Огледален образ

19.

Понеделник, 8:00 часа вечерта, Санкт Петербург

Щом цифровият часовник в ъгъла на мониторите прехвърли цифрите 7:59:59, в оперативния център настъпи промяна. Синкавият мрак, който изпълваше помещението, излъчван от екраните на повече от две дузини компютърни монитори, бе заменен от вълна променящи се цветове, които се отразяваха по лицата и дрехите на хората в стаята. Настроението също се промени. Въпреки че никой не изръкопляска, щом центърът оживя, спадът на напрежението се почувства.

Отговорникът по поддържане на операциите Фьодор Буриба погледна към Орлов откъм самотната си конзола, завряна в предния десен ъгъл. По чисто избръснатото лице на младия мъж, оградено с черна брада, се появи усмивка и очите му заблестяха.

— Работим на сто процента, господин генерал — каза той.

Сергей Орлов стоеше по средата на голямата стая с нисък таван с ръце, скръстени отзад, а очите му оглеждаха екран след екран.

— Благодаря ви, господин Буриба. И на всички останали. Моля да проверите още веднъж данните си, преди да информираме Москва, че вече сме в работен режим.

Орлов започна да се разхожда напред-назад, като поглеждаше над раменете на хората от екипа си. Двадесет и четирите компютъра и монитора бяха подредени в полукръг върху извития като подкова плот. Пред всеки монитор седеше оператор и малко след осем часа вечерта той леко си отдъхна, когато видя, че върху екраните се появи поток от данни, снимки, карти и графики. Десет от мониторите бяха предназначени за сателитно наблюдение, четири бяха свързани със световната разузнавателна база данни, която включваше както официални, така и „взети под наем“ доклади от полицейските управления, посолствата и държавните агенции. Девет други бяха свързани с радиостанции и клетъчни телефони и получаваха доклади от разузнавачи от целия свят, а един бе свързан директно с канцелариите на министрите в Кремъл, включително и с тази на Догин. Връзката се поддържаше от ефрейтор Ивашин, назначен от полковник Рузки и подчинен лично на него. Всички екрани, с изключение на онези, които показваха карти, бяха изпълнени с шифровани съобщения. Думите не говореха нищо нито на Орлов, нито на човека пред съседния монитор, нито на когото и да било друг в центъра, освен на самия оператор. Всеки служител имаше свой собствен код, за да бъдат ограничени щетите, в случай че в центъра проникне шпионин. Ако някой от служителите се разболееше, тогава можеше да се активира програма за разшифроване на данните, но само от Орлов и Рузки заедно, всеки от които знаеше една от половините на кодовата дума.

Когато екраните оживяха след седмици на проверки и изпитания, Орлов изпита същото чувство, каквото усещаше всеки път, когато една от огромните ракети оживяваше под ръцете му: облекчение, че всичко е започнало по план. Макар животът му сега да не беше подложен на риск така, както когато пилотираше космическите кораби, той никога не беше се чувствал толкова зависим на живот и смърт по онова време. Това сега не беше пътешествие в космоса, нито боен полет, а ежедневна работа. За него репутацията му бе по-важна даже от живота и единственото желание на Орлов беше да свърши работата си добре и да не се изложи.

Предната стена на помещението бе покрита с картата на света. Картината от всеки един от екраните можеше да бъде наложена върху нея чрез проектора, монтиран на тавана. По страничните стени имаше рафтове с дискети и материали със строго секретни данни, папки и записки за правителства, военна мощ и агенции от целия свят. В средата на задната стена беше вратата, която водеше към коридора и центъра за анализ на шифрованите съобщения, стаята за охраната, заседателната, тоалетната и изхода. Вратите към кабинетите на Орлов и Рузки бяха вдясно и вляво от нея.

Застанал в сърцето на центъра, Орлов се чувстваше като командир на кораб от бъдещето, който току-що е пристигнал тук, но може да огледа от космоса не само земята, но и онова, което се намира под повърхността й, и може да разбере почти всичко за всеки само за миг. Дори и когато беше в космоса и виждаше как земята бавно се върти под него, той никога не беше чувствал подобно благоговение. И понеже всяко правителство имаше нужда от точно и навременно разузнаване, финансирането и работата на центъра му изобщо не бяха засегнати от хаоса, царящ в икономиката и управлението на Русия. Той почти разбираше как се е чувствал цар Николай II, когато е живял в изгнание, но и в охолство до смъртта си. Лесно беше да живееш така, откъснат от ежедневните проблеми на другите. Затова Орлов винаги гледаше да си купи поне два-три от ежедневниците, за да не се откъсне напълно от реалната действителност.

Ефрейтор Ивашин изведнъж се изправи, застана с лице към генерала и козирува. Той свали слушалките си и му ги подаде:

— Господин генерал — каза той. — От радиоцентъра докладват за лично повикване за вас.

— Благодаря — каза Орлов, но махна с ръка към слушалките. — Ще поема разговора от моя кабинет. — Той се обърна и се насочи към вратата вдясно на изхода.

След като набра личния си код върху клавиатурата, намираща се отляво на вратата, Орлов влезе. Секретарката му Нина Тернова вдигна глава откъм преградата в задния ъгъл на помещението. Високата тридесет и пет годишна жена с широки рамене бе облечена в прилепнал тъмносин костюм. Косата й беше с цвят на лешник и вдигната на кок. Имаше големи очи и красиво оформен нос, а челото й бе прорязано от диагонален белег от куршум, достигащ до скулата. Бивш офицер от милицията в Санкт Петербург, тя имаше белези и по гърдите и лявата ръка, в резултат от сблъсъка с бандити, които се бяха опитали да оберат една банка.

— Поздравления, генерале — каза тя.

— Благодаря. — Орлов затвори вратата. — Само че имаме да направим още стотина проверки…

— Знам — каза Нина. — Но когато и те приключат, вие пак няма да сте доволен. Ще искате да мине успешно първият ден, после първата седмица, месец, година.

— Че какво струва животът без цели? — попита генералът, докато сядаше зад бюрото си с черен плот и бели крака, изработено от останките на един от космическите кораби „Восток“, които бе пилотирал в космоса. Останалата част на стаята бе украсена със снимки, модели, награди и спомени от годините, прекарани в космоса, включително и една кутия с негов личен подарък — панелът за управление на първия космически кораб, изведен от Юрий Гагарин в космоса.

Той седна в облицования с кожа стол пред компютъра и набра своя код за достъп. Екранът бързо се изпълни с картина, представляваща тила на министър Догин.

— Господин министър — обади се Орлов в малкия микрофон, монтиран в долния ляв ъгъл на монитора.

Минаха няколко секунди, преди Догин да се обърне. Орлов не знаеше дали на министъра му харесваше да кара хората да чакат, или не обичаше да дава вид, че той чака да му се обадят.

Във всеки случай това си беше игра и тя не се харесваше на Орлов.

Министърът се усмихна:

— Ефрейтор Ивашин ми каза, че всичко е тръгнало по план.

— Ефрейторът не е запознат, да не говорим, че даже е избързал — отвърна Орлов. — Още не сме прегледали всички данни.

— Сигурен съм, че ще са в ред — каза Догин. — И не се карайте на ефрейтора за ентусиазма, генерале. Това е велик ден за целия екип.

„Целия екип.“ Орлов преглътна отговора си. Когато работеше по космическата програма, екипът бе група хора, отдадени на една обща цел: да разширят човешките възможности и да им позволят да проникнат в космоса. Естествено, имаше и политически момент, но видът на самата работа го правеше почти незначителен. А тук Орлов нямаше екип. Имаше няколко групи, всяка дърпаща чергата към себе си. Имаше група, която работеше, за да пусне центъра в действие. Друга, която доставяше информация на Догин. И дори група, параноично мятащи се насам-натам хора, начело с директора по охраната Глинка, които не знаеха на чия страна да застанат. Можеше да му донесе много неприятности и дори да му струва поста, но Орлов си беше обещал, че ще накара хората на това място да заработят наистина като екип.

— Оказва се — продължи Догин, — че не бихме могли да определим по-добро време за пускането. Над южната част на Тихия океан към Япония лети един реактивен „Гълфстрийм“. След като презареди в Токио, той ще се насочи към Владивосток. Ще накарам секретарката си да ти изпрати плана на полета. Искам центърът да наблюдава пътя на самолета. Пилотът е инструктиран да се свърже с вас, след като кацне във Владивосток, което ще стане около пет часа сутринта, местно време. Когато го направи, уведомете ме и аз ще ви дам по-нататъшни инструкции за него, които ще му съобщите.

— Това изпитание на системата ни ли е? — попита Орлов.

— Не, генерале. Товарът на гълфстрийма е от жизненоважно значение за нас.

— В такъв случай защо не оставите военновъздушните сили да го ръководят, докато проверим внимателно всичко тук. Техните радио и електронни мощности са…

— Чужди и досадни — прекъсна го Догин. Той се усмихна. — Аз искам вие да проследите самолета, генерале. Вярвам, че центърът ще се справи. Всяко и всички съобщения от самолета ще идват във вашата радиокабина кодирани, естествено, и всички проблеми или забавяния ще ми бъдат докладвани лично от теб или полковник Рузки. Имаш ли някакви въпроси?

— Няколко — отвърна Орлов. — Но ще запиша заповедта в дневника и ще направя така, както вие искате. — Той вкара командата, която записваше автоматично датата и часа, и в долната част на екрана се оформи прозорче. Там записа „Министър Догин заповядва да се проследи полетът на самолет «Гълфстрийм» с крайна цел Владивосток“. Прочете още веднъж написаното и го запамети с клавиша. Чу се лек сигнал, означаващ, че заповедта е записана.

— Благодаря, генерале — каза Догин. — На всичките ти въпроси ще бъде даден своевременен отговор. А сега късмет в работата. До три часа очаквам да чуя, че бижуто в короната на нашето разузнаване работи с пълна пара.

— Слушам — отговори Орлов. — Но се чудя… Кой ли носи тази корона?

Догин още се усмихваше.

— Разочарован съм, генерале. Нетърпението не ти отива.

— Извинете. Аз самият го намирам за неприятно. Но пък и никога не ми се е случвало да ръководя мисия с непълна информация или с неизпитано докрай оборудване. Нито пък съм попадал в ситуация, когато подчинените ми нарушават заповеди, без да им пука.

— Трябва да умеем да се съобразяваме с промените на времето — натърти Догин. — Нека да ти напомня нещо, което е казал Сталин в речта си пред руския народ през юли 1941: „В нашите редици няма място за ревльовци и страхливци, за паникьори и дезертьори. Нашият народ трябва да не познава страха“. Ти си смел и разумен човек, генерале. Довери ми се и аз те уверявам, че доверието ти ще бъде възнаградено.

Догин натисна бутона и изображението му изчезна. Загледан в тъмния екран, Орлов не остана изненадан от смъмрянето, но и отговорът на Догин изобщо не беше го успокоил. Всъщност точно този отговор го накара да се замисли дали не се е доверил твърде много на Догин. Какво ли имаше предвид, като му напомни думите на Сталин от началото на Втората световна война? Опита се да потисне тревогата, която го беше обхванала. Дали министър Догин не се опитваше да намекне, че Русия може да бъде въвлечена във война? И ако е така, срещу кого?