Огледален образ

35.

Вторник, 1:08 часа през нощта, Санкт Петербург

Когато извършваше редовни полети в космоса, генерал Сергей Орлов беше свикнал да регулира внимателно дневния си режим: кога ще яде, спи, работи, къпе и спортува. След като започна да обучава други, той продължи да го спазва, защото му служеше добре.

През двете години, откакто бе прикрепен към оперативния център обаче, режимът му се влоши, защото невинаги разполагаше с времето си. Вече не спортуваше толкова, колкото му се искаше и това го правеше нещастен. През последните няколко седмици, когато наближи пускането, той не беше спал достатъчно и това го дразнеше още повече.

Днес бе очаквал да остане до късно, за да помогне в изчистването на всички проблеми, които биха възникнали, въпреки че те бяха изненадващо малко. Бе подготвен дори ако е необходимо да проведе спешна контраразузнавателна операция, като използва хората на Рузки от поделението на спецназ, намиращо се в близост до Пушкино. За щастие на Рузки бяха съобщили, че агенти от контраразузнаването са открили и арестували сервитьора, работил с английския агент, и сега го карат в Петербург. Явно са го убедили да им помогне да заловят други шпиони — много по-ефективен начин, отколкото ударът, нанесен от Рузки на предишните двама. Орлов нито и за миг не беше повярвал във версията, че английският агент се е самоубил, и съжаляваше задето пропуснаха възможността да го поразпитат.

Разочарованието и адаптацията бяха част от всяка една работа и затова Орлов бе останал нащрек. Но той не обичаше да чака, особено пък когато липсваха части от мозайката. В космоса, когато бе имал проблеми, той си съставяше списък със задачите, които трябваше да реши, за да ги отстрани. Тук обаче не му оставаше нищо друго, освен да чака информация, като междувременно се занимава с нещо друго.

Съобщението от Валя Сапарова се получи в 1:09 часа сутринта — точно след като в Хелзинки бе настъпило полунощ. Понеже не бе пожелала да носи със себе си радиопредавател, тя се бе обадила направо от една телефонна кабина в Хелзинки до централата в Санкт Петербург. Там един от служителите на оперативния център бе прехвърлил разговора в разузнавателната база, където го бе получил някой от радиокабината.

Телефонните обаждания от агенти по незасекретени линии бяха под формата на съобщения за приятели, роднини или съседи. Ако агентът не започнеше разговора с искане да говори специално с дадено лице, в центъра знаеха, че съобщението не означава нищо. Понякога се прибягваше до този начин, за да се объркат преследвачи, които биха могли да се опитат да разберат за какво докладват агентите. Щом човекът кажеше нещо за времето, слушателят знаеше, че всъщност започва истинското съобщение.

Валя бе потърсила чичо Борис, кодовото название на полковник Рузки, и той бе уведомен от един от операторите на деветте компютъра, свързани с телефоните и радиовръзките. Полковникът грабна слушалките и се обади. Генерал Орлов взе допълнителните слушалки и ги притисна към ушите си, за да слуша, докато дигиталният магнетофон записваше разговора.

— Здравей, птиченце — каза Рузки. — Как си прекарвате с твоя принц? — Той не използваше имена, за да не може, ако някой подслушва, да идентифицира хората му.

— Много добре. Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, но бях много заета. Времето не можеше да бъде по-хубаво за разглеждане на забележителностите.

— Ами добре — каза Рузки.

— Всъщност сега съм излязла да разходя кучето. Моят принц отиде до летището с двама приятели, но на мен не ми се ходеше. Реших, че е по-добре да отида с велосипеда към пристанището.

— Там ли си решила да се разхождаш? Красиво ли е?

— Много — каза Валя. — Гледах как двама души се готвят да се разхождат по залива.

Беше казала „по“ залива, а не „в“ него. Орлов веднага усети разликата. Това означаваше, че те ще пътуват по повърхността, а не с подводница.

— Тръгват по тъмно в морето?

— Да. Странно време за пътуване, но те са с много хубава лодка и сигурно знаят какво правят. Освен това, чичо, предполагам, че искат да видят изгрева от някое красиво място. Мъж и жена… Много е романтично, нали?

— Сигурно — отговори Рузки. — Миличка, не искам да ходиш навън толкова до късно. Защо не се прибереш вкъщи. Ще ми се обадиш утре.

— Добре. Лека нощ.

Орлов замислено предаде слушалките си на оператора, докато Рузки сваляше своите. Когато последва генерала към кабинета му, изражението на полковника беше напрегнато. Въпреки че съобщението можеше да бъде прочетено от всички в оперативния център, Орлов не желаеше да говорят за съдържанието му пред други. Навсякъде можеше да има уши.

— Ама че нахалство! — каза ядосано Рузки, когато вратата беше затворена. — Да идват с лодка!

— Наша е грешката, че не се отнасяме по-сериозно към финландците. — Орлов седна на ръба на бюрото си. — Въпросът е дали искаме тези двамата да пристигнат тук, или ще ги спрем в залива.

— Да стъпят в Русия? — възмути се Рузки. — Никога. Ще ги наблюдаваме чрез сателита и ще ги спрем, щом навлязат в руски води. — Той гледаше встрани от Орлов и говореше, като че мисли на глас, без да се обръща към началника си. — Стандартната процедура е да им пуснем мини от някой от рибарските ни кораби, но на мен не ми се иска да натриваме толкова открито носа на техния министър Нисканен. Не… Аз бих поръчал на флотата да изпрати миниподводница с радиоуправление от базата на остров Годланд. Катастрофа… Ние ще докладваме за наши загуби и ще обвиним финландците.

— Стандартната процедура… Да — заговори Орлов. — Но аз пак повтарям: защо да не им позволим да дойдат?

Очите на Рузки се обърнаха към генерала. Вече го гледаха ядосано.

— Генерале, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Имате ли намерение да ми пречите на всяка крачка?

— Да — отвърна твърдо Орлов. — Когато тактиката и намеренията ви са в противоречие с пълномощията на този център. Нашата мисия е да събираме разузнавателна информация. Ако убием тези двамата, ще дадем възможност на Нисканен да изпрати други, а това не отговаря на нашите задачи. Тези двамата ще бъдат последвани от други. Ако не от Финландия, те могат да дойдат от Турция или Полша. Колко нашироко бихме могли да разпръснем мрежата си, за да ги проследим? Няма ли да е по-добре да знаем повече за техния начин на работа и да се опитаме да обърнем нещата в наша полза?

Докато Орлов говореше, изражението на Рузки се промени от ядно в яростно. Когато Орлов млъкна, заместникът му погледна часовника си:

— Агентите явно се надяват да пристигнат преди зазоряване, което означава след малко повече от четири часа. По-добре е бързо да ме уведомите за решението си.

— Необходимо ми е да знам колко хора можете да отделите за наблюдение. — Орлов чу телефона си да звъни. — И дали човекът, когото Погодин хвана в Москва, може да ни помогне. — Той посегна и натисна бутона на говорителя, за да успокои Рузки. Но дори и да беше доволен, полковникът не го показа. — Да? — обади се генералът.

— Обажда се Силаш. Преди около деветдесет минути прехванахме доста странен разговор с Вашингтон.

— Какво му е странното? — попита Орлов.

— Беше шифровано обаждане до самолет, който лети от Берлин за Хелзинки. Ефрейтор Ивашин разпореди сателитно разузнаване за самолета. Въпреки че той явно нарочно лети под гъста облачна покривка, успяхме да го видим на два пъти. Самолетът е Ил-76Т.

Орлов и Рузки се спогледаха. Разногласията помежду им бяха забравени за момента.

— Къде е сега самолетът? — попита Орлов.

— На летището в Хелзинки.

Рузки се наведе напред:

— Силаш, успяхте ли да видите номера му?

— Не, полковник, но е Ил-76Т. Сигурни сме.

— Много самолети променят посоката на полетите си заради вятъра — обясни Орлов на Рузки. — Пък и някой може да използва случая, за да избяга.

— Идват ми наум две други възможности — отговори му Рузки. — Групата, която Валя наблюдаваше, може да е фалшива и да отвлича вниманието ни от някаква друга мисия. Или пък САЩ може да провеждат две различни операции от Финландия.

Орлов се съгласи.

— Ще разберем повече, когато видим накъде ще тръгне Ил-76Т. Силаш, продължи да наблюдаваш самолета и ме уведоми в мига, когато имаш нови данни.

— Слушам.

Когато Орлов натисна бутона, Рузки пристъпи към него:

— Генерале…

Орлов вдигна поглед.

— Да?

— Ако самолетът навлезе в руското въздушно пространство, военновъздушните сили ще поискат да го свалят, също както стана с корейския. Трябва да ги предупредим.

— Съгласен съм, въпреки че за него би било самоубийство да опитва въобще при стената от радари и друго противовъздушно оборудване, което имаме.

— При обикновени обстоятелства, да. Но след рязкото увеличаване на военновъздушния трафик през последните няколко дни, аз не бих се изненадал, ако самолетът просто се опита да се промъкне и да се изгуби във въздуха някъде над Русия.

— Ще го имам предвид — каза Орлов.

— Ами лодката? — попита Рузки. — Длъжни сме да уведомим флотата…

— Знам какво се изисква от нас — прекъсна го Орлов. — Но това е моя работа, полковник. Оставете ги да стъпят на сушата, наблюдавайте ги и ми кажете какво точно се опитват да правят.

Рузки стисна зъби:

— Слушам. — Той козирува унило.

— И, полковник…

— Да?

— Направете всичко възможно да не се случи нищо на екипажа. Постарайте се. Не искам да избиваме повече чужди агенти.

— Ще се постарая, господин генерал. — Рузки козирува отново и излезе от кабинета.