Огледален образ

51.

Вторник, 6:45 часа сутринта, Вашингтон

— Има съобщение от НРС — обади се Бъгс Бенет, докато Худ и останалите служители на оперативния център се настаняваха около заседателната маса в „бункера“.

— Благодаря — каза Худ към видеообраза на помощника си в единия ъгъл на монитора. — Свържи ме.

Чу се гласът на Винс, но образът му не се появи. Вместо него върху екрана започна бързо да излиза черно-бяла картина.

— Пол, само преди три минути хванахме това.

Худ извъртя монитора така, че да може да го вижда и Роджърс, и се загледа в появилия се бял неясен пейзаж, наподобяващ лунната повърхност. След това се появи образът на влак, който зае почти една трета от централната част на картината. Образът бе много неясен поради гъстия снеговалеж, но се виждаше, че покривите на вагоните, които би трябвало да са напълно бели от натрупания сняг, не са такива. Там имаше сенки.

— Извинявай за качеството — каза Винс. — Там вали ужасно. Но ние сме напълно сигурни, че тези сенки върху покривите са войници. Облечени са в бели камуфлажни облекла и затова не могат да се видят ясно, но сенките им се виждат достатъчно добре.

— Наистина са войници. — Роджърс се напрегна и посочи с пръст към екрана. — Това се вижда и по начина, по който са разположени. Последният е залегнал с лице напред и наляво, другият гледа назад и надясно и така нататък. Тези сенки тук — той показа тънка линия близо до една от фигурите, — изглежда, са пушки.

Винс се обади:

— И ние така предположихме, Майк.

— Благодаря ти, Стивън. — Худ изключи връзката. В стаята не се чуваше нищо, освен лекото шумолене на електронната апаратура откъм заобикалящите я стени. — Възможно ли е те да знаят, че „Защитник“ е наблизо?

— Твърде е възможно — обади се Боб Хърбърт.

Междувременно звънна телефонът върху масата.

Роджърс погледна кодовия номер, изписан на екранчето.

— За теб е.

Заради електронното заглушаване на помещението Хърбърт не можеше да бъде потърсен по клетъчния телефон, монтиран върху страничната облегалка на инвалидния стол. Той се пресегна и вдигна слушалката на телефона върху заседателната маса, набра кодовия си номер и заслуша. Когато затвори, лицето му беше побеляло.

— Нашият 76Т е ескортиран от два МИГ-а. Ще започнат да изпускат гориво и ще се насочат към Хокайдо, но няма да могат да се върнат в Русия.

Роджърс погледна часовника си и посегна към телефонния апарат, който се намираше най-близо до него:

— Ще трябва да изпратя в Русия москитото от Хокайдо.

Хърбърт удари с ръка по масата:

— Не става, Майк. Отиването и връщането е общо хиляда и петстотин километра. А обхватът на москитото е хиляда…

— Знам какъв му е обхватът — викна Роджърс. — Хиляда и петдесет километра. Но полетът му може да започне от Японско море. Може на връщане да кацне върху палубата на…

— Нямаме разрешение за самостоятелен полет на москитото — намеси се Марта Макол.

— Не сме получили разрешение и да водим престрелка с руски войници — подкрепи я Лоуъл Кофи. — Тази мисия се води чисто разузнавателна.

— Аз се тревожа за своите войници — натърти Роджърс. — А не за онези самохвалковци.

— Нека видим какво можем да направим, за да удовлетворим всички — каза Худ. — И да ги изиграем. Майк…

— Да, сър?

— Какво ще правим със „Защитник“, ако прекъснем мисията сега?

Роджърс въздъхна дълбоко и дълго.

— Москитото ще отиде при всички случаи. Най-близкият ни резидент, който би могъл евентуално да ги измъкне в Азия, е в Хеган, Хейлонджан. На около три хиляди километра оттам. А аз не искам да ги карам да извървят толкова път.

— В Китай ли? — попита Кофи. — Никой ли няма в Русия?

— Нашите хора от Владивосток бяха репатрирани след падането на желязната завеса — каза Роджърс. — Нямахме никакви възможности да привлечем други.

— А какво ще кажете да се скрият, докато се поуспокоят нещата? — попита Фил Катцен. — На този терен може да се оживее…

— Руснаците знаят, че групата на „Защитник“ е там, дяволите да го вземат! — избухна Роджърс. — Те също имат сателити и ще ги открият! — Той се обърна към Худ. — Пол, най-добрият начин за измъкване е да се продължи точно по плана.

— Да се продължи… — възрази Марта. — С престрелка с руските войници по време, когато страната им представлява буре с барут и само чака една запалена клечка кибрит.

— Единственият начин да се запази тайната е да бъдат убити всички, които се намират във влака — предупреди Кофи.

— А по-добре ли е да позволим да започне война? — контрира го Роджърс. — Която ще се разпространи в Европа и може би и в Китай? Защо ли имам чувството, като че ли съм се върнал в 1945 година и слушам всички онези спорове защо не бива да използваме атомна бомба, за да спасим живота на американските войници?

Худ се обади:

— Майк, тук е заложен животът на американски войници. Животът на хората от „Защитник“…

— Не ми чети лекции за живота на хората от „Защитник“, Пол — процеди през зъби Роджърс. — Моля те!

Худ остана мълчалив за миг.

— Прав си.

Дланите на Роджърс бяха стиснати върху масата. Пръстите му се бяха зачервили и той натискаше с тях върху дървото.

— Добре ли си, Майк? — попита Лиз Гордън.

Той кимна и вдигна поглед към Худ.

— Извинявай, Пол. Изпуснах си нервите.

— Нищо. И двамата трябваше да си седим пред телевизорите и да нагъваме пуканки.

— Ей! — обади се Кофи. — Да не сте решили да ни показвате мила семейна картинка?

Худ и Роджърс се усмихнаха едновременно.

— Добре де — каза Худ. — Ще гледаме порно.

— Абе този човек съвсем превъртя май — засмя се Кофи. — Някой да вземе и да извика нравствената полиция.

Всички, с изключение на Ан се засмяха, а после Худ почука с пръст по масата, за да възвърне сериозността на съвещанието.

— Преди минутка исках да кажа, че дипломатите не са се отказали от разрешаването на проблема, но пък и никой не знае какво ще направи президентът Жанин — заговори сериозно той. — Няма ли да провалим усилията им, ако продължим с изпълнението на мисията?

— Каквото и да направят, пачките във влака представляват възможност за голяма мощ в ръцете на корумпирани хора — вече спокойно отвърна Роджърс. — Дори и да не предизвика началото на война, товарът предоставя огромно влияние в ръцете на гангстери. Не трябва ли да поемем отговорността и да им го отнемем?

— Най-главната ни отговорност е по отношение на „Защитник“ и законите, които се предполага, че всички трябва да спазваме — обади се Кофи.

— Закони, приети от нашите приятели горе на Хълма. А не законите на морала. Ти там направи необходимото, но както е казал Бенджамин Франклин15: „Необходимостта никога не е помагала за сключването на успешна сделка“. — Роджърс погледна Худ. — Ти ме познаваш, Пол. „Защитник“ ми е по-мил и от живота, но по-важно и от двете е да постъпим правилно. А спирането на този влак е правилната постъпка.

Худ слушаше внимателно. Роджърс и Кофи подхождаха към проблема от две различни страни, но и двамата бяха прави. Само че той трябваше да вземе решението и му беше неприятен фактът, че седи тук в комфорт и безопасност, а решава съдбата на седем души, които се намират върху един леден склон на другия край на света.

Той набра кода на Бъгс на компютъра и лицето на помощника му се появи на монитора.

— Да, Пол?

— Сигнализирай на „Защитник“ по сателита и виж дали подполковник Скуайърс е свободен да се обади. Ако не е, разбери кога ще му е удобно.

— Веднага. — Лицето на Бъгс изчезна от екрана.

Роджърс не изглеждаше доволен.

— Какви са ти намеренията, Пол?

— Чарли е командир на място. Искам мнението му.

— Той е професионален войник. Какво мислиш, че ще ти каже?

— Ще трябва сами да се сетим, ако той не може да ни се обади.

— Не можеш да постъпваш така с един войник. Тук не става дума за водачество, а за управление. Единственото, за което би трябвало да се запитаме, е дали подкрепяме „Защитник“, или не. Можем ли да поемем това задължение и да се придържаме към него?

— Можем — отвърна спокойно Худ. — Но след корейската ви мисия аз се върнах малко назад и прочетох онази част от бялата книга, която ти бе написал към доклада на смесената целева група за освобождаването на заложниците, взети от революционната гвардия на Хомейни. Бил си прав по отношение на това, че нашите сили са готови на хартия, но не и на практика. И също така си бил прав да се съмняваш в успешното изпълнение на задачата, ако бъде изпратена авангардна част войници от нашите специални сили, които да се вмъкнат в Техеран преди хората от нашата мисия „Орлов нокът“. Без твоя съвет агентите нямаше да съставят онзи план да ги изведат от международното летище „Мехрабат“ на борда на самолет на швейцарските авиолинии. Защо тогава предложи това?

— Защото измъкването им един по един от скривалището щеше да даде на иранците повече време, за да могат да ги открият — каза Роджърс. — Беше много по-сигурно да се купят самолетни билети за всички и да се измъкнат накуп.

— С кого го направи тогава?

— С Ари Моро, който ни осигури скривалището.

— Твоят резидент — каза Худ. В същия момент на екрана се появи лицето на Бъгс. — Да, Бъгс?

— Бипнах на слушалките в шлема на Хонда. Сега трябва да чакаме.

— Благодаря. — Худ отново погледна Роджърс. — Това не е Виетнам, Майк. Ние не търсим морална или тактическа подкрепа от войниците си там. Ако Скуайърс поиска да продължи, аз ще го подкрепя и ще поема върху себе си всички ритници от страна на Конгреса после.

— Вината няма да е твоя — тихо му напомни Роджърс.

— „Защитник“ е под твое командване — съгласи се Худ. — Но отговорността за нарушаването на параметрите, установени от комисията по разузнаването, е моя.

Бъгс се появи отново:

— Подполковник Скуайърс е включил слушалките си, Пол. Имам връзка с него.

Худ увеличи звука на телефонната връзка.

— Подполковник?

— Да, сър. — Гласът на Скуайърс беше ясен въпреки пукането, предизвикано от снежната буря.

— Какво е вашето разположение? — попита Худ.

— Петима от групата са почти в подножието на склона. Редник Нюмайър и аз се готвим за спускане.

— Подполковник — намеси се Роджърс, — върху вагоните има руски войници. Преброихме десет или единадесет по всички посоки на света.

— Загрижени сме дали трябва да ви оставим да продължите мисията си — каза Худ. — На теб как ти се струва?

— Ами… Стоях тук и оглеждах пейзажа…

— Пейзажа ли?

— Да, сър. Работата изглежда изпълнима и аз бих искал да ни разрешите да продължим.

Худ видя проблясъка в очите на Роджърс. Беше отражение на гордост, а не на триумф.

— Знаете ограниченията си — каза Худ.

— Няма да пострада нито един руснак — отвърна Скуайърс. — Мисля, че можем да се справим. Ако видим, че е невъзможно, ще се отстраним и ще се насочим към мястото на измъкване.

— Това ми звучи като план — съгласи се Худ. — Ние ще наблюдаваме влака и ако е необходимо, ще ви осведомяваме за промените.

— Благодаря, сър… Генерал Роджърс… Както казват тук в подножието, „досвидания“. Довиждане.