Огледален образ

5.

Неделя, 12:00 на обяд, Санкт Петербург

Окачил на врата си верния стар 35-милиметров фотоапарат „Болеси“, Кийт Фийлдс-Хътън си взе билет от будката, намираща се близо до Нева пред Ермитажа и после премина късото разстояние до огромната сграда на музея с позлатени куполи. Както винаги, докато преминаваше между белите мраморни колони на приземния етаж, той се почувства съвсем незначителен. Изпитваше това чувство винаги когато посещаваше тази сграда.

Една от най-известните исторически сгради в света, Ермитажът е най-големият музей в Русия. Той бил създаден през 1764 година от Екатерина Велика като отделна част от построения две години преди това Зимен дворец. Основан с 225 произведения на изкуството, които тя закупила за първата колекция, той бързо се изпълнил с над 3 милиона картини и скулптури. В музея можеха да се видят картини на Леонардо да Винчи, Ван Гог, Рембранд, Ел Греко, Моне и безброй други майстори, както и древни произведения на изкуството, датиращи от палеолита, мезолита, неолита, бронзовата и желязната епохи.

Сега музеят се състоеше от три сгради, намиращи се една до друга: първо Зимния дворец, до него на североизток Малкия Ермитаж и още по-нататък Големия Ермитаж. До 1917 година Ермитажът е бил затворен за граждани и в него се допускали само членовете на царското семейство, техни приятели и аристократи. Едва след революцията музеят бил отворен за широката публика.

Когато Фийлдс-Хътън влезе в огромното централно фоайе, където бяха контрольорите за билети и щандовете със сувенири, той си помисли колко тъжно е, че се намира точно на това място. Защото, когато Екатерина Велика е създавала музея, тя установила много строги правила за поведение на посетителите. И първото и най-важно от тях било, че „когато се влиза тук, титлата и рангът трябва да бъдат оставени навън, така както шапката и мечът“.

Била е права. Възхищението пред изкуството би трябвало да не се помрачава от никакви лични и политически търкания. Но и Фийлдс-Хътън, и Леонид бяха убедени, че руснаците са нарушили това правило. Освен смъртта на шестимата работници и доставките на различни странни материали тук имаше и повишено ниво на микровълново излъчване. Леонид бе идвал тук преди пристигането на работодателя си и използвал клетъчен телефон в различни райони на музейната площ. Колкото по-близо до реката се е намирал, толкова по-трудно се е осъществявала връзката. Това обясняваше използването на непромокаемата мушама. Ако руснаците са създали някакъв комуникационен център тук, под нивото на реката, електронните му компоненти трябваше да бъдат предпазени от влагата.

Фактът, че те може да са създали комуникационен център под музея, имаше своя стратегически смисъл. Изкуството бе нещо, което се оценява в злато, и музеите рядко биваха бомбардирани по време на война. Единствен Хитлер бе нарушил светостта на този музей, като го бе бомбардирал. Но гражданите на тогавашния Ленинград взели предохранителни мерки и евакуирали съкровищата му в град Свердловск в Урал.

„Дали руснаците са построили центъра си тук, защото очакват война?“ — чудеше се Фийлдс-Хътън.

Той разгледа в пътеводителя си разположението на музея. Бе си го припомнял, докато пътуваше с влака, но не му се искаше да предизвика съмнението на охраната, като покаже, че знае накъде трябва да тръгне. Всеки от пазачите бе потенциален осведомител на Министерството за държавна сигурност.

След като погледна картата, Фийлдс-Хътън се насочи вляво към дългата галерия на „Растрели“, украсена с колони. Всеки сантиметър от пода се виждаше ясно и тук не можеше да има скрит вход или стълбище, които да водят в подземието. Като зави зад ъгъла, разделящ галерията от източното крило, той спря, щом забеляза нещо, което някога трябва да е било стая за персонала. До вратата имаше табела и той се усмихна, когато прочете надписа:

„Може би е така помисли Фийлдс-Хътън. — А може би не?“

Като се правеше, че чете в справочника за музея, той погледна пазача и изчака, докато човекът се отдалечи. Тогава бързо приближи вратата. Над нея имаше камера, така че той се постара да не вдига глава от книжката, за да не се види лицето му. Направи се, че киха и закри с ръка лицето си, докато очите му се вглеждаха в обектива. Беше малък. По-малък от два сантиметра в диаметър. Трябва да беше широкообхватен обектив, снимащ както областта на вратата, така и района наоколо й, но не и пода.

Фийлдс-Хътън бръкна в джоба си и извади носна кърпа. В нея се намираше мексиканско песо — една от малкото валути, които нямаха никаква стойност в Русия. В най-лошия случай, ако бъдеше намерена, монетата можеше да бъде запазена като сувенир. И най-добре да я намереше някой по-високопоставен служител, който да има какво да поговори с близки сътрудници и приятели.

Като кихна отново и се наведе силно надолу, Фийлдс-Хътън плъзна монетата под вратата. Беше сравнително сигурен, че от другата страна на вратата трябва да има детектор за улавяне на движение, но той не би могъл да е толкова чувствителен, че да засече монетата. Иначе всяка хлебарка или мишка в музея можеше да го задейства. Като се изправи бързо, той се отдалечи с кърпата си върху носа.

Докато се мотаеше обратно към главния вход, той позволи на един от пазачите да претърси сака му, а после излезе навън, намери си скришно местенце под едно дърво на брега на реката и измъкна уокмена с компактдиск от сака. Зададе на устройството програма „търсене“. Цифрите, които изписваше чрез малката клавиатура върху екранчето, разкриваха в код онова, което току-що беше видял в музея. Те се записваха автоматично. По-късно, когато щеше да бъде далеч от всякакви приемници, каквито би могло да има в музея, той щеше да програмира уокмена си да изпрати сигнала до британското консулство в Хелзинки, откъдето пък щяха да го препратят в Лондон.

Когато привърши с доклада за телевизионното студио, Фийлдс-Хътън си сложи слушалките, за да чуе нещо, като се надяваше това да бъдат звуци от разузнавателна дейност, развивана в близост до малката му монета.