Огледален образ

22.

Понеделник, 9:30 часа вечерта, Санкт Петербург

— Господин генерал — обади се червенобузият Юрий Марев. — От радиокабината казват, че са получили кодирано съобщение чрез щаба на тихоокеанския флот във Владивосток. То е от самолета, който ми казахте да проследя чрез сателита „Ястреб“.

Генерал Орлов спря бавната си разходка зад плота с компютрите и отиде до младежа, който седеше в далечния ляв край.

— Сигурен ли си? — попита Орлов.

— Няма съмнение. Това е гълфстриймът.

Орлов погледна към часовника на екрана на компютъра. Самолетът трябваше да кацне след половин час, а той познаваше добре този район. По това време на годината вятърът бе насрещен и самолетът просто нямаше начин да не закъснее.

— Кажи на Силаш, че отивам. — Орлов бързо се насочи към вратата за коридора. Той набра кода за деня върху клавиатурата до вратата, пресече коридора и влезе в задушната и изпълнена с цигарен дим радиокабина, която се намираше до центъра за оперативна безопасност на Глинка.

Аркади Силаш и двамата му сътрудници седяха в малката стая, изпълнена до тавана с радиооборудване. Орлов дори не можеше да отвори напълно вратата, тъй като единият от сътрудниците седеше зад нея. Мъжете носеха черни слушалки и Силаш не видя Орлов, докато той не го потупа по рамото.

Мършавият шеф на радиокабината свали стреснато слушалките и загаси цигарата си в пепелника.

— Извинете — каза той с тих прегракнал глас.

Като че ли изведнъж досетил се, че трябва да застане мирно, Силаш започна да се изправя. Орлов му махна да седне. Без да иска, Силаш винаги се държеше на границата на военния устав. Но беше гениален радиоинженер и което бе по-важно, той бе доверен помощник на Орлов още от дните в космодрума. Генералът би искал да имаше повече хора като него в екипа си.

— Няма нищо — каза Орлов.

— Благодаря, господин генерал.

— Какво съобщават от гълфстрийма?

Силаш пусна магнетофона.

— Аз разшифровах съобщението и малко го поизчистих от шумовете. Предаването бе заглушено от доста статични шумове — времето над океана в момента е ужасно.

Гласът от лентата беше много тих, но ясен:

— Владивосток, губим мощност в единия от двигателите. Не знаем колко сериозна е повредата, но някои от електросистемите са извън строя. Вероятно ще кацнем с половин час закъснение, но няма да можем да продължим полета по-нататък. Очакваме инструкции.

Големите очи на Силаш го погледнаха през пелената от цигарен дим.

— Ще отговаряме ли?

Орлов помисли малко.

— Още не. Свържи ме с контраадмирал Пашченко в щаба на тихоокеанския флот.

Силаш погледна към часовника в ъгъла на монитора.

— Там е четири часът сутринта…

— Знам — каза спокойно Орлов. — Свържи ме.

— Слушам. — Силаш набра името върху клавиатурата и вкара кода за заглушаване на сигнала против подслушване, след което се обади на базата. Когато контраадмиралът се яви на линията, Силаш подаде слушалките си на Орлов.

— Сергей Орлов ли? — каза Пашченко. — Космонавтът, бойният пилот, който се беше усамотил някъде си? Един от малкото мъже, заради които съм готов да стана от сън, за да си поговорим.

— Извинявай за ранното обаждане, Иля. Как си?

— Много добре! Къде беше се скрил през последните две години? Не съм те виждал от срещата на висшите офицери в Одеса.

— Е, добре съм…

— Разбира се. Вие, космонавтите, обикновено сте здрави хора. Ами Маша? Какво прави многострадалната ти съпруга?

— Също е добре — каза Орлов. — Може би ще си поговорим надълго друг път. Искам да те помоля за една услуга, Иля.

— Готово. Човекът, който закъсня за срещата си с Брежнев, за да даде автограф на дъщеря ми, има моето неувяхващо приятелство.

— Благодаря ти. — Орлов, без да иска, си спомни колко се беше ядосал тогава първият човек в Съветския съюз. Но децата са бъдещето, мечтата и той никога не би се поколебал отново да закъснее заради дете. — Иля, има един повреден самолет, който ще кацне във Владивосток…

— Гълфстриймът ли? Виждам го върху монитора си.

— Той. Трябва да закарам товара му в Москва. Можеш ли да ми услужиш със самолет?

— Май избързах с готовността за услуга — отговори Пашченко. — Всичките ми самолети са натоварени с оборудване, което трябва да транспортираме на запад.

Орлов остана изненадан. Какво ли би могло да става на запад, че да натоварят всички самолети?

— Бих могъл да взема товара ти в моя самолет. Има място, но не знам кога ще може да се лети. Тук очакваме да започне неколкодневна силна буря откъм Берингово море. Всичко е натоварено тази нощ, но през следващите деветдесет и шест часа няма да има възможност за полети.

— Тогава значи няма време даже да се изпрати самолет от Москва — каза Орлов.

— Вероятно не. Какво е толкова спешно?

— И аз не знам. Заповед от Кремъл.

— Разбирам. Знаеш ли, Сергей, предлагам ти, вместо да държиш товара си тук, да ти го натоварим на влак и да го изпратим. Това мога да уредя. Ще насочим товара ти на север от Владивосток, а когато времето се оправи, ти ще го пресрещнеш и ще го претовариш на самолет.

— По Транссибирската ли? Колко вагона можеш да ми отпуснеш?

— Достатъчно, за да пренесеш каквото и да се намира в твоето малко самолетче. Единственото, което не мога да ти осигуря, е хора за обслужване на влака. Това трябва да се уговори с адмирал Варчук, а той е в Кремъл на среща с президента. Ако не се отнася до националната сигурност, той може и да се разсърди, задето сме го обезпокоили.

— Добре — съгласи се Орлов. — Щом можеш да ми дадеш влак, аз ще намеря хора да го карат и да го пазят. Обади ми се да кажеш кога мога да разчитам на транспорта.

— Чакай там. Ще ти се обадя до половин час.

Орлов стана и подаде слушалките на Силаш.

— Обади се във военната база на остров Сахалин — каза той. — Кажи на оператора, че искам да говоря с офицер от поделението със специално предназначение. Аз ще говоря.

— Слушам. С кого искате да говорите, господин генерал?

— С лейтенант Никита Орлов. Сина ми.