44.

Вторник, 6:30 часа сутринта, Санкт Петербург

— Господин генерал. — По телефона се обаждаше служителят от радиокабината Марев. — Силаш каза, че сте искали да ви съобщим за разговорите между генерал Косигин и министър Догин. Тъкмо сега се провежда един. Кодиран. Код „Млечен път“.

Генерал Орлов се изправи в стола си.

— Благодаря, Марев. Покажи текста върху екрана на компютъра.

„Млечен път“ бе най-сложният код, използван от руските военни. Той се употребяваше при разговори по открити линии, но бе не само заглушаван по електронен път, но се и предаваше по възможно най-широкообхватната вълнова схема. За да бъде подслушан такъв разговор без специалния декодер, за да се хване всичко от него, биха били необходими буквално десетки приемници, настроени на различни дължини на вълните. Кабинетът на министъра, както и командният център на Косигин имаха необходимите декодери. Също и Марев.

Орлов остави слушалката и докато чакаше разшифроването и транскрипцията на разговора, изяде сандвича с риба, който му бе приготвила Маша, като премисляше отново събитията от последните три часа. Рузки се бе оттеглил в кабинета си в 4:40 часа. Беше някак си успокояващо да знае, че даже и железният човек от спецчастите изпитва нужда от почивка. Орлов знаеше, че ще мине известно време, докато успее да налучка верния тон в отношенията си с Рузки, но си каза, че въпреки всичките си недостатъци полковникът все пак е отличен войник. И колкото и дълго време да отнемеха усилията му, все пак си заслужаваха труда.

Орлов бе отишъл да поздрави нощната смяна с пускането в действие на оперативния център и бе използвал възможността да покани в кабинета си дубльора за през нощта на Рузки — полковник Олег Дал. Дал, който намираше Рузки даже по-остър, отколкото самия Орлов, беше шестдесетгодишен ветеран от военновъздушните сили. Той бе обучавал Орлов и беше един от многото офицери, които не успяха да се издигнат по-нагоре в кариерата си, след като младият германец Матиас Руст проникна през руската противовъздушна отбрана през 1987 година и приземи малкия си самолет на Червения площад. Дал не можеше да понася начина, по който Рузки не отстъпваше командването на всичко, дори и в областите, за които не притежаваше нужния опит. Разбираше, че това е начинът на работа на служителите в спецчастите, което обаче не му помагаше да се чувства по-добре.

Генерал Орлов информира Дал за самолета Ил-76Т и напредването му на изток. Сега той се намираше на югоизток от земята на Франц Йосиф в Арктическия океан. Също така му разказа и за опитите на американското разузнаване да проведе разговори с други руски транспортни самолети. Дал се съгласи, че 76Т изглежда съмнителен не само защото лети на изток далеч от всички зони на полети, но и защото нямаше доклади за каквото и да било превозване на стоки от Берлин или Хелзинки. Въпреки че такива заповеди трябваше да се записват в червено, Дал предложи наземната служба да сигнализира на пилота да наруши радиомълчанието и да обясни мисията си. Орлов се съгласи и го помоли да се заеме със задачата и да се свърже с генерал-лейтенант Петров, който отговаряше за четирите военновъздушни отбранителни дивизии, патрулиращи около полярния кръг.

Орлов бе решил да не казва нищо за парите във влака, движещ се по Транссибирската магистрала. Искаше да се опита да разбере какво замисляха Догин и Косигин, преди да предприеме някакви действия, и се надяваше, че разговорът, който се провеждаше в момента, ще му даде малко повече информация.

Когато думите от транскрипцията започнаха да се появяват на екрана, Орлов бързо приключи със сандвича. Той измъкна от пакета една салфетка и избърса устните си. Салфетката още носеше аромата на парфюма на Маша. Той се усмихна.

Марев бе кодирал тоналността на гласовете, така че компютърът да различава кога говори Косигин и кога Догин. Текстът се появи с ярки печатни букви, които сменяха шрифта, когато се намесваше друг глас, и го отделяха от основния текст. Орлов четеше с нарастваща тревога. Изплаши го не само заплахата за мира, а и субординацията във взаимоотношенията.

Догин: Генерале, май успяхме да изненадаме и Кремъл, и света.

Косигин: Това беше непосредствената ми задача…

Догин: Жанин все още се мъчи да разбере какво става…

Косигин: Както ти казах, щом го накараш да се отбранява, вместо да напада, той става безпомощен.

Догин: Това е единствената причина, поради която ти позволих да придвижиш войските си толкова надалеч, преди парите да са тук.

Косигин: Да ми позволиш ли?

Догин: Съгласих, позволих, каква разлика има?

Косигин: Не бива да пропускаме момента…

Догин: Няма. Къде си сега?

Косигин: На четиридесет и осем километра западно от полския град Лвов. Всички поделения на авангарда са на място и от командния си пункт виждам Полша. Чакаме само големите терористични действия, които се предполагаше, че ще ми бъдат осигурени благодарение на парите на Шович. Къде са те? Започвам да губя търпение.

Догин: Ще трябва да почакаш малко повече, отколкото бяхме планирали.

Косигин: Да чакам ли? Какво искаш да кажеш?

Догин: Заради снега е. Генерал Орлов е прехвърлил сандъците във влак.

Косигин: Шест милиарда долара във влак?! Не мислиш ли, че той подозира нещо?

Догин: Не, не, нищо подобно. Направил го е, за да изкара товара от бурята.

Косигин: С влак ли, министре? Че това е толкова безпомощно средство…

Догин: Взводът на сина на Орлов го пази. Рузки ме увери, че момчето е истински войник, а не обучена маймуна за космически полети.

Косигин: Той може да е в съюз с баща си.

Догин: Уверявам те, генерале, че няма нищо подобно. Пък и после никой няма да чуе за парите. Когато приключим, ние ще отстраним стария Орлов и ще върнем младия в неговата военна дупка, откъдето никой никога няма да чуе нищо за него. Не се бой. Аз ще имам грижата товарът да бъде посрещнат на запад от Бира, където няма буря, и ще ти го изпратя по самолет.

Косигин: Губим цели петнадесет или шестнадесет часа! Първите големи вълнения дотогава трябваше да са започнали! Рискуваш да дадеш на Жанин време да поеме контрола върху ситуацията.

Догин: Няма. Говорил съм с нашите съюзници в правителството. Те разбират забавянето…

Косигин: Съюзници ли? Те са използвачи, а не съюзници. Ако Жанин усети, че ние сме на дъното на тези действия и достигне до някой от тях, преди да сме му напълнили джобовете с пари…

Догин: Няма. Засега президентът няма да направи нищо. А пък нашите полски наемници ще се задействат, щом им платим.

Косигин: Правителство! Поляци! Никой от тях не ни трябва! Нека аз изпратя някоя спецчаст, преоблечена като докери или фабрични работници да нападне полицейския участък и телевизионната станция.

Догин: Не мога да ти позволя да го направиш.

Косигин: Да ми позволиш ли?

Догин: Те са професионалисти. А на нас ни трябват аматьори. Това трябва да изглежда като бунт на народа, а не като агресия.

Косигин: Защо? На кого ще се прекланяме? На Обединените нации ли? Че половината от армията и военновъздушните сили и две трети от флотата на Съветския съюз принадлежат на Русия. Под наше командване са 520 000 души пехота, 30 000 души от стратегическите ракетни войски, 110 000 души от военновъздушните сили, 200 000 моряци…

Догин: Не можем да се противопоставим на целия свят!

Косигин: Защо не? Аз мога да прегазя Полша и после да превзема Кремъл. Когато вземем властта, ще има ли някакво значение какво мисли Вашингтон или който и да било друг?

Догин: А как ще контролираш Полша по-нататък? С военно положение ли? Даже и твоите войски няма да стигнат за тази цел.

Косигин: Хитлер даваше уроци за подчинение на цели селища. Тогава подейства успешно.

Догин: Преди половин век, да. Не и сега. Сателитните предаватели и приемници, клетъчните телефони и факсовете правят невъзможно изолирането на една нация и пречупването на духа й. Казах ти и по-рано, че това трябва да бъде добре подготвено и да бъде направлявано от чиновници и водачи, които съществуват в момента. От хора, които могат да бъдат купени, но на които поляците имат доверие. Не можем да си позволим настъпването на хаос.

Косигин: Ами какво ще кажеш за обещанието за по-широки пълномощия, след като спечелят изборите там след два месеца? Това няма ли да им бъде достатъчно, за да сменят шефовете на полицията и кметовете?

Догин: Да. Но те настояха и за попълване на банковите им сметки за в случай, че загубят.

Косигин: Копелета.

Догин: Не се пали толкова, генерале. Всички ние сме копелета. Аз предупредих Шович, че товарът ще закъснее, и той е уведомил агентите си.

Косигин: И как прие новината той?

Догин: Каза, че е свикнал да отбелязва времето с чертички върху стената на килията си. Няколко резки в повече не го притесняват.

Косигин: За твое добро се надявам наистина да е така.

Догин: Всичко продължава да се развива… С малко забавяне. Вместо след двадесет и четири часа, ще се наслаждаваме на нашата нова революция след четиридесет часа.

Косигин: Надявам се да си прав, министре. Но така или иначе аз съм ти обещал: ще вляза в Полша. Лека нощ, министре.

Догин: Лека, нощ, генерале и бъди спокоен. Аз няма да те разочаровам.

Когато разговорът завърши, Орлов се почувства като първия път, когато го бяха въртели в тренировъчната центрофуга при подготовката за космонавт: виеше му се свят и му се повдигаше.

Заговорът бе злонамерено наивен и прост и имаше за цел да се превземе Източна Европа, да се отстрани Жанин и да се създаде нова съветска империя. Взривява се редакцията на комунистически вестник в малко полско градче. Комунистите в градовете от Варшава до украинската граница контраатакуват яростно с доста по-голяма сила в сравнение с факта на самата експлозия, а Догин получава възможност да използва мъртвото вълнение, предизвикано от окуражените от безредиците все още съществуващи „правоверни“ комунисти. Защото в Полша още има много хора, запазили уважението си към начина, по който навремето през 1956 година Владислав Гомулка отстрани сталинистите и създаде „полския комунизъм“ като странен хибрид между социализма и капитализма. Така народът на Полша се разделя на две, тъй като старите структури на „Солидарност“ се възраждат и заедно с католическата църква започват борба против комунистите, така както сториха и когато полякът папа призова католиците да направят Лех Валенса президент. Само че снишилите се през последните години комунисти се надигат, започват стачки и довеждат страната до онази липса на храна и стоки, и онези безредици, които Полша изпита през 1980 година. Бежанци от страната тръгват към богатите западни райони на Украйна, за да търсят храна. Старите вражди между католиците и православната украинска църква избухват с нова сила, пристигат полски войски и танкове, за да спрат бежанския поток, а Косигин използва своите войски, за да ескортира бежанците обратно в Полша. Само че неговите войски не се оттеглят и тогава в тяхна следваща цел се превръщат чехи и румънци.

Орлов имаше чувството, че сънува. И това беше не само заради събитията, които очакваше да последват, а и заради съдбата, която бе отредил на собствения си син. За да спре Догин, щеше да бъде необходимо да нареди на Никита да не предава товара и може би да попречи на всеки, който би се опитал да вземе сандъците. Ако Догин победеше, Никита щеше да бъде екзекутиран. Ако Догин загубеше, Орлов, който познаваше добре сина си, знаеше, че Никита щеше да изпитва угризения, че е предал армията. Освен това съществуваше възможността Никита да не се подчини на баща си. Ако това се случеше, Орлов нямаше да има друг изход, освен да го арестува, след като влакът вече е спрял и товарът предаден. Неподчинението и отказът за изпълнение на заповед водеха до присъда от една до пет години и това не само щеше да доведе до окончателен разрив между тях двамата, но и Маша щеше да го преживее много по-тежко от неприятностите, които Ники бе си създал по-рано в академията.

Тъй като транскрипцията и дори предаването биха могли да бъдат подправени от центъра — най-малкото те можеха да бъдат цифрово объркани с други записи — той нямаше възможност да ги предложи като доказателство за предателство на президента Жанин. Но сандъците не биваше да бъдат предадени и това беше нещо, което той можеше със сигурност да каже на Кремъл. Междувременно Орлов се надяваше да успее да убеди сина си, че Догин, човекът, който бе служил на страната си самоотвержено и бе помогнал да се избегне изключването на момчето от академията, сега се е превърнал във враг на родината.

* * *

Полковник Рузки не си почиваше.

Ефрейтор Валентина Беляева си бе отишла у дома, оставяйки полковника сам в кабинета. Той бе подслушвал разговорите между служителите в центъра с помощта на системата, инсталирана за него от покойния Павел Одинцов. Заради това, че Павел я беше пуснал в действие и защото никой друг не биваше да знае за нея, експертът по комуникациите трябваше да умре на моста. Павел не беше военен, но това нямаше значение. Понякога дори и вярната служба на цивилните можеше да завърши със смърт. Беше като гробниците в древния Египет — тяхната безопасност се осигуряваше чрез смъртта на архитектите. Когато ставаше дума за националната сигурност, чувствата нямаха никакво значение. От офицерите от спецназ се очакваше да убият всеки ранен или колебаещ се от своята част. Ако самият командир не убиеше ранения или страхливеца, заместникът му не само свършваше тази работа, но отнемаше живота и на началника си. Затова Рузки беше готов даже да се самоубие, за да запази държавната тайна.

Външните телефонни линии и вътрешната комуникационна връзка в оперативния център бяха свързани с компютъра на Рузки. Освен това имаше електронни подслушващи устройства, фини колкото човешки косъм, прекарани покрай електрическите кабели, във вентилационните канали и под килимите. Всеки микрофон си имаше собствен код в личния му компютър. По този начин Рузки можеше да слуша всеки от разговорите със специални слушалки или да ги записва за прослушване или изпращане по електронен път до министър Догин.

Докато прослушваше отново разговора между Орлов и сина му, Рузки бе останал със здраво стиснати устни. После чу как генерал Орлов нареди на Марев да се включи в разговора на министъра с генерал Косигин.

„Как смее!“ — помисли Рузки.

Орлов беше известен човек. Ярка фигура, назначена на този пост заради славата и чара, необходими, за да бъдат получени пари за оперативния център от министъра на финансите. Но кой беше той, че да поставя под съмнение действията на министър Догин и генерал Косигин?

А сега Рузки слушаше как генерал Орлов, този накичен с ордени псевдогерой, нареждаше на сина си, докато не получи лично от него заповед за предаване, да откаже безпрекословно да предаде сандъците на представителите на министър Догин. Генерал Орлов казваше, че той ще изпрати собствена група от флотското училище, която да конфискува товара.

Макар Никита да прие заповедта, Рузки беше сигурен, че той не е съгласен в сърцето си с нея. Това беше добре. Момчето нямаше да бъде обвинено в предателство и екзекутирано заедно с баща си.

Рузки с удоволствие и сам би извършил убийството. Но министър Догин не би позволил беззаконие в подчиненото си ведомство. Преди центърът да започне оперативната си дейност, министърът бе инструктирал Рузки да го уведомява, за да се свърже той лично с генерал Малик, ако бъде необходимо някоя от заповедите на Орлов да бъде отменена.

Когато генерал Орлов се обади по радиостанцията на майор Ленски — командира на дванадесетчленната група „Чук“ — и му разпореди да се приготвят за полет до Бира, полковник Рузки реши, че е слушал достатъчно. Той набра компютърния код, който го свързваше директно с Министерството на вътрешните работи, и осведоми министър Догин за ситуацията. Догин каза, че ще се свърже с генерал Малик, за да уреди отстраняването на Орлов, и инструктира Рузки да започне да планира поемането на ръководството над оперативния център.

Загрузка...