Огледален образ

3.

Събота, 12:20 часа следобед, Вашингтон

Невзрачната двуетажна сграда в близост до пистата за излитане на самолетите на морската авиация във военновъздушната база „Андрюс“ служеше за чакалня на екипажите за спешни полети във времето на студената война. В случай на ядрена атака тяхната работа щеше да бъде евакуацията на важните държавни служители от Вашингтон.

Но сградата с цвят на слонова кост не беше само остарял паметник на студената война. Сега тревните площи наоколо й бяха по-чисти и около непавираните пътечки, по които по-рано се разхождаха войници, цъфтяха градинки. От всичките й страни бяха издигнати бетонени поставки за цветя и до сградата не можеше да се приближи някоя кола бомба например. А хората, които работеха сега тук, не пристигаха с джипове или камиони, а с луксозни лимузини, волво и понякога даже СААБ и БМВ.

Седемдесет и осемте души бяха наети на работа от Центъра за овладяване на кризисни ситуации. Това бяха тактици, генерали, дипломати, аналитици, психолози, експерти по разузнаване, еколози, юристи и дори специалисти по манипулиране на медии и лекари вирусолози. ЦОКС използваше още четиридесет и двама служители по поддръжката заедно с Министерството на отбраната и ЦРУ и командваше дванадесетчленен екип за тактически атаки, известен под името „Защитник“, базиран в близката академия на ФБР в Куантико.

Разходите на ЦОКС не приличаха на ничии други в цялата история на Съединените щати. За двегодишен период групата бе похарчила над 100 милиона долара за оборудване и високотехнологични модификации, като превърна бившата чакалня в оперативен център, предназначен за връзка между Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност, Белия дом, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Военното разузнаване, Националната разузнавателна служба и Центъра за анализ на разузнавателната информация. Но след един труден период от шест месеца, през които се справяше както с вътрешните, така и с международните кризисни ситуации, „оперативният център“, както беше наричан фамилиарно, доби равнопоставеност с тези агенции, а впоследствие и нещо много повече. Директорът Пол Худ се отчиташе лично на президента Майкъл Лорънс, а онова, което бе създадено като информационно звено с група за бързо реагиране, вече доби едноличната възможност да наблюдава, да започва и да ръководи самостоятелни операции по целия свят.

Това беше уникална смесица от възрастни професионалисти, които се занимаваха методически и лично с набирането на агенти за разузнаването си, и млади момчета, които отговаряха за авангардната техника и грубиянските удари. А цялата тази бродерия се изработваше под ръководството на Пол Худ. Въпреки че Худ изобщо не беше светец, неговата самоотверженост бе накарала колегите му да го нарекат „Папа“ Пол. Той бе абсолютно честен, въпреки че по времето на Рейгън е бил преуспяващ банкер. Също така беше и изключително незабележим, въпреки че е бил кмет на Лос Анджелис цели две години. Худ непрекъснато обучаваше екипа си на новото изкуство за овладяване на кризисни ситуации. В това той виждаше алтернативата на традиционната реакция на Вашингтон, която клонеше към бездействие или открита война. В Лос Анджелис за пръв път бе употребил изкуството да разделя проблемите на управляеми части и да предоставя всяка от тях за решаване на професионалисти, които поддържат тесни връзки помежду си. За Лос Анджелис този опит се бе оказал успешен и тук също се получаваше, въпреки че не съответстваше на преобладаващата практика във Вашингтон, която държеше на формулата „аз командвам тук“.

Вторият човек след него, Майк Роджърс, веднъж му беше казал, че може би тук ще имат повече съветници, отколкото където ида било по света, след като всички шефове на бюра, агенции и изборни длъжностни лица виждат в начина на управление на оперативния център заплаха за собствения си стил на работа. И много от тях няма да престанат да се опитват да омаловажат ефективността на центъра.

„Вашингтонците са като зомбита — бе казал Роджърс. — Те успяват да възкръснат отново след политическата си смърт, щом времената се променят. Като Никсън и Джими Картър. В резултат на това разните съперници не само се опитват да си провалят взаимно кариерите. Те просто съсипват живота на противника си. И ако това им се види недостатъчно, се насочват към семейството и приятелите.“

Но на Худ не му пукаше. Неговата задача беше да следи за сигурността на Съединените щати, а не да повишава репутацията на оперативния център или служителите в него. И той гледаше на работата си наистина много сериозно. Също така вярваше, че ако вършат работата си така както трябва, „съперниците“ им няма да имат за какво да се хванат.

В момента Ан Фарис не можеше да види нито големец, нито политик, нито даже „Папа“, седнал на директорския стол. Тъмните й очи виждаха в този мъж несръчното момче. Въпреки яката челюст, чупливата черна коса и острия тъмен поглед Худ изглеждаше като дете, което иска да си остане във Вашингтон, за да продължи да си играе с приятелчетата и да шпионират заедно сателитите и чуждите организации, вместо да иде на почивка със семейството си. И ако не бяха децата, на които им липсваха старите приятели, и ако преместването на семейството на изток не бе създало такова напрежение в брака му, Ан беше сигурна, че Пол изобщо не би тръгнал.

Четиридесет и три годишният директор на оперативния център седеше в големия кабинет на строго секретната сграда. Заместник-директорът Майк Роджърс бе седнал в креслото отляво на бюрото, а ръководителката на пресцентъра Фарис се бе настанила на канапето вдясно. На компютъра се виждаше програмата на Худ за пътешествието му в Южна Калифорния.

— Шарън е изкрънкала цяла седмица от шефа си Енди Макдонъл, който твърди, че телевизионното му шоу не може да преживее без нейното предаване за здравословно хранене — каза Худ. — Така че ние ще отидем в Блупърс — мястото, където се яде най-нездравословно. Там ще прекараме първата нощ. Децата са видели реклама за това място по МТВ. Толкова е шумно, че ако ми звъните там, имам чувството, че просто няма да мога да чуя телефона.

Ан се пресегна и го потупа по ръката с блестяща усмивка. Зъбите й бяха по-бели от панделката, която държеше дългата й кестенява коса.

— Басирам се, че ако се отпуснеш малко, ще прекараш добре — увери го тя. — Четох за Блупърс в „Пътешественик“. Там правят най-хубавите сандвичи с кисели краставички и пържени картофи. Ще ти хареса.

Худ се изкикоти:

— Какво ще кажеш, ако вземем да го напишем на герба на оперативния център, а? „Световната безопасност — сандвич с кисели краставички! Оперативният център бди за вашата сигурност.“

— Ще трябва да попитам Лоуъл как може да се каже това на латински — усмихна се Ан. — Поне ще звучи възвишено.

Роджърс въздъхна и Худ и Ан погледнаха към него. Генералът бе поставил единия си крак върху другия и го поклащаше нервно.

— Извинявай, Майк. Май съм се отпуснал много рано.

— Не става дума за това. Вие просто не се изразявате така, както съм свикнал.

Като ръководител на пресцентъра, Ан беше свикнала да различава скрития смисъл на думите. Тя усети веднага критиката и завистта в думите на Роджърс.

— И аз не съм свикнал да говоря по този начин — забеляза Худ. — Но съм научил нещо от децата си и Ан ще ме подкрепи в това ми твърдение. Трябва да се приспособяваме. На мен също ми се иска да кажа за рап музиката и за хеви метъла онова, което моите родители говореха за „Бийтълс“. Но трябва да проявяваме търпимост към тези неща…

Изражението на Роджърс показваше съмнение:

— Ти знаеш ли какво е казал за приспособяването Джордж Бърнард Шоу?

— Не — отвърна Худ.

— Той е казал: „Умният човек се приспособява към света, а неразумният се мъчи да го приспособи към себе си. Затова целият прогрес зависи от неразумните“. Аз не обичам рапа и никога няма да ми хареса. И никога няма и да се преструвам, че ми харесва.

— Ами какво правиш, когато подполковник Скуайърс слуша рап? — попита Худ.

— Заповядвам му да престане. Той ми казва, че не съм прав…

— А ти му цитираш Шоу — намеси се Ан.

Роджърс я погледна и кимна.

Худ повдигна вежди:

— Интересно. Е, нека сега да видим дали можем да се разберем по онова, което трябва да се свърши през следващите няколко дни. Първо, по моя график.

Худ скри момчешката си усмивка и щом насочи поглед към екрана на компютъра, се превърна в делови мъж. Ан се опита да предизвика усмивка у заместник-директора, но не успя. Всъщност той рядко се усмихваше и изглеждаше истински щастлив само когато преследваше глигани, тоталитаристи или онези, които поставяха личните си цели по-високо от сигурността на хората.

— В понеделник ще ходя в киностудията „Магна“ — продължи Худ. — А във вторник в парка за забавления „Уолъс“. Децата искат да караме сърф, така че в сряда ще бъдем на крайбрежието, и така нататък. Ще взема клетъчния телефон с мен, за да можете да ми звъннете, ако ви трябвам. Няма да бъде проблем да отида до най-близкия полицейски участък или служба на ФБР, ако трябва спешно да разговаряме по секретна линия.

— Седмицата ще бъде спокойна — каза Ан. Тя бе записала данните от сутрешния доклад на офицера по разузнаването Боб Хърбърт в дневника си и сега потупа корицата му: — Границите в Източна Европа и Средния изток са сравнително спокойни. ЦРУ успя да помогне на мексиканските власти да превземат бунтовническата база в Джалапа без инциденти. В Азия нещата са спокойни, след като едва не се стигна до война в Корея. А украинците и руснаците най-после започнаха преговорите за Крим.

— Майк, изходът от изборите в Русия няма ли да се отрази на преговорите? — попита Худ.

— Не мисля. Новият руски президент Кирил Жанин в миналото бе кръстосал оръжия с украинския лидер Вешник, но Жанин е професионалист. Той ще подаде маслиновото клонче. Във всеки случай нашата прогноза за следващата седмица не предвижда червен сигнал.

Худ кимна. Ан знаеше, че той не се осланя твърде на „трите П“ — прогнози, проучване на общественото мнение и психология — но поне вече се правеше, че се вслушва в тях. Откакто бе постъпил в оперативния център, Пол и щатният психолог Лиз Гордън се държаха помежду си като Кларънс Дароу и Уилям Дженингс Брайън1.

— Надявам се да си прав — продължи Худ. — Но ако на центъра се наложи нещо повече от син сигнал, аз искам лично да подпиша заповедта за действията ни.

Кракът на Роджърс престана да се движи. Светлокафявите му очи, които обикновено имаха златист оттенък, потъмняха.

— И аз мога да се справя с такова нещо, Пол.

— Никога не съм казвал, че не можеш. Ти показа на всички на какво си способен, когато спря онези ракети в Северна Корея.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв — отвърна Худ. — Не става дума за възможностите ти, Майк. Става дума за поемането на отговорността.

— Разбирам. Но правилникът разрешава подобно нещо — упорито продължи Роджърс. — Заместник-директорът има право да одобрява операции, когато директора го няма.

— Изразът е „когато не е в състояние“, а не „когато го няма“. А аз няма да бъда в „несъстояние“, пък и ти знаеш как гледа Конгресът на операциите ни в чужбина. Ако нещо не е както трябва, мен ще ме викат пред сенатската комисия да давам обяснения. Затова искам да имам възможност да обяснявам нещата, които съм извършил, а не за които съм чел в твоя доклад.

Вирнатият нос на Роджърс, чупен четири пъти по време на баскетболни мачове в колежа, увисна леко.

— Разбирам.

— Но не си съгласен — допълни го Худ.

— Да. Честно казано, аз с удоволствие бих се явил в Конгреса. Бих им показал на онези мухльовци как се управлява с действия, а не с консенсус.

— Точно затова искам аз да се разправям с тях, Майк — каза Худ. — Все пак те ни плащат сметките, нали?

— И затова хора като Оли Норт правят такива работи — намуси се Роджърс. — Обикалят всички координационни комитети на заместник-директорите, онези сукалчета вземат решения по негови препоръки, после не ги изпълняват с месеци, а когато се натуткат, вече е толкова късно и всичко е така объркано, че не си заслужава изобщо да се говори.

Худ като че ли искаше да каже нещо, а Роджърс като че ли беше готов да го изслуша, но двамата само се изгледаха мълчаливо.

— Добре де — намеси се оживено Ан. — Това ни дава възможност да контролираме всички онези напрегнати случаи на освобождаване на единични заложници, които са „зелени“, и „сините“ случаи на повече от един заложници, взети вътре в страната. А „жълтите“ случаи на освобождаване на заложници в чужбина и „червените“, които означават бойна обстановка, остават върху твоите рамене. — Тя затвори корицата на дневника си и като погледна часовника си, се изправи: — Пол, ще изпратиш ли графика си и на нашите компютри?

Худ погледна монитора си. Той натисна Alt/F6 на клавиатурата, после чукна PB/Enter и MP/Enter.

— Готово.

— Чудесно. Нали ще се опиташ да прекараш приятно отпуската си?

Худ кимна. После отново погледна Роджърс:

— Благодаря ти за помощта — каза той, като стана и се ръкува с Роджърс през бюрото. — Ако знаех как, бих ти помогнал, Майк.

— Довиждане след седмица — отговори Роджърс, а после се обърна и излезе от стаята.

— Довиждане. — Ан помаха на Худ с ръка и му се усмихна окуражително. — Не забравяй да ни пишеш… И си почини.

— Ще ти изпратя картичка от Блупърс.

Ан затвори вратата и последва Роджърс по коридора. Тя си проправи път с лакти между колегите и изтича да го настигне зад затворената врата на отдела за събиране на разузнавателна информация.

— Добре ли си? — попита тя, когато стигна до него.

Роджърс кимна.

— Но не изглеждаш така.

— Не мога да намеря още общ език с него.

— Знам. Понякога си мислиш, че той наистина има по-добър поглед върху нещата. А друг път се чувстваш, като че ли се опитва да те държи в напрежение като някой досаден учител.

Роджърс я погледна.

— Вярно е, Ан. Ти явно доста си мислила за него.

Тя се изчерви.

— Опитвам се да разбера всекиго. Това е лош навик.

За да смени темата на разговора, Ан натърти на думата „всекиго“. Веднага разбра, че е сгрешила.

— Ами аз какъв съм? — попита Роджърс.

Ан го погледна в очите.

— Ти си честен и решителен човек, който живее в свят, твърде сложен за подобни качества.

Двамата спряха пред кабинета му.

— И това добро ли е, или лошо?

— Неприятно е — отвърна Ан. — С малко отстъпки ти вероятно би постигнал много повече.

Без да отклони погледа си от Ан, Роджърс въведе кода си в устройството за отключване.

— Но ако не стане точно както искаш, заслужава ли си да отстъпваш? — попита той.

— Аз винаги считам, че малкото е по-добре от нищо — отвърна тя.

— Ясно. Но не съм съгласен. — Сега Роджърс се усмихна. — Ан, знаеш ли какво? Когато друг път поискаш да ми съобщиш, че съм инат, просто ела и ми го кажи.

Роджърс й козирува, влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си.

Ан остана за миг на място, а после се обърна и бавно се насочи към своя кабинет. Мъчно й беше за Майк. Той беше добър и много умен човек. Но бе фатално увлечен да действа без всякаква дипломация, дори и ако това се отнасяше за такива „дреболии“ като национален суверенитет и одобрение от Конгреса. Имаше репутацията на „гореща глава“, което му бе попречило да стане заместник-министър на отбраната и му бе спечелило мястото тук като компенсация. Той бе приел този пост, защото на първо място и преди всичко беше добър войник, но никога не можа да се примири… Особено пък с цивилния си началник.

„Какво да се прави — помисли тя. — Всеки си има някакви проблеми.“ Като нея например. Проблемът, за който Роджърс лекичко й намекна.

Щеше да й липсва Пол, нейният добър и благороден кавалер, рицарят, който няма да изостави съпругата си, колкото и да му струва това. Още по-лошо беше, че Ан не можеше да престане да си мечтае как би могла да му помогне да се отпусне, ако вместо Шарън и децата тя и синът й биха отишли с него в Южна Калифорния…