Огледален образ

7.

Неделя, 9:00 часа сутринта, Вашингтон

Майк Роджърс премина весело през главния вход на оперативния център. След като поздрави въоръжената охрана, седяща зад пропуска, и получи паролата за деня, Роджърс забърза по коридора на административния етаж, където в бившите канцеларии на евакуационния екип се намираха кабинетите на ръководството. Както и Пол Худ, Роджърс предпочиташе да бъде долу, в новите подземни помещения, където се вършеше истинската работа на оперативния център.

До асансьора имаше друга въоръжена пазачка и след като каза паролата, Роджърс бе допуснат до кабината. За достъп в оперативния център бе избрана архаичната и по-евтина система с охрана и пароли вместо авангардните системи за безопасност, с които се пазеха останалите агенции, тъй като идентификацията с пръстови отпечатъци бе опорочена от изработвани с компютри и лазер отпечатъци върху пластмасови ръкавици, а гласовете можеха да бъдат подправени със синтезатор. Въпреки че Роджърс познаваше пазачката от близо шест месеца и знаеше имената на съпруга и децата й, той нямаше да бъде допуснат, без да знае паролата. Ако се опиташе да влезе, щеше да бъде арестуван. А ако се съпротивляваше, можеше и да бъде застрелян. В оперативния център прецизността, компетентността и патриотизмът се поставяха над приятелството.

Когато се появи в сърцето на оперативния център, наричано „кошарата“, Роджърс се промъкна през бъркотията от обособени работни места към работните помещения, откъдето се водеше дейността. За разлика от канцелариите горе от тукашните помещения можеше да се получи достъп до разузнавателните източници, като се започне от сателитни снимки и директна връзка с резидентите по цял свят и се стигне до достъп до компютри и бази данни, които можеха да предвидят съвсем точно каква ще бъде например оризовата реколта в Рангун след пет години.

Докато шефът го нямаше, Роджърс използваше кабинета на Худ. Той се намираше до заседателната зала, която наричаха с обич „бункера“. „Бункерът“ бе заобиколен със стена от електромагнитни вълни, които го предпазваха от каквото и да било електронно проникване. Носеха се слухове, че микровълновата радиация предизвиква стерилитет и лудост. Затова психоложката на центъра Лиз Гордън полушеговито твърдеше, че това обяснява голяма част от държанието на хората между тези стени.

Възбуден и изпълнен с енергия въпреки прекараните до късно през нощта часове в града снощи, Роджърс набра кода върху устройството до вратата на кабинета на Худ. Вратата се отвори, светлините се запалиха и за пръв път от шест месеца насам Роджърс се усмихна доволно. Най-после ръководеше оперативния център.

Въпреки това той знаеше, че не е напълно прав по отношение на Худ. Той си имаше недостатъка да бди над всички като квачка, както бе казала Ан, но иначе директорът беше добър човек. Добронамерен и още по-важно, бе много способен ръководител. И успяваше да разпределя отговорностите много ефикасно между относително самостоятелни специалисти като Марта Макол и Лоуъл Кофи, Мат Стол и Ан Фарис. Но Роджърс все пак считаше, че оперативният център трябва да бъде ръководен от волята на един човек, така както ФБР по времето на Хувър. Трябваше да бъде управляван от някой, който не би се съветвал с ЦРУ или Националния съвет за сигурност, преди да действа, а само би ги уведомявал за работата си постфактум. След като предотврати войната в Корея и потенциалната заплаха от бомбардиране на Япония, той бе започнал да вярва, че оперативният център се нуждае по-скоро от агресивни, а не реактивни действия в световен мащаб.

„Което ще бъде една от причините да престанем да бъдем анонимни“ — помисли Роджърс. Но имаше достатъчно време да се направи нещо по този въпрос… Нещо пасивно… Като например подаване на информация за пресата. Или нещо драматично. Като например изпращане на „Защитник“ в мисии, подобни на онези, създали на израелските командоси авторитета, от който толкова се бояха и уважаваха противниците им. Мисии, които да не бъдат приписвани на други организации, като последната атака върху ракетната площадка в Северна Корея — за която бе казано, че била извършена от южнокорейците.

Роджърс и Худ бяха спорили по този въпрос много пъти и директорът непрекъснато му напомняше, че техният правилник забранява авантюризма. Те са организация, която трябва да действа като полиция, казваше той, а не като вестникарска дружинка. Но за Роджърс правилникът бе нещо като музикална партитура. Може да се свири по нотите, но изпълнението на пиесата все пак подлежи и на интерпретацията на артиста. Във Виетнам той бе препрочитал много пъти „История на упадъка и падението на Римската империя“ от Едуард Гибънс и една от фразите на автора се бе превърнала в кредо на живота на Роджърс. Тя беше, че „най-благословеното нещо на този свят е независимостта“.

Запален от Гибънс и окъсаната книга на Джордж Патън „Войната, каквато я познах“, която бе получил от баща си, Роджърс бе отслужил двоен срок във Виетнам. После се беше върнал в Щатите и защитил докторска дисертация по история в университета „Темпъл“, след което бе изпратен в Германия, а после в Япония. В Персийския залив бе командвал моторизирана бригада и прекара известно време в Саудитска Арабия, преди да се върне в САЩ и да кандидатства за работа в Държавния департамент. Обаче президентът му предложи мястото на заместник-директор в оперативния център. Той не съжаляваше, че е приел. Беше ободряващо да знаеш, че се занимаваш с потушаването на кризисни ситуации по света. Още се наслаждаваше на успеха, постигнат наскоро в Северна Корея. Но не му харесваше да бъде втори, дори и след Пол Худ.

Компютърът бипна. Роджърс отиде до бюрото. Той натисна Контрол/А на клавиатурата, за да получи съобщението. Кръглото лице на Боб Хърбърт изпълни екрана, предавано по оптически влакна от камера, намираща се върху монитора му. Тридесет и осем годишният шеф на разузнаването изглеждаше изморен.

— Добро утро, Майк.

— Здрасти, Боб — усмихна се Роджърс. — Какво правиш тук в неделя?

— От снощи съм тук. Стивън Винс от НРС2 ми се обади у дома и аз дойдох. Не си ли прочел бележката ми?

— Още не. Какво има?

— Защо първо не си прегледаш електронната поща, а после да ми се обадиш? — отвърна с въпрос Боб. — В бележката са споменати всички часове, точните наименования и сателитното разузна…

— Защо просто не ми кажеш за какво се отнася? — Майк обхвана лицето си с ръка. „Електронни пощи, бипкания, видеоразговори. Как, по дяволите, се е променила шпионската работа, като се започне от непобедимия Натан Хейл3 и се стигне до филмовия герой на Дерек Флинт, който танцуваше в «Лебедово езеро»?“ Работата на разузнавача трябва да бъде изпълнена с физическо напрежение като правенето на любов, а не да прилича на електронно надничане под полите на жените.

— Добре, Майк. Ще ти разкажа. — Хърбърт говореше малко тревожно. — Ти иначе добре ли си?

— Да — отвърна Роджърс. — Само дето краят на двайсетия век малко ме изкарва от релсите.

— Какво искаш да кажеш?

Роджърс не си направи труда да отговори. Шефът по разузнаването беше добър човек, който бе заплатил скъпо за онова, което правеше. Бе загубил жена си и подвижността на краката си по време на бомбеното нападение над американското посолство в Бейрут през 1983 година. Но след доста силна първоначална съпротива даже Хърбърт беше започнал да се изкушава от компютри, сателити и оптически кабели. Той наричаше тази технологична триада „Божието око към света“.

— Ето какво имаме — започна Хърбърт. — Събитията са две и може да са свързани или не. Нали знаеш, че бяхме хванали микровълново излъчване откъм Нева в близост до Ермитажа в Санкт Петербург?

— Да — отвърна Роджърс.

— Първо ние решихме, че излъчването иде от телевизионното студио, което руснаците оборудват в Ермитажа, за да предават филми за произведенията на изкуството към училищата. Но моят специалист по телевизия е наблюдавал опитните предавания и каза, че те всички са в областта от 153 до 11 950 килохерца. А ние хванахме съвсем друга дължина на вълните откъм Нева.

— Значи телевизионното студио е прикритие за някаква друга дейност.

— Най-вероятно. Мислехме, че може да бъде нова охранителна система заради многото туристи, които руснаците очакват за тристагодишнината на града, но това също не съвпада.

— Че защо?

— Марта Макол се обади на една своя приятелка във финансовото министерство и ми намери информация за бюджетите на руските министерства на културата и на образованието. Там няма нито рубла за това телевизионно студио — продължи Хърбърт. — И така, ние започнахме да душим наоколо и открихме фондовете за студиото в бюджета на Министерството на вътрешните им работи.

— Това още нищо не значи — каза Роджърс. — И нашето правителство непрекъснато прехвърля разни фондове.

— Да. Но министерството е отпуснало двадесет милиона долара за този проект!

— Вътрешното им се ръководи от Догин, хардлайнера, който току-що загуби на президентските им избори. — Роджърс се замисли. — Сигурно част от парите са отишли за президентската кампания.

— Възможно е — съгласи се Хърбърт. — Но има още нещо, което показва, че телевизионното студио може да е нещо съвсем различно. В един часа и тридесет минути онзи ден следобед ние прехванахме връзка от северния сектор на Санкт Петербург с Ню Йорк. Поръчка за кифли.

— Какво? Я повтори? — Роджърс като че ли не разбра връзката.

— Беше търговска поръчка по факс от Санкт Петербург до магазина за тестени изделия „Бестония“ в Брайтън Бридж. Искаха кифлички с лук и извара, кифли с подсолено масло, обикновен хляб и две чеснови кифлички с пушена сьомга.

— Поръчка за кифли от другия край на света? — учуди се Роджърс. — Да не е бил някакъв майтап?

— Не — каза Хърбърт. — От „Бестония“ потвърдиха получаването на поръчката. Определено странна работа.

— Вярно — съгласи се Роджърс. — Да имаш идея какво може да значи това?

— Изпратихме го на криптолозите. И те са озадачени. Лин Доминик казва, че различните видове кифли може да представляват квартали в града или райони в света. Или пък да са имена на агенти. Различните пълнежи може да бъдат определени цели. Тя каза, че продължава да работи по проблема. Обадила се е в „Бестония“ и те й отговорили, че произвеждат дузина видове кифли с поне двадесет вида „миризми“. Ще й трябва време.

— А какъв е този магазин „Бестония“? — попита Роджърс.

— Засега е чист. Собственици са семейство Белник от Киев. Емигрирали са през Монреал през 1961 година.

— Значи са с дълбоки корени.

— Доста. Даръл информира ФБР и те назначиха екип за наблюдение на магазина. Освен с производство и продажба на кифли, оттогава не са се занимавали с нищо друго.

Даръл Маккаски беше връзката на оперативния център с ФБР и Интерпол. Като координираше работата между агенциите, той даваше възможност на всяка от тях да ползва източници за информация от другата.

— Сигурен ли си, че са кифли? — попита Роджърс.

— От покрива сме записали с видеокамера пълненето на пакетите — отговори Хърбърт. — Изглеждат като кифли. Освен това клиентите плащат точно колкото струват кифлите, сложени в пакетите. Никой от тях не е отишъл да обядва, значи трябва да са изяли онова, което е било в пакетите.

Роджърс кимна:

— Значи това ни връща към нещото, което се върши в Петербург. Какво правят от МИ-6 по този въпрос?

— Имат си човек на място. Директорът Хубърт обеща да ни държи в течение.

— Добре — измърмори Роджърс. — А ти какво мислиш по този въпрос?

— Чувствам се, като че ли съм попаднал обратно в „зоната на здрача“ от 60-те години. — Хърбърт се намръщи. — Когато в наши дни руснаците харчат много пари за нещо, аз се боя…

Роджърс кимна едновременно с въздишката на шефа на разузнаването си. Хърбърт бе прав. Руснаците не обичаха да губят. А сега имаха насреща си един загубил изборите кандидат-президент, който разполагаше с достъп до секретни операции и агенти в САЩ…

Роджърс също се боеше…