнем на моста. Сега не мога и да мисля и да ругая едновременно.

Павел внезапно изведе микробуса от централната към лявата лента и хората вътре залитнаха. От рязкото движение двамата мъже най-отзад, които бяха задрямали още след като се отдалечиха от Ермитажа, се събудиха.

— Ама че си нетърпелив, Паша — обади се Иван. — Защо толкова бързаш да се прибереш? Заради жена си ли? Че откога?

— Много смешно — изръмжа Павел. Всъщност не бързаше за никъде. Искаше само да се измъкне от напрежението, от крайния срок, който ги тормозеше от месеци наред. Сега, когато всичко беше почти приключено, той нямаше търпение да се върне към компютърната си анимация в „Мосфилм“.

Павел отново натисна спирачките и направи зигзагообразна маневра между малките запорожци с тракащи двигатели от по четиридесет и шест конски сили и по-големите петместни волги. Наоколо се виждаха и доста вносни коли, но в такива се возеха само държавни чиновници или черноборсаджии. Другите не можеха да си го позволят. И той с приятелите си нямаше да бъде в този микробус, ако не беше им го дало телевизионното студио. Мощната шведска машина беше единственото нещо, което щеше да му липсва.

„Не, не е вярно.“ Той се загледа замислено на запад. Наслаждаваше се на изгледа на крепостта „Петър и Павел“ на отсрещния бряг на Нева, докато залязващото слънце проблясваше по високите й грациозни кули.

Щеше да му липсва и Санкт Петербург. Щеше да му липсва красотата на тези горещи оранжеви залези във Финския залив, успокояващото течение на сините води на Нева, Фонтанка и реките на Екатериногорки, както и простото великолепие на каналите. Въпреки че водите им още носеха замърсяванията от дълговременната небрежност на комунистите, те вече не бяха толкова гъсти и миришещи ужасно на промишлени отпадъци, когато преминаваха през сърцето на древния град — руската Венеция. Нямаше да забрави великолепието на яркочервения Белозерски дворец, позлатения интериор на църквата „Александър Невски“, където понякога се отбиваше да се помоли. Щеше да си спомня с носталгия за високите златни кубета от двореца на Екатерина Велика и спокойните градини със спускащи се стъпаловидно фонтани в двореца на Петър Велики. Щяха да му липсват лъскавите бели водопроводни тръби по протежението на Нева, които приличаха на нещо, описано във фантастичен роман на Станислав Лем. И освен това щеше да му бъде мъчно за великолепните умалени модели на бойни кораби, които наблюдаваше как се приближават и отдалечават от Нахимовското морско училище на Аптекарския остров сред Нева.

И, естествено, щеше да му липсва несравнимият Ермитаж. Въпреки че от тях не се очакваше да се разхождат из музея, той винаги правеше точно това, когато полковник Рузки беше зает. Дори и някой да го беше видял из залите, все пак се предполагаше, че той работи там. И никой не можеше да се усъмни в това. Пък и не е възможно да оставиш един религиозен човек между картини като „Свалянето на Христос от кръста“ на Рембранд, „Оплакването на Христос“ от Карачи или пък любимата му картина от рибалтската школа „Свети Винсент в тъмницата“ и да очакваш, че той няма и да ги погледне. Особено когато се чувстваше хванат и поставен в точно такава тъмница като свети Винсент.

Но той щеше да се радва, че се е отървал от тази работа, от стреса и седемдневната работна седмица и особено от наблюдателните очи на полковник Рузки. Бе служил под командването на това копеле в Афганистан и проклинаше съдбата, която ги беше събрала отново през последните осемнадесет месеца.

Както винаги, когато достигна моста на проспект „Киров“, Павел се насочи към страничното платно с ниска бетонна преграда, което използваха предимно мотористи. Задиша по-спокойно, когато се намери между по-подвижните машини.

— Още ли искаш да ти отговоря? — попита Павел, като дръпна силно от цигарата си.

— На кой въпрос? — пошегува се Иван. — Онзи за жена ти ли?

Павел се намуси.

— Ще ти обясня разликата между германците и французите. Французите са следвали Наполеон, защото са били гладни. Те винаги са поставяли удобството пред благоприличието.

— Ами какво ще кажеш за Съпротивата им?

— Каприз. Рефлекторен гърч на тялото. Ако Съпротивата във Франция беше толкова силна, както руската в Сталинград, Париж никога нямаше да падне.

Павел натисна педала, за да не позволи на един фолксваген да го засече и да мине пред него. „Черноборсаджийка“ — помисли той, когато жената зад волана го изгледа сърдито. Павел погледна в огледалото за обратно виждане тъкмо когато един камион се вмъкна зад него откъм средната лента.

— Французите не са лоши — продължи той. — Но германците последваха Хитлер, защото по дух са си все още вандали. Дайте им малко време и ще видите как техните заводи пак ще започнат да произвеждат танкове и бомбардировачи. Гарантирам ви го.

Пьотр поклати глава.

— Ами какво ще кажеш за Япония?

— Също са копелета — отвърна Павел. — Ако Догин спечели изборите, той трябва да се пази и от тях.

— Да не би параноята да е най-сигурната причина да гласуваш за някого за президент?

— Да се боиш от старите си врагове не е параноя. То е предпазливост.

— Провокираш! — каза Пьотр. — Не можеш да подкрепяш някого, защото се е заклел да отмъсти на германците при първия намек за ремилитаризация.

— Точно това е причината. — Пътят отпред се изчисти и Павел увеличи скоростта, докато пресичаше широката тъмна река. Мъжете вътре вдигнаха стъклата на прозорците, защото задуха остър вятър. — Догин обеща да съживи космическата програма, с което ще укрепи икономиката. Той ще построи повече студия като нашето, ще издигне нови предприятия покрай Транссибирската магистрала, ще осигури евтини стоки и нови жилища.

— И откъде ще дойдат парите за всичките тези чудеса? — попита Пьотр. — Само нашето малко гнезденце тук струва цели двадесет и пет милиарда рубли! Наистина ли вярваш, че ако Догин спечели, той ще може да осигури достатъчно средства от държавата и от чужди инвестиции?

Павел изпусна дима от цигарата и кимна. Пьотр се намръщи и му показа пръст.

— Ако искаш да знаеш, аз чух съвсем друго нещо там долу. „Номер две“ си говореше с един от помощниците за мафиотите. От тях има намерение той да получи пари, а това ме навежда на опасни асоциации, които…

Павел реагира инстинктивно, когато фолксвагенът внезапно го засече отпред. Той силно натисна спирачката и завъртя рязко кормилото вдясно. Докато извършваше маневрата, чу изпукване и откъм таблото се появи гъст сив дим.

— Какво става?… — Пьотр се закашля.

— Отвори прозореца! — изкрещя един от мъжете отзад, задавен от дима.

Но Павел Одинцов вече беше паднал върху кормилото почти в безсъзнание. Никой не управляваше микробуса, когато камионът го блъсна отзад.

Фолксвагенът беше навлязъл в дясното платно и камионът блъсна микробуса в него. Предната лява част на бронята на микробуса удари колата и одра дясната й страна. Насочен встрани, микробусът се блъсна в ниската бетонна бариера на моста и се заиздига по нея, бутан от камиона. Лявата гума се спука, оста опря във върха на парапета и микробусът падна с носа напред в развълнуваната река.

Когато докосна водата, се чу съскане, колата се задържа вертикално, а после бавно се обърна. От двете й страни заизскача пара и въздушни мехурчета, които се смесиха със сивия дим, докато колата потъваше с колелата нагоре в реката. После потъна изцяло…

Якият шофьор на камиона и русата млада жена, която караше фолксвагена, бяха първите, които стигнаха до парапета.

Към тях се присъединиха и други хора, наизскачали от колите си.

Нито мъжът, нито жената си казаха нещо. Те само гледаха, докато потъналият микробус се отдалечаваше на югозапад, подхванат от течението, и вече почти не се виждаха нито изскачащите балончета въздух, нито сивият дим. Колата беше твърде далеч, за да се реши някой да скочи в реката и да се опитва да спасява пътниците, дори и да е имало оживели.

Двамата шофьори увериха останалите, че самите те не са пострадали. После се върнаха в колите си, за да изчакат полицията.

Никой не видя как шофьорът на камиона, преди да се отдалечи от реката, хвърли в нея една малка правоъгълна кутия.