Огледален образ

38.

Вторник, 3:05 часа сутринта, над Баренцово море

Самолетът Ил-76Т кацна в Хелзинки малко преди полунощ и екипът на „Защитник“, камуфлажните облекла и оборудване за зимни условия и целият им арсенал бяха натоварени след около десет минути. Арсеналът им се състоеше от четири денка с размери малко повече от метър по дължина, ширина и височина, съдържащи оръжия и експлозиви, въжета и куки, газови маски и медицински принадлежности. Половин час след като се бяха качили на борда, самолетът беше презареден и излетя.

Първоначалната фаза на полета поведе самолета на североизток над Финландия, после на изток над Баренцово море и в другата часова зона ниско над Арктическия океан, докато стигне северната брегова линия на Русия.

Очите на подполковник Скуайърс бяха затворени, но той не спеше. Знаеше, че това е досаден навик — не можеше да заспи, когато не знаеше къде отива и защо. Сигурно щяха да последват нови инструкции от оперативния център, щом като бързо се приближаваха към крайната точка на полета, носещ ги към Баренцово и Печорско море. И все пак беше неприятно да няма възможност да се съсредоточи върху целта си. При пресичането на Атлантика той бе в състояние да се концентрира върху мисията в Санкт Петербург. Сега тя обаче беше в ръцете на редник Джордж и Скуайърс нямаше какво да прави. А когато се намираше в такова състояние, офицерът винаги играеше на една игра, за да предпази ума си от спомена за съпругата и сина си и от мисълта какво ли биха правили те, ако не се върне.

Това беше играта „за какво съм тук“, в която той се спираше на една-две думи, задълбочаваше се в себе си и се опитваше да разбере защо толкова дяволски много обича да бъде „защитник“.

Когато я игра за първи път, беше на път за Кейп Канаверал, където трябваше да се опита да открие кой е заложил бомба на борда на космическата совалка. Тогава бе решил, че е в екипа, за да защитава Америка. Не само защото я смяташе за най-хубавото място на света, а заради енергичността и идеите на народа й, които мотивираха всички хора. Скуайърс беше убеден, че ако тях ги нямаше, планетата би се превърнала в бойно поле за диктатори, а не в отделни автономни държави, които да се съревновават мирно помежду си и по този начин да градят прогреса.

Втория път се запита доколко обича този начин на живот с непрекъснато напрежение и предизвикателство. Много, трябваше да си признае. Много повече, отколкото когато играеше футбол, защото залогът и за него, и за народа му беше твърде висок. Но нямаше чувството да измъчва вярата, уменията и възможностите си, за да застане лице в лице с обстоятелства, които биха накарали повечето хора да се смразят, да се отдръпнат или поне да помислят още веднъж, преди да тръгнат напред.

Днес, докато се чудеше кога, по дяволите, ще се обадят Майк Роджърс или Боб Хърбърт, той мислеше за нещо, което го бе попитала психоложката на оперативния център Лиз Гордън, когато разговаря с него за пръв път при кандидатстването му за командирския пост.

„Какво мислите за споделения страх?“ — бе попитала тя.

Той бе отвърнал, че страхът и смелостта са качества, които съществуват във всяка личност и че добрият екип и особено добрият командир трябва да може да регулира съотношението им така, че страхът да е минимален, а смелостта максимална.

„Това е за страха — бе казала Лиз. — А аз попитах за споделения страх. Помислете по този въпрос.“

Той бе помислил, а после бе казал: „Предполагам, че споделяме страха си, защото той е предизвикан от нещо, което заплашва всички ни, за разлика от смелостта, която е нещо индивидуално“.

Бе отговорил наивно, но Лиз не беше настояла за по-задълбочен отговор. Сега, след три мисии, Скуайърс бе започнал да разбира, че „споделеният страх“ не е за пренебрегване. Това беше една система на взаимно поддържане, която превръщаше хората от разпръснати интереси и интелекти в един взаимно свързан организъм. Точно той създаваше неразривната връзка между екипажа на бомбардировачите през Втората световна война или правеше единен полицейския екип, или караше елитната част командоси да се чувстват по-близки, отколкото биха могли да бъдат даже съпрузи. Това беше, което правеше цялото по-голямо от сбора на отделните му части.

Така както патриотизмът и доблестта, споделеният страх сплотяваше „Защитник“.

Тъкмо привършваше тази си мисъл, когато Майк Роджърс се обади по секретната сателитна линия. Скуайърс веднага се откъсна от мислите си и беше „на линия“, както обичаше да казва старият му футболен треньор.

— Чарли — каза Роджърс, — извинявай, че толкова дълго не ти се обадих. Съставяхме плана за играта ти. Но този път изпълнението наистина ще трябва да бъде като за „Световната купа“. След малко повече от единадесет часа, след като сте стояли извън руското въздушно пространство до последния възможен момент, твоят екип ще се спусне с парашути в една точка в Русия малко на запад от Хабаровск. Боб дава на пилота ви плана на полета и координатите. Надяваме се, че този Ил-76Т ще му осигури достатъчно време да влезе и излезе, преди руската въздушна отбрана да разбере, че самолетът не е техен. Вашата цел е влак, състоящ се от локомотив и четири вагона, който се движи по Транссибирската жп магистрала. Ако товарът е наркотици, валута, злато или оръжия, вие трябва да го унищожите. Ако оръжията са ядрени, вземете доказателства и ако можете, ги обезвредете. Сержант Грей е обучен за такава работа. Е, имаш ли някакви въпроси?

— Да, сър. Ако това има връзка с Ермитажа, те могат да пренасят произведения на изкуството. Да не искате да взривим картини на Реноар или Ван Гог?

Отговорът се забави за миг.

— Не. В такъв случай ще ги фотографирате и ще откачите вагоните от локомотива.

— Слушам.

Роджърс продължи:

— Целта ви е около тридесетметрова височина, от която се вижда линията. Точните топографски карти ще бъдат изпратени в компютъра ти. Ще се приземите и ще изчакате влака. Избрахме този район, защото има дървета и скали, които можете да използвате, за да блокирате железопътната линия. Предпочитаме това вместо използването на експлозиви, при което би могло да има жертви. Ако влакът се движи по разписание, ще имате само около час преди пристигането му. Ако закъснява, ще се наложи да го изчакате. Трябва да го задържите на всяка цена, макар че сте длъжни да положите всякакви усилия да не раните нито един от руските войници.

Скуайърс не беше изненадан от предупреждението. Посланиците мразеха да се занимават с обяснения за нелегални прониквания на чужда територия, дори и онези, които ЦРУ наричаше „с максимално прикритие“. Въпреки че Скуайърс беше добре обучен да убива с всякакви подръчни средства — от връзки за обувки до автомат „Узи“ — никога досега не беше му се налагало да го прави. И се надяваше да не му се случва и занапред.

— Самолетът Ил-76Т ще трябва да отиде до Хокайдо за презареждане и после да се върне — продължи Роджърс. — Но той няма да бъде средството ви за напускане на територията. Когато приключите мисията си, ще подадете сигнал до самолета и ще тръгнете за мястото за среща — южната страна на мост, намиращ се на три километра западно от вашия район.

„Виж, това вече е интересно“ — помисли Скуайърс. Единствената причина Роджърс да не му каже с какво ще ги изтеглят от територията бе опасение, че може да бъдат хванати. Той не би искал руснаците да знаят. Като че ли самата мисия не беше достатъчно опасна, та тази тайнственост накара мислите на Скуайърс да се задвижат още по-усилено. Отчасти и защото като всеки мъж и той обичаше ярката, секретна и супермодерна техника.

— Чарли, този път не е като в Северна Корея. — Гласът на Роджърс звучеше повече като на приятел, отколкото началнически. Сега, когато Скуайърс го слушаше с цялото си внимание, той бе готов да сподели с него и подробностите. — Имаме причини да вярваме, че някои елементи в Русия искат бързо да създадат отново съветската империя. И макар Санкт Петербург вероятно също да е замесен, ти си ключът към спирането им.

— Разбирам.

— Планът е дотолкова подробен, доколкото можахме да го направим с малкото данни, с които разполагаме. Но очаквам до наближаването на часа на спускането ви да имаме още подробности. Извинявай, че засега не можем да направим повече за вас.

— Няма нищо — отговори Скуайърс. — Няма да ти цитирам Тацит или някой друг от древните философи, както ти го правиш, но когато оставих редник Джордж в Хелзинки, му казах, че героят от рисуваните филми Суперпиле си има идеална забележка като за нашия случай. То казва: „Ти нали си знаеше, че работата е опасна, още когато я започна?“. Така че ние си знаехме, генерале, и не съжаляваме, задето сме тук.

Роджърс се засмя.

— Боже, а аз поставям съдбата на света в ръцете на човек, който ми цитира герои от съботното детско утро по телевизията! Но искам да се разберем с теб за нещо: върнете ми се всички здрави и читави и аз ти обещавам, че следващата събота сутрин ще ти дойда на гости вкъщи с цяла торба пуканки.

— Разбрахме се. — Скуайърс изключи връзката и се облегна назад, за да събере мислите си, преди да свика екипа и да запознае хората със задачата.