Огледален образ

47.

Вторник, 6:09 часа сутринта, Вашингтон

За Пол Худ нощта мина спокойно.

Успя да открие Шарън и децата в Блупърс още предната вечер и след като чу за сандвичите с желиран боб и коктейла с пуешки сладолед, той се изпъна върху канапето в кабинета си, докато Кърт Хардауей водеше нощната смяна. Бивш изпълнителен директор на „Сийн Корпорейшън“, която снабдяваше военните с навигационен софтуер, Хардауей беше умен и динамичен ръководител и познаваше добре управленските структури. Беше се пенсионирал на шестдесет и пет години като милионер и се шегуваше, че ако беше продавал разработките си на частници вместо на държавата, сигурно щеше да бъде милиардер. Веднъж беше казал на Худ: „Никога не съм пестил от качеството, независимо че държавата плащаше малко. Не искам някое момче, седнало пред пулта за управление, някога да си помисли, че «всичкият този боклук е доставен заради евтинията».“.

Неофициално след 6:00 часа вечерта и Пол Худ, и Майк Роджърс бяха свободни от работа. Официално обаче никой не беше свободен, докато не напуснеше сградата. И докато бяха тук, никой, нито директорът на нощната смяна Бил Абрам, нито Кърт Хардауей, не се опитваха „да вземат кокала на тези два песа“, както казваше Хардауей.

Докато лежеше така през нощта, събул обувките си и вдигнал крака върху страничната облегалка, той мислеше за семейството си. За хората, които не искаше да оставя без внимание, но като че ли успяваше да разочарова с всяко свое действие. Може би това беше неизбежно. Обикновено не обръщаш внимание на най-близките си, защото знаеш, че те са винаги у дома, когато се върнеш. Но това не помага да не се чувстваш неудобно пред тях. По ирония на съдбата той като че ли вчера бе доставил удоволствие на двама души, с които имаше най-малко общо: на Лиз Гордън и на Чарли Скуайърс. На първата, защото оцени работата й, като използва нейните данни по време на съвещанието, а на втория, защото му позволи да проведе толкова желаната от него, може би единствена в живота на човек мисия.

Помежду кратките придремвания Худ също се вглеждаше в часовника, отбелязващ обратното време до момента, който бяха обявили за краен за извеждането на групата „Защитник“ от тундрата.

„Двадесет и пет часа и петдесет минути и остават все по-малко — помисли той сега. — Когато Хардауей го настрои, показваше тридесет и седем трудни часа. Как ли ще се чувстваме ние всички, когато цифрите станат нули? — чудеше се Худ. — И какъв ли ще бъде светът тогава?“

Беше едновременно потискащо и възбуждащо. Във всеки случай беше по-добре да гледа часовника, отколкото CNN. Новините по телевизията бяха пълни с картини от взрива в Ню Йорк и възможността той да има някаква връзка с атаката на редакцията на вестника в Полша. После показваха дрънканиците на Ивал Екдал за връзките му с украинските опозиционни сили, които се били противопоставяли на руското навлизане в Украйна. Худ трябваше да признае, че онзи е голям хитрец. Знаейки отрицателното отношение, което имаха хората към личността му, този нещастник, като говореше толкова запалено, всъщност настройваше общественото мнение на американците в полза на руско-украинския съюз.

Худ бе събуден със съобщението, дошло от миниподводницата и предадено чрез Хелзинки, че редник Джордж и Пеги Джеймс са доставени в Санкт Петербург. Пет минути по-късно Майк Роджърс, който не беше спал много, го информира, че Ил-76Т е навлязъл в руското въздушно пространство и се насочва към точката на спускане с парашути. Очакваше се да я достигне след двадесет минути. Роджърс му съобщи, че лъжливите сигнали, подадени от самолета, когато се е приближил до брега, са объркали наблюдателния пост в Находка достатъчно, за да успее илът да се вмъкне в потока на останалите транспортни самолети във въздушното пространство на Русия. Всъщност никой не му обърнал внимание.

— А военновъздушната отбрана не е ли реагирала на объркващите сигнали? — попита недоверчиво Худ.

— Ние ги пуснахме само за да скрием откъде идва самолетът. Щом вече беше влязъл във въздушния трафик на Русия, нищо повече не изглеждаше необикновено. Нашият екипаж поддържа радиотишина, а когато тръгнат да излизат, ще се обадят на Находка, че отиват до Хокайдо да вземат резервни части за вносните предаватели.

— Още не мога да повярвам, че сме се вмъкнали толкова лесно — каза Худ.

— През последните две години руснаците повече приказват, отколкото действат. Войниците, които работят на радарите, карат удължени смени. И не обръщат особено внимание на съобщенията, освен ако не им се видят съвсем странни.

— Ти сигурен ли си, че е точно затова, а не е някакъв капан. Като например да пуснат мишката да влезе, а после да не й позволят да се измъкне?

— Когато планирахме операцията, сме взели предвид и тази възможност. Но не виждаме разумна причина руснаците да рискуват да пуснат на територията си чужда бойна сила. Истината, Пол, е, че Русия, от която ти се страхуваш, вече не е реалната заплаха.

— Тя обаче все още е достатъчно силна, за да ни изправи на нокти.

— Не възразявам.

Худ се изправи, обади се по телефона на Бъгс Бенет и му каза да свика шефовете на отдели в „бункера“, после отиде в личната си баня, за да се избръсне и измие. Не престана да мисли за Русия и докато се подсушаваше с хавлията. Дали Майк е прав по отношение на тази страна, или те всички се заблуждават и изпадат във фалшива еуфория по отношение на провала на руския комунизъм и Съветския съюз?

И изобщо той наистина ли е провален? Дали това не е само сън, дим и облаци — някакъв междинен период като затишието преди великата ледникова епоха? Дали тъмните сили не са се оттеглили само за да се прегрупират и после да се върнат по-силни и отпреди?

Руснаците не са свикнали на самостоятелност и свобода. Те са били ръководени от диктатори още от времето на Иван Грозни.

„От времето на Иван Грозни…“ — помисли той разтревожено.

Когато се насочи към „бункера“, Худ вече беше убеден, че както и да се развиеха събитията през следващия ден, „Империята на злото“ изобщо още не е загинала…