Огледален образ

46.

Вторник, 2:06 часа следобед, Санкт Петербург

Няколко часа преди да достигнат руския бряг, Пеги Джеймс и Дейвид Джордж получиха двадесет и седем минути, за да се насладят на чистия утринен въздух на Финландския залив. После влязоха отново в миниподводницата и предприеха втората част от пътешествието си. Времето, което им отпуснаха, беше по-малко, отколкото се искаше на Пеги, но достатъчно, за да може да продължи.

Един час преди да достигнат руския бряг, капитан Райдмън се измъкна от мястото си при перископа и се вмъкна в тясното пространство между командния пост и пътниците си. Пеги и Джордж вече бяха проверили оборудването в импрегнираните раници и се навличаха в руските си униформи. Джордж беше извил очи настрани, докато Пеги нахлузваше тъмносинята си пола, но Райдмън не направи това.

След като тя приключи, Райдмън отвори една черна метална кутия с размери двадесет и пет на двадесет на дванадесет сантиметра, която се намираше до главата му вляво, и прошепна:

— Когато изплаваме, ще ви дам шестдесет секунди да надуете лодката. Прави се с издърпването на това пръстенче. — Той провря пръста си през халката, прикрепена към найлонов конец, и показа дюзите в двата края на сгънатата лодка. — Лодката е с руски отличителни знаци, които отговарят на документите ви. Те показват, че вие принадлежите към подводната група „Аргус“, която действа оттатък залива Копорски. Мисля, че са ви казали това.

— Набързо — отвърна Джордж.

— Как ще го кажеш на руски? — попита Пеги.

Джордж се замисли?

— Медленно — каза накрая триумфално.

— Това означава „бавно“, но все пак е нещо — обратната дума. Капитане, защо само шестдесет секунди? — Тя погледна Райдмън. — Вие няма ли да попълните запасите си от въздух?

— Ние можем да изкараме с тези още поне един час. Достатъчно, докато излезем от руските териториални води. Сега обаче аз ви предлагам пак да прегледате картите. Запомнете района в близост до точката ви на приставане.

Пеги заговори:

— Петровското шосе минава покрай парка. Ние вървим на изток по проспект „Стачек“, после на север към реката, а Ермитажът се намира на изток.

— Много добре — каза Райдмън. — И сигурно знаете за работниците.

Тя го изгледа:

— Не. Какви работници?

— Писаха във вестниците за това, боже мой. Няколко хиляди работници ще се съберат тази нощ на Дворцовия площад, за да отбележат началото на двадесет и четири часовата национална стачка. Тя беше обявена вчера от руската федерация на свободните профсъюзи с цел повишаване на заплатите и пенсиите на членовете им. Митингът се провежда през нощта, за да не плашат туристите.

— Не — каза тя. — Не знаехме. Нашите късогледи организации могат да ви кажат какво е чел президентът Жанин в кенефа си, но иначе изобщо не следят новините.

— Освен ако той не е чел точно това — добави Джордж.

— Благодаря, капитане. Благодарна съм ви за всичко, което направихте за нас.

Райдмън кимна и се върна на мястото си, за да насочва подводницата през последната отсечка на пътуването.

Пеги и Джордж отново замълчаха, докато подводницата се плъзгаше из дълбините. Английската агентка се опитваше да прецени дали множеството от хиляди цивилни и полиция около тяхната цел ще им помогне, или ще попречи да влязат вътре. Ще помогне, реши тя. Полицията ще бъде твърде заета да сдържа яростта на работниците, за да се заинтересува от двама руски моряци.

Отделянето от подводницата беше извършено бързо. След огледа през перископа, за да са сигурни, че наблизо няма никакви плавателни съдове, подводницата се издигна на повърхността. Райдмън тихо отвори люка и Пеги се измъкна отгоре. Бяха на около седемстотин метра от брега и въздухът беше замърсен от гъст смог. Тя се съмняваше, че някой би могъл да ги види дори и да наблюдава, докато Джордж й подаваше изненадващо тежкия гумен пакет. Все още застанала в люка на подводницата, тя прекара пръста си през халката и хвърли лодката във водата. Докато стигне до повърхността, тя беше напълно издута. Като се хвана здраво с ръце за ръба на люка, Пеги присви колене, изхвърли краката си навън, остана за миг неподвижно, стъпила върху бронята на съда, и след това прекрачи в лодката. Джордж я последва само след миг с веслата в ръце. Той ги подаде на Пеги, после й хвърли раниците и сам влезе в лодката.

— Късмет! — Райдмън показа главата си от люка, секунда преди да го затвори.

След по-малко от две минути, откакто се беше появила на повърхността, подводницата вече бе отплавала. Пеги и Джордж останаха сами в тихите води.

Докато гребяха към брега, те не говореха. Пеги внимателно следеше извивката на острия полуостров, който оформяше северната граница на парка.

Течението ги носеше и те гребяха бързо, за да запазят топлината си. Леденият вятър ги пронизваше през якетата на униформите и развяваше моряшките им яки. Даже здраво затегнатите каишки на белите им моряшки шапки едва ги удържаха на главите им.

За малко повече от четиридесет и пет минути двамата стигнаха до брега. Пристигнаха в парка, който беше сравнително пуст покрай брега. Редник Джордж използва въжето, за да завърже лодката за един от многобройните пилони. Докато нахлузваше раницата си, Пеги високо ругаеше на руски нуждата от проверки на шамандурите в толкова студено време. Едновременно с това тя се оглеждаше. Най-близкият човек се намираше на около двеста метра. Беше художник, седнал върху сгъваемо столче под едно дърво, който рисуваше с въглен портрета на някаква руса туристка, докато приятелят й гледаше с одобрение работата му. Жената зяпаше към тях. Но даже и да ги беше видяла, тя не реагира. По засенчената пътека на няколко метра зад групата мина милиционер, а на близката пейка дремеше брадат мъж с уокмен върху гърдите си и легнало откъм краката му върху тревата куче санбернарска порода. Покрай художника притича спортуваща девойка в анцуг. Пеги никога не си беше представяла, че в Русия има хора, които спортуват за удоволствие или пък че изобщо имат свободно време за такива занимания. Тази картина й се видя странна.

На по-малко от три километра на юг от парка, на летището кацаха самолети. Бученето на двигателите им нарушаваше спокойствието на пейзажа. Но това си беше парадоксът на Русия — бруталните звуци на модерните дни, които все пак даваха възможност да се любуваш на старинната й красота. Тя погледна на север към града. Въпреки мъгливия въздух се виждаха редиците сини, златни и бели куполи и готически остриета, бронзовите статуи и ветровитите канали, както и безбройните плоски кафяви покриви. Приличаше повече на Венеция или Флоренция, отколкото на Лондон или Париж. Кийт трябва да е бил доволен от идването си тук.

Редник Джордж привърши работата си и се приближи до нея с раницата на рамо.

— Готово — каза той тихо.

Пеги погледна към широкото Петерхофско шосе на около километър и половина от тях. Според картата, ако вървяха по този път на изток, щяха да стигнат до станцията на метрото. После щяха да сменят влака на станция „Технологически институт“ и така да стигнат до Ермитажа.

Когато тръгнаха, Пеги задърдори бързо на руски нещо за състоянието на шамандурите и за това, че трябва да се осъвременят картите на теченията в залива.

Мъжът на пейката ги гледаше, докато отминаваха. Без да помръдва ръцете, които бе скръстил върху стомаха си, той заговори в малкото микрофонче, скрито под брадата му:

— Говори Ронаш. Двама моряци току-що слязоха на брега при парка и оставиха лодката си. И двамата носят раници и се насочват на изток.

Като въздъхна дълбоко, тайният съгледвач на Рузки обърна очи към красивата финландка и реши, че при следващата си задача сигурно ще се маскира като художник.