Огледален образ

49.

Вторник, 9:30 часа вечерта, Хабаровск

— В огледалото за обратно виждане забелязвам, че си имаме компания — каза пилотът Мат Мейзър на Скуайърс.

Три минути преди скока ръководителят на „Защитник“ бе дошъл в кабината, за да благодари на капитана за помощта. На радарния екран ясно се виждаха два самолета МИГ, които се приближаваха с около хиляда километра в час.

— Приготви се да пуснеш димната завеса — нареди Мейзър на помощника си Джон Барилик.

— Слушам. — Новобранецът, който иначе беше спокоен човек, яростно дъвчеше дъвката си през цялото време.

Самолетът беше хитро снабден с разширен резервоар за гориво, разделен на две независими части. От едната самолетът черпеше гориво за полета си, а другата можеше да бъде изпразнена с натискането на един бутон. Изтичането на горивото беше предназначено да осигури на самолета възможност да се измъкне, ако бъде забелязан. При необходимост те можеха да се гмурнат изведнъж надолу, за да не позволят да бъдат ударени или принудени да кацнат на руска земя. При тази близост до бреговата линия те можеха да избягат от преследващите ги самолети и да тръгнат обратно към дома.

Във всеки от случаите обаче Скуайърс знаеше, че самолетът Ил-76Т вероятно нямаше да може да ги върне.

— Как искате да постъпим, сър? — попита капитанът Скуайърс.

— Ние ще скочим. Аз ще уведомя оперативния център за случилото се и ще оставя на тях да измислят начин да ни измъкнат.

Капитанът пак погледна към екрана на радара.

— След около деветдесет секунди самолетите МИГ ще бъдат достатъчно близко, за да ви видят.

— Тогава ще скачаме по-бързо — каза Скуайърс.

— Вашият стил ми харесва, сър. — Капитанът му козирува.

Майсторът по скокове с парашут Скуайърс се втурна към помещението. Той реши да не казва на хората си какво се е случило. Засега. Екипът му трябваше да мисли за работата си. Въпреки че бе готов да щурмува и самия ад с всеки от войниците си, една странична тревога в неподходящо време за когото и да било от тях би могла да му струва живота.

В академията на ФБР в Куантико екипът на „Защитник“ се бе упражнявал за различни видове нападения от въздуха. От нощни скокове до непосредствени въздушни атаки, когато хората висяха от плазовете на хеликоптери и се приземяваха едновременно върху камбанарии на църкви, стръмни покриви и дори върху таваните на движещи се автобуси. Всеки от членовете притежаваше равновесието, издръжливостта и ума, необходими за работата им. Но онези изследвания, правени от лекарите, бяха проста работа: човекът или можеше да върши работата, или беше неподходящ за нея. Въпреки най-сериозните усилия на Лиз Гордън и нейния екип от психолози главният въпрос — как биха се държали хората в стресова ситуация при истинска мисия, когато няма спасителни екипи с мрежа, които да ги хванат, ако се плъзнат от покрива — си оставаше открит. Когато хората знаеха, че скалистият терен отдолу не е тренировъчната площадка в Кемп Доусън, Западна Вирджиния, а планините на Северна Корея или сибирската тундра.

Не защото не ги уважаваше или се съмняваше в тях, Скуайърс скри информацията. Направи го, за да отстрани колкото е възможно по-надалеч каквото и да било разсейване от успешното изпълнение на мисията.

Защитниците бяха строени до вратата отпреди половин час. Всеки пет минути навигаторът съобщаваше на Скуайърс точните координати за в случай, че бъде необходимо да скочат по-рано. Докато стояха там, хората се готвеха за „инфил“14. Всеки проверяваше оръжията и раницата на другия, за да са сигурни, че са стегнати добре на гърдите, на гърба и отстрани, че товарът на гърба не пречи на парашута и няма да мръдне при разтварянето му. Тежкото оборудване беше опаковано в денкове, които трима от хората държаха за пет метра дълги колани, и то щеше да виси помежду им по време на полета надолу. Бойците проверяваха подплатените си с кожа шлемове, кислородните маски и очилата за нощно виждане. Това бяха очила с натъпкани с електроника стъкла и толкова тежки, че за да се държат пред очите, отзад на шлемовете бяха окачени специални противотежести. След неколкомесечни тренировки с тези очила по-голяма част от защитниците бяха установили, че обиколката на вратовете им се е увеличила поради заякването на вратните мускули. В последния момент преди скока вратата бе отворена и хората включиха маските си към бутилките с кислород, прикрепени встрани на телата им.

В кабината светнаха слаби кървавочервени лампички, а леденият вятър изфуча безжалостно вътре. Беше невъзможно да се чуе каквото и да било с изключение на воя на въздуха, но щом стигнаха над целта си и получиха сигнала за скок и лампичките светнаха в зелено, Скуайърс прекрачи навън, като се завъртя надясно, така че да пада с лице надолу в поза „жаба“. С крайчеца на окото си той видя втория член на екипа да скача — сержант Грей. После погледна големия кръгъл висотомер, закопчан върху лявата му китка.

Цифрите се сменяха бързо — десет хиляди и петстотин метра, десет хиляди, девет и петстотин. Скуайърс усети ледения въздух с тялото си дори и през специалното термооблекло. Той го притискаше не само с мразовития си дъх, а и с напрежението от налягането. Докато падаше, Скуайърс се изви в позиция за гмуркане и когато висотомерът му показа девет хиляди метра, дръпна сребристия пръстен на кордата за разтваряне. Последва меко разтърсване и краката му се разклатиха под него.

Докато се спускаше под тъмното безоблачно небе, въздухът определено се затопли, въпреки че все още температурата му беше под нулата. Докато членовете на екипа му се подравняваха по луминесцентните ивици на шлемовете на човека отдолу, Скуайърс огледа земята за ориентирите: железопътната линия, моста, върховете на планините. Всички си бяха на мястото и това позволи на Скуайърс малко да си отдъхне. Един от най-важните психологически аспекти в началото на всяка мисия беше да успеят да улучат целта си. Това не само караше войниците да се чувстват по-уверени, но и им помагаше да се адаптират към познато място, изучено до най-малките подробности предварително по картите. По този начин всъщност им оставаше и един проблем по-малко.

Въпреки тъмнината, очилата за нощно виждане позволяваха на Скуайърс да види добре мястото, където трябваше да се приземят, и той използва ремъците на парашута, за да маневрира и да се насочи колкото е възможно по-наблизо до целта — една малка площадка зад стръмен скалист връх. Беше казал на хората си, че ще се приземи най-близо до края й, а те трябва да кацнат зад него. Никак не му се искаше някой от екипа да се приземи пред него. Ако някой се плъзнеше надолу при падането, щеше да бъде необходимо да го измъкват, а това щеше да отнеме време. А ако се приземяха на открито, можеха да бъдат забелязани.

Вятърът в близост до земята изненада Скуайърс. Той се приземи само на пет метра от пропастта. Падна настрани, за да намали ударната повърхност при срещата със силния вятър, бързо освободи парашута си и започна да го прибира, докато, застанал прав, наблюдаваше приземяването на сержант Грей, редник Де Вон и останалите. Беше горд от точността на приземяването им. В рамките на пет минути членовете на екипа на „Защитник“ бяха завързали свитите си парашути за един пън. Редник Де Вон остана назад, за да зареди малко запалително устройство под вързопа. То бе настроено да се възпламени в 12:18 часа след полунощ, когато защитниците вече щяха да са напуснали този район. Щеше да се саморазруши, след като парашутите изгорят напълно, без да остави каквато и да било следа, която руснаците да могат да представят пред Организацията на обединените нации като „доказателство“ за американско нахлуване на територията им.

Щом защитниците се събраха около Скуайърс, те чуха далечен звук от двигатели, които не бяха само на самолета Ил-76Т.

— Струва ми се, че нашите си имат компания — обади се редник Еди Медина.

— Те знаят и всичко ще бъде наред — успокои го Скуайърс. — Хонда, монтирай сателитната антена. Всички останали да се приготвят за тръгване.

Докато останалите петима защитници се отдалечиха и започнаха да свързват куките и да прекарват въжетата за слизане по стената от върха, Скуайърс се свърза с оперативния център.

— Обаждане за събуждане — каза той, когато чу гласа на Майк Роджърс. — Как изглежда сутринта при вас?

— Слънчева и мека. Чарли, нали знаеш за МИГ-овете…

— Да, сър.

— Добре. Ние работим по този въпрос. Самолетът ще се отправи към Хокайдо, но няма да се връща. Работим върху вариант на първоначалния план. Бъдете на мястото за изтегляне в определеното време. Там ще има летателна машина.

— Разбрано.

Без да бъде казано нищо повече, Чарли разбра, че ако възникнеше проблем, на екипа му щеше да се наложи да намери място, където да се скрие. На картите им бяха отбелязани няколко такива места и групата щеше да се придвижи до най-близкото, ако възникнеше такава необходимост.

— Късмет — каза Роджърс, преди да прекъсне връзката.

Чарли подаде слушалката на Хонда. Докато радистът прибираше сателитната антена, Скуайърс използва времето да огледа терена. Не беше необходима неестествената зеленикава светлина на очилата за нощно виждане, за да изглежда местността по-мъртва и пустинна под яркия блясък на звездите. Железопътната линия се извиваше в плавен завой към тях. Идваше откъм равнината на изток и преминаваше през естествен проход между скалите, а после продължаваше направо през равнината, покрита с преспи и редки дървета. На юг бяха планините. В района цареше такава тишина, каквато не беше му се случвало да чуе. Единствените звуци идеха от свиренето на вятъра покрай шлема му и скърцането на ботите на хората от групата му в калта и скалите на върха.

Щом прибра антената, Хонда тръгна напред. И като хвърли поглед за последен път към хоризонта на изток, откъдето скоро щеше да се появи тяхната плячка, Скуайърс се насочи към мястото, където хората от екипа му тъкмо привършваха с подготовката си за спускане по склона.