Огледален образ

75.

Вторник, 4:22 часа следобед, Санкт Петербург

На генерал Орлов му се струваше странно, че трима мъже, които изпълняваха такива важни роли в събитията през този ден — Догин, Пол Худ и той самият — бяха управлявали дейността си от бюрата и дори не видяха дневната светлина от момента на началото на кризата.

„Ние сме като дяволите в мрака, ръководещи делата на хората…“

Орлов трябваше да свърши само още нещо, но не можеше… Още не… След като се обади в щаба на генерал Бокий да поиска сведения за сина си и останалите войници от групата на Никита, сега му оставаше само да седи, да мисли и да чака.

Той позволи на тялото си да се отпусне в креслото, с ръце върху облегалките и увиснали надолу длани, които като че ли тежаха твърде много. Орлов бе принуден да се бори против свои хора, които обичаха Русия посвоему, и сега трагедията от случилото се и неговата роля в нея започваха да му тежат.

Той наведе глава, за да види часовника си, защото просто бе загубил представа за времето. „Защо никой не се обажда?“ — чудеше се той. Пилотите със сигурност можеха да установят броя на войниците, останали в тайгата.

Бипването на телефона го стресна като съскането на отровна змия. Но той сграбчи слушалката още преди да заглъхне първия звук.

— Да? — Кръвта биеше в слепоочията му.

Обади се секретарката му:

— Има видеоповикване за вас.

— Включи го — напрегнато нареди Орлов.

Очите му бяха втренчени в монитора, когато се появи лицето на Пол Худ. Американецът се вгледа за миг, за да се увери, че насреща му е Орлов.

— Генерале. Синът ви е добре.

Устните на Орлов трепнаха леко, после той се усмихна с облекчение.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Той се намира в машината за изтегляне на нашите хора — продължи Худ. — Ние ще уредим безопасното му завръщане колкото е възможно по-бързо. Това може да отнеме един-два дни, тъй като той е ранен леко в ръката и крака.

— Но иначе е добре… Няма опасност…

— Ние се грижим за него — увери го Худ.

Орлов леко се приведе напред и тялото му се отпусна, след като научи добрата новина. Но в очите на американеца имаше нещо… Някаква глухота, която показваше, че нещо друго не е наред.

— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попита Орлов.

— Да — отговори Худ. — Има. Искам да кажете нещо на сина си.

Орлов се подпря на лакти и заслуша внимателно.

— Вашият син направи всичко, което се изискваше от него, за да попречи на изтеглянето. Сигурен съм, че се е мислел задължен да свали хеликоптера или е считал за чест да не позволи да бъде качен във вражески летателен съд. Но с действията си той причини смъртта на командира на моя екип.

— Дълбоко съжалявам — каза Орлов. — Има ли нещо, с което бих могъл да ви…

— Генерале — прекъсна го Худ. — Аз не ви обвинявам и не моля за нищо. Ние ще изискаме останките му по дипломатически път. Но моят заместник беше много близък с командира на екипа и той иска вие да предадете нещо на вашия син.

— Разбира се.

— Той казва следното: „В руския фолклор има една приказка — «Садко». В нея царят на моретата казва на главния герой, че всеки боец може да отнеме живота на врага си, но само наистина великият войник си позволява да го пощади“. Направете така, че вашият син да разбере тази поука. Помогнете му да бъде велик боец.

— Никога не съм имал твърде голям успех при убеждаването на сина си — каза Орлов. — Но ви давам думата си, че от семето, което посадихме с вас, тук ще израстат велики бойци.

Орлов отново благодари на Худ и после изключи връзката. Генералът въздъхна и в скръбната тишина се замисли за безименния и неизвестен за него офицер, който се бе жертвал, за да спаси от отчаяние неговия и на съпругата му живот.

После стана, взе шапката си от закачалката и излезе. С изключение на шумната тълпа протестиращи работници навън денят изглеждаше също такъв, както когато бе дошъл, и затова му беше трудно да си представи, че бяха минали само двадесет и четири часа от момента, когато бе пристигнал, за да се разправя с Рузки.

Двадесет и четири часа, откакто светът за малко не се промени напълно…

И двадесет и четири часа, откакто не бе прегърнал жена си…